Анет Бродрик
Служебен брак (5)

Пета глава

Объркана, Лорън влезе в спалнята. За кратко време се бяха случили толкова много неща.

Спокойното й съществуване се бе взривило също както бомбата тази сутрин. Тя се отпусна на леглото и се вторачи в стената.

Досега се водеше от разума си. Какво бе станало с нея?

Лорън Макензи бе израснала в среда, в която всички се отнасяха с нея като с различен човек. Лесното за нея бе трудно за останалите. Когато завърши училище, вече бе приела, че макар и момчетата да търсеха приятелството й, особено когато имаха нужда от помощ за домашното, тя не бе типът жена, който привлича мъжете.

Родителите й се опитаха да я разубедят, но по време на годините в колежа тя продължи да натрупва факти, поддържащи теорията й. Когато прие предложението за работа от агенцията, вече бе свикнала с постоянната си самота. След като не можеше да направи нищо по този въпрос, тя просто забрави за него. Носеше удобни, а не модни дрехи и се сприятеляваше не с хората, които можеха да помогнат на кариерата й, а с тези, които й бяха симпатични.

Лорън се изненада, когато господин Малори потърси помощта й. Бе още по-учудена, когато й обясни какво се иска от нея. Трябваше да се представя за нечия съпруга.

Колко смешно! Тя дори не бе ходила на среща. Когато господин Малори й описа Джордан Трент, нереалността на ситуацията се задълбочи. Нямаше да се учуди, ако бе видяла огромна единица на фланелката на Джордан. Малори я бе убедил, че Джордан е най-добрият му агент. На него можеше да се разчита.

Следващият шок дойде от срещата с Джордан Трент и сблъсъка с гнева му по повод нейната роля в операцията. Никога не бе представяна на мъж с такъв характер, който си изкарваше прехраната като таен агент. Докато той не я ядоса, Лорън изпитваше страхопочитание към него.

Не бе очаквала Джордан да притежава чувство за хумор. Уязвимостта, която бе забелязала в очите му, я изненада още повече.

В желанието си да му покаже, че го разбира, Лорън инстинктивно се бе устремила към истинския човек в него. Реакцията му я шокира много повече от избухналата бомба и намесата на полицията. Тя го привличаше! Той бе нежен и внимателен. Неговото докосване й бе показало една неоткрита част от нейната природа. Никога преди не се бе чувствала така. Колко невероятно и съвсем необичайно!

Все едно бяха на маскарад. Когато й призна, че се страхува, Джордан си свали маската. Тя осъзна, че си приличаха повече, отколкото можеше да си представи. Бе намерила своята липсваща половинка.

„Значи така се чувства човек“ — помисли си тя и погледна към възглавницата, която двамата с Джордан бяха използвали преди малко.

Една случка от детството изплува в паметта й. Седеше и наблюдаваше как майка й приготвя различни видове сладки за училищната разпродажба. Малката Лорън попита:

— Колко време ти трябваше, за да разбереш, че обичаш татко?

Хилъри Макензи се усмихна по начина, който винаги означаваше, че мисли за съпруга си.

— Не повече от времето, което му бе необходимо той да разбере чувствата си — отговори тя.

— Как се срещнахте?

— Баща ти работеше с група мъже, които обикаляха фермите и помагаха за прибирането на сеното. Един ден дойдоха да работят във фермата на баща ми.

— Обзалагам се, че е било любов от пръв поглед — въздъхна малката Лорън.

— Не съвсем. Мислех си, че той е най-противният човек, когото познавам. Точно бях станала на шестнадесет години и бях много загрижена за собственото си достойнство. А баща ти непрекъснато ми се подиграваше.

— За татко това е съвсем естествено.

— Да. Той винаги е бил ужасно заядлив. Мислех, че си е поставил задача да направи живота ми ад. През онова лято той се справи отлично с това.

— Кога се промени?

Майка й замълча за миг. Гледаше през прозореца и не виждаше нищо друго, освен спомените си.

— Дори и сега си спомням точния момент, в който разбрах, че обичам Мат Макензи. Слънцето залязваше. Потни и мръсни, мъжете се прибираха от полето. Всички други вървяха напред, а той се движеше сам по пътеката към къщи, огрян от слънцето. Беше като силует. — Майка й се втренчи в купчината тесто пред себе си, като че ли се чудеше откъде се бе появила. — Познах го по походката — продължи тя. — Държеше главата си гордо и самоуверено, толкова сигурен в себе си, както винаги му казвам. Слънцето правеше косата му по-червена от обикновено, почти като ореол. — Хилъри погледна дъщеря си стеснително. — Дори и сега не мога да обясня, но като го видях да идва към мен, разбирам, че го обичам. Независимо от всичко, винаги щях да го обичам.

— Какво се случи после? — попита любопитно Лорън.

— Нищо.

— О, мамо, не говори така. Разбира се, че нещо е случило. Ти си се омъжила за него, нали?

— Не, не през това лято — усмихна се Хилъри.

— Ти разкри ли му чувствата си?

— Не бе необходимо. Предполагам, че бе усетил промяната в мен. Закачките, които преди ме дразнеха, сега само ме забавляваха. Започнах да говоря повече с него и не го избягвах. Разпитвах го, защото се интересувах от него.

— И тогава?

— Лятото свърши и той си отиде обратно, в колежа в Пенсилвания.

— Как се срещнахте отново?

— Писа ми и аз му отговорих. По време на пролетната ваканция дойде в Небраска да ме види и разбрах, че му бях нещо повече от приятел. Все още не знаех как се чувства.

— Той каза ли ти?

— Шегуваш ли се? Мат никога не е бил чак толкова сериозен. Вероятно мъжете трудно изразяват чувствата си с думи.

— Кога ти направи предложение?

— Не ми е правил.

— Мамо! — Лорън добре помнеше шока си.

— Започна да ми пише писма с фрази от рода на „След като се оженим трябва да кръстим първото си дете Маргарет Ан, на името на бабата на майка ми“ или „Надявам се, нямаш нищо против да живеем в Пенсилвания. Намерил съм доста добра работа там, след като се дипломирам“.

— Точно в негов стил — засмя се Лорън.

— Да — кимна Хилъри. — Когато ми писа и ме попита имам ли възражения да се оженим през юни, след като се дипломира, аз му отговорих, че нямам.

— Някога казвал ли ти е, че те обича?

Хилъри се усмихна по особен начин.

— Не трябва да ми казва, миличка. Той го показва непрекъснато.

 

 

Лорън наблюдаваше възглавницата на смачканото легло във Виена. Представи си разговора с майка си, все едно се бе състоял току-що.

Как разбираш, че си влюбен?

Тя бе разбрала. Когато видя уязвимата искрица в очите на Джордан, лошите й чувства към него изчезнаха. Разбра, че го обича. Винаги щеше да го обича и съвсем несъзнателно му се отдаде безрезервно. „Какво ли си е помислил за мен?“ — зачуди се тя. Обърна се към гардероба и си избра дрехи. След всички глупави забележки по отношение на единичната стая, тя се нахвърли върху него още при първата възможност.

Знаеше, че той не би отхвърлил направеното предложение. Не можеше да подправи реакцията си спрямо нея. Дори и с нейната неопитност, Лорън разбираше това.

Въпросът беше какво да направи сега. Не можеше да очаква Джордан да се влюби в нея, само защото тя иска. Лорън бе твърде голям реалист, за да си помисли за подобна възможност.

Те нямаха нищо общо. Независимо, че не очакваше някога да се омъжи, Лорън си мечтаеше за едно или две деца, които да обгради с цялата си обич.

Джордан показа ясно какво е отношението му към децата. Неговият начин на живот не бе удобен за тих семеен живот, изпълнен с детски смях и къщни грижи. Не можеше да си го представи да коси сено, да подстригва живия плет или да се опитва да поправи колело.

Лорън трябваше да се чувства доволна, че ги прекъснаха в този момент, а се чувстваше ограбена. Трябваше да си признае, че дори да не й оставаше нищо друго, освен следващите няколко дни с Джордан Трент, тя ги желаеше с учудваща страст.

Логично погледнато, решението й нямаше никакъв смисъл. Но любовта не се поддаваше на логика и разум.

Чу вратата на банята да се отваря и долови аромата на одеколона му. Нямаше да може да усеща тази така позната миризма, без да си спомня за него.

Той излезе и се спря в спалнята. Тя бе все още по халат.

— Извинявай, че се забавих — каза Джордан, като разтриваше бавно брадата си.

Лорън се опита да се усмихне.

— Няма проблеми. Аз ще побързам — каза тя и мина покрай него.

Той я спря, като постави ръка на рамото й.

— Лорън…

— Да?

— За това, което се случи преди малко…

— Да?

По дяволите! Искаше му се да не го наблюдава с този ясен поглед, който проникваше дълбоко в него.

— Съжалявам. Не смятах да се възползвам от…

— Не си — прекъсна го бързо тя. — Доколкото си спомням, аз започнах.

Не беше ядосана! Той не вярваше на ушите си. Всъщност, тя се закачаше! През цялото време Джордан се бореше със съвестта си, а тя се държеше все едно нищо не се бе случило.

— Ами да — отвърна бавно той, като я наблюдаваше внимателно.

— Съжалявам, ако съм те смутила.

— Да си ме смутила! Не, разбира се. Просто положението е малко необичайно. Трябва да помислим за… — Той млъкна и се огледа, защото изведнъж си спомни, че трябва да внимава какво говори. Сви рамене. — Върви! По-късно ще поговорим.

Тя отиде до банята и се обърна да затвори вратата.

— Няма за какво да говорим. Всъщност нищо не се е случило, нали?

Преди да се обърне към куфара си, Джордан видя как вратата се затвори. „О, така ли, госпожице невинна? Само ти така си мислиш“ — промърмори той.

Преди, само въображението му разпалваше пламъците, които бе пробудила в него. Сега вече знаеше точно какво се крие под красивите й рокли.

Не можеше да проумее как една жена като Лорън Макензи бе необвързана. Ако той бе от семейния тип мъже, тя щеше да е първата… Само си губеше времето. Джордан не бе такъв тип. А тя заслужаваше много повече, отколкото той можеше да й предложи.

Джордан намери риза и чорапи, обу обувките си и зачака Лорън да се появи отново.

Наистина приличаха на съпрузи.

Когато слязоха във фоайето, хората се блъскаха и говореха възбудено. Кордон униформени полицаи наблюдаваше как един екип почиства смесицата от стъкла и други строителни материали от пространството около входа на хотела.

Джордан заведе Лорън до ресторанта, където им сервираха закуска. Когато келнерът се отдалечи, тя попита:

— Какво ще правим сега?

Преди да й отговори, Джордан се наслади на първата глътка кафе.

— Трябва да намеря друга кола, скъпа, и да започнеш да изпълняваш ролята си в това пътуване.

Тя леко разшири очи. Не бе сигурна какво означаваше това. Независимо дали й се подиграваше или не, бе готова да направи всичко, което можеше.

— Добре — кимна тя.

— Няма ли да ме попиташ какво? — усмихна се той.

— Не е необходимо.

Спокойният й тон почти го изнерви.

— Досега нямах никакви трудности, защото говоря немски — започна той — и имам понятие от почти всички езици в Европа. Но за повече подробности ще имам нужда от помощта ти веднага, щом влезем в Чехословакия.

— Добре — усмихна се Лорън.

— Знаеш ли славянските езици, които се говорят там?

— Учила съм ги. През последните години не съм практикувала, но съм сигурна, че бързо ще се оправя.

— Добре.

След по-малко от час бяха на път за Бърно.

Джордан задържа стаята във Виена и подхвърли, че ще разглеждат провинцията и вероятно ще останат някъде за един-два дни. Пренаредиха багажа си, за да използват само куфара на Джордан. Лорън бе шокирана от интимността на дрехите им, подредени заедно.

Тя се наслаждаваше на пътуването из спокойната провинция. Джордан сподели с нея част от опита, който бе добил при работата си в Европа. Обясни й какво да очаква зад Желязната завеса, как да се държи и какво да прави при евентуална криза.

— В Бърно ще се свържа с един човек, който ще ни помогне. Ако Френсис Монро е там, той със сигурност ще знае.

С наближаването на границата, ставаха все по-мълчаливи. Не можеха да правят повече репетиции. Сега вече трябваше да покажат на какво са способни.

Лорън осъзна, че й е приятно да се представя за съпруга на Джордан. Обичаше го и известно време връзката им можеше да бъде истинска.

Джордан предпочиташе да бъде сам. Тази мисия имаше много неизвестни.

Малори предложи да запазят истинските си имена и миналото си. Вече много години Джордан се представяше за търговец от Чикаго, Илинойс, затова му беше лесно да влезе в ролята.

Сега заедно със съпругата си прекарваше отпуска си в Европа. Ако случайно някой попиташе, смяташе да каже, че в Чикаго имат приятели с роднини в Бърно. В противен случай те само посещаваха града, известен с промишлеността си. Какво по-хубаво място за посещение на един търговски представител?

Преминаването на границата им отне малко време. Колата и багажът им бяха проверени за минута. Паспортите им бяха внимателно разгледани, а документите на колата обстойно прочетени. След това им позволиха да продължат пътуването.

— Смятам, че ни помогнаха знанията ти по езика им, както и обяснението, че имаш баба, родена в Пилзен — отбеляза Джордан, след като тръгнаха.

— Вярно е — каза тихо тя.

— Защо не ми каза преди? — погледна я той изненадано.

— Изобщо не съм се сетила.

— Какви други интересни подробности от миналото си ще разкриеш пред своя съпруг? — попита усмихнато той.

— Няма нищо, което да представлява интерес.

Джордан се замисли върху думите й, докато продължаваха пътуването си. Тя грешеше. Всичко, което я засягаше, му беше интересно. Лорън бе такава невероятна смесица от невинност и изтънченост, наивност и разум, че той не знаеше какво може да очаква от нея.

Предателското му подсъзнание го върна към ранните утринни часове и той отново почувства какво означава да я прегръща, гали и целува. Тя бе неопитна, но откликваше веднага. Джордан усети, че по отношение на нея волята му изневерява.

Регистрираха се в един хотел с коренно различна атмосфера от тази във Виена. Посрещнаха ги с подозрение и почти открито презрение.

Когато стигнаха до стаята, Лорън вече не можеше да контролира треперенето си.

Джордан затвори вратата след мъжа, който ги придружи, и се обърна към Лорън. Тя оглеждаше стаята, като че ли се опитваше да открие подслушвателна апаратура. Той се усмихна. Бе толкова смела! Вероятно пътуването й бе дало време да прецени с какво ще се сблъскат в една страна зад Желязната завеса.

— Е, мила — каза сърдечно той. — Най-после пристигнахме. Радваш ли се, че дойдохме?

Лорън го погледна, все едно, че бе полудял.

Той се приближи към нея и я прегърна. Усети колко е скована. С устни й показа думите „отговори ми“.

— О, да, скъпи. Разбира се, че се радвам. Просто съм малко уморена от пътуването.

— Не искаш ли да разгледаш града с мен?

Тя знаеше, че трябва да започнат да търсят колкото е възможно по-бързо. Опита се да се усмихне.

— Звучи примамливо.

Той се усмихна, безгласно изрече думите „добро момиче“, наведе се и я целуна. Смяташе целувката да бъде покровителствена — така, както би я целунал баща, брат или чичо. Но когато тя му отвърна без всякаква задръжка, Джордан забрави чистите си мотиви и множеството разговори, които бе провел със съвестта си, прие предложеното сътрудничество и започна да изучава деликатната уста на Лорън.

Тя посрещна езика му с любовна игра, която бе много предизвикателна. Когато той спря, за да си поеме въздух, и двамата дишаха тежко и се опитваха да се успокоят.

— Опитваш се да ме подлудиш ли? — промърмори той едва чуто.

— И как се справям? — усмихна се тя.

— Търсиш си белята.

— Така ли?

Той долови колебанието в тона й и видя уязвимостта в очите й. Възможно ли беше? Тя си падаше по него? Боже Господи, само това му трябваше! Особено сега, когато бяха в такова рисковано положение. Ясно бе, че между тях ставаше нещо, което трябваше да се разреши. Джордан бе убеден, че няма да е в състояние да се раздели с Лорън и да я забрави.

Но сега не беше време да се занимава с чувствата, които изпитваха един към друг. Притисна я до себе си.

— Не сме изминали цялото това разстояние, за да прекараме времето си в леглото — каза саркастично той за тези, които може би подслушваха. Погали с пръсти бузата й. Наслади се на нейната кадифената мекота и пожела да може да я изучи и обикне цялата — от главата до петите.

Да я обикне? Откъде се взе тази идея? Любовта бе мит и въпреки това Джордан не можеше да определи силното чувство, обзело го след срещата му с Лорън. Никога преди не се бе чувствал така. Искаше да я люби, но беше много по-загрижен за безопасността й. Желаеше да я предпази от всяка болка.

— Хайде да тръгваме — каза той и я хвана за ръка.

Прекараха следобеда като типични туристи. Намериха няколко души, които се престрашиха да разговарят с тях. Това даде възможност на Лорън да изглади езика си. Джордан наблюдаваше с гордост как нейната дружелюбност печели подозрителните непознати. Доколкото разбираше, тя разговаряше с тях за баба си, споменаваше някои от песните, които бе научена да пее като дете, показваше няколко танцови стъпки и не след дълго вече участваше във весели спорове за различните култури.

След малко търсене успяха да открият и мъжа, който можеше да им помогне. Намериха го в задната стая на един магазин. Щом видя Джордан, той се изправи, приближи се, прегърна го през раменете и го притисна към себе си.

— Радвам се да те видя отново, Джордан — каза на добър английски той.

— И аз също, Стефан — отговори Джордан.

При влизането им бе прегърнал през кръста Лорън, но я пусна при темпераментното посрещане на Стефан. Сега се обърна към нея, хвана я за ръка и я дръпна напред.

— Искам да те запозная със съпругата си, Лорън.

— Но разбира се, приятелю — засмя се Стефан. — Ти би избрал за своя съпруга само една толкова красива жена. Приятно ми е. — Той протегна ръка и тя я хвана внимателно. — О, виждам, че сте доста стеснителна.

Лорън усети, че бузите й пламват и чу как Джордан се засмя.

— Има моменти, в които не е толкова стеснителна — каза усмихнато той.

„Говори почти като съпруг“ — помисли учудено Лорън. Съпружеската му гордост звучеше автентично.

— Седнете, седнете и двамата! — възкликна Стефан. — Длъжен съм да се извиня, че ви посрещам така, но нали разбирате, трябва да внимавам с кого ме виждат.

— Благодаря, че си направи труда да организираш това — отвърна Джордан. — Оценявам го.

— Нямах избор, исках да те видя отново и да разбера, че сте добре. — Той погледна усмихнато към Лорън. — Радвам се, че си толкова щастлив. — С ведро изражение Стефан седна срещу тях. След това усмивката му се стопи. — Знам, че не си тук само на приятелско посещение.

— Страхувам се, че е така, Стефан. Чул ли си нещо за изчезването на една американка във Виена преди няколко дни?

Няколко минути Стефан мълчаливо наблюдаваше пода. След това вдигна поглед.

— Една красива, висока и стройна жена с червеникава коса?

— Значи си я виждал? — попита нетърпеливо Джордан.

— Не, но чух нещо, което не ми се стори много правдоподобно.

— Какво?

— Върти се някаква история за една жена, която пътувала и се разболяла. Настанена е в клиника извън града, но на никой от служителите не е позволено да се грижи за нея. Тя има собствен лекар и медицинска сестра.

— Може и да е тя — каза замислено Джордан. — Има ли някаква възможност да влезем и да я видим?

— Ние?

— Трябва да взема и Лорън.

— Разбирам. Нищо не мога да кажа, преди да съм проучил. Без съмнение ще бъде трудно, но може би не невъзможно.

— За теб няма невъзможни неща — засмя се Джордан.

— Много си мил, приятелю. Дай ми малко време и ще се свържа с вас.

— Къде ще те видим?

— До утре на обяд ще оставя съобщение тук в магазина. Ще видим какво можем да направим.

Съсредоточеното изражение на Джордан по пътя обратно към хотела накара Лорън да мълчи. Той спря пред един магазин, където продаваха шапки, ръкавици и шалове и каза:

— Почакай тук. Ще се забавя само няколко минути.

Удържа обещанието си. Когато се върна, й подаде един пакет.

— Какво е това?

— Шапка с голяма периферия. Ако отидем в тази клиника, ще трябва да я носиш.

— Ти вече имаш план, нали? — попита тихо тя.

— Още го обмислям, но може би ще проработи. — Не бе запалил колата. Стискаше здраво волана и гледаше надолу по улицата. Лорън погледна суровия му профил.

— Кажи ми — подтикна го тя.

Той я погледна и въздъхна.

— Боже, не искам да те замесвам в това!

— Много добре знаеш, че вече съм замесена.

— Да.

— Кажи какво имаш предвид.

— Не мога да рискувам да изведа госпожа Монро от клиниката, ако това е тя, без да предизвикам куп бъркотии. В момента, в който изчезне, ще започнат да наблюдават границите.

Лорън кимна и разбра какво му беше трудно да изрече.

— Затова аз ще остана на нейно място — довърши спокойно тя.

— Това е единственото, което измислих досега, но се нуждае от обмисляне.

— Смятам, че е страхотно. Тя може да си тръгне на мое място. Двамата ще напуснете хотела и ще се върнете безпрепятствено обратно. Ако прическата и гримът ми са толкова точни, колкото смяташе господин Малори, няма да има никакъв проблем при преминаването на границата.

— Да, на това разчиташе Малори. Но ти оставаш в ръцете на похитителите на Френсис Монро.

— Знам — каза тихо тя.

— Не съм сигурен, че мога да го направя.

— Нямаш избор. В края на краищата нали това беше идеята на моето пътуване?

Джордан отпусна волана и леко сложи юмрук върху него.

— Не ми харесва!

— Аз самата не съм много очарована, но…

— Утре ще говоря със Стефан дали той няма някаква друга идея.

— Може би по-късно ще успее да ми помогне да напусна клиниката.

— Ще се върна веднага, щом изведа госпожа Монро в безопасност.

— Но ти не можеш. Ще застрашиш…

— Мога, естествено. Ако те оставя, по-добре да се върна да те прибера.

— Не можем да минем границата…

— Легално не, но иначе…

— Джордан, сигурна съм, че господин Малори не би желал да рискуваш…

— Изобщо не ме интересува какво желае господин Малори. Той те избра за тази малка драма. Ще трябва да приеме факта, че докато не се върнеш безопасно у дома, тази мисия няма да приключи.

Лорън го наблюдаваше замислено. Естествено, тя се страхуваше. И как иначе? Знаеше, че това, което смята да направи, е много опасно. Веднага щом установят, че е заместила Френсис Монро, най-вероятно щяха да я арестуват като шпионка.

Все още нямаше смисъл да обмисля този аспект на положението. Със сигурност щяха да измислят добър сценарий с най-малък риск за всички участници.

Тя усещаше яда и раздразнението на Джордан, но те бяха различни от онези в кабинета на господин Малори. Бе загрижен, защото се интересуваше от нея. Разбираше го много добре. Мисълта за опасностите, които криеше преминаването на границата с друга жена, я накараха да изтръпне от възможността за провал.

Джордан запали колата и мълчаливо се върнаха в хотела.