Анет Бродрик
Служебен брак (2)

Втора глава

„Импровизирай! По дяволите!“ — мислеше Джордан и приготвяше багажа си за пътуването. Трябваше да откаже. Цялата тази идея бе просто смешна. Малори какво си въобразяваше? Опитваше се да ги сватоса? Или търсеше подходящ съпруг за малката си шифровачка?

Е, това със сигурност нямаше да е Джордан Трент. Той винаги е бил саможив. Този начин на живот го задоволяваше напълно. В едно бе прав Малори — Джордан харесваше това, което прави. Обичаше да не знае къде ще бъде следващата седмица. Предпочиташе предизвикателствата и опасностите на сегашния си живот пред монотонността на една работа от девет до пет, къща в предградията, жена и деца.

Защо тогава бе ядосан? Мисията щеше да е трудна, но вече се бе сетил за няколко души, които можеха да осветлят мистериозното изчезване на госпожа Монро.

Джордан бе принуден да си признае какво всъщност го тормози. Той не се отнасяше добре към хората. Винаги се държеше така. Никога не бе живял дълго с друг човек — мъж или жена. Начинът му на живот бе определен още в детството.

Когато беше на осем години, майка му почина от пневмония. Болната му баба се бе свързала с баща му, Морган Трент, и му бе съобщила за съществуването на Джордан.

За негова чест, Морган Трент пристигна веднага в малкия южно калифорнийски град, където бе роден и живееше Джордан. Въпросът относно бащинството никога не бе повдиган. Тогава Джордан не разбра защо се появи този човек, събра вещите му и го отдели от всичко и всички, които познаваше.

Морган обясни, че му е баща, но за Джордан това не означаваше нищо. Осем години се бе справял без него. За какво му беше сега? Днес, от висотата на своите тридесет и пет години, Джордан можеше да погледне назад и да оцени по-добре онова, което се опита да направи за него баща му.

Не беше лесно дете. Като единствен син, той бе пораснал, научен да се занимава сам, без да има нужда от други хора. Майка му работеше много и я виждаше за кратко време. Баба му се грижеше за него, но не се интересуваше точно къде и за колко време излиза.

Така че Джордан не хареса внезапните ограничения, наложени от баща му и новата му мащеха. Не хареса техните правила, голямата къща, както и това, че всичко в живота им бе твърде официално. Никога не забеляза някакво чувство или другарство между тях. В този дом нямаше спонтанност, а само превзети усилия.

Джордан избяга с удоволствие, като отиде в пансион. Но и там продължи да бъде самотен. До завършването на колежа бе станал идеален човек за вербуване от агенцията.

Можеше лесно да изчезва, за седмици, без да привлича внимание, защото не бе обвързан. Избираше винаги приятелки, които не се интересуваха от работата му и не желаеха да го притежават. Свикна с определен вид жени, затова не знаеше нищо за такива като Лорън Макензи.

Погледна часовника си. Трябваше да я вземе след час. От Ню Йорк щяха да хванат самолета, да прекарат нощта във въздуха и във Франкфурт да направят връзка с полета за Виена.

Чувстваше се странно да пътува така открито с пътнически самолети. Досега бе използвал само военните полети.

Джордан провери билетите, които му даде Малори. Щяха да пътуват в първа класа. Интересен човек. Джордан искаше да знае какво точно си бе наумил Малори.

 

 

Лорън Макензи стоеше пред огледалото в банята и се опитваше да свикне с новия си образ. Тъмно кестенявата й коса бе станала червеникаво руса. Трябваше да свикне. Нямаше да е правдоподобно, ако се изненадваше всеки път, когато се видеше в някое огледало.

Не само цветът бе различен. Лорън никога не се бе замисляла за прическата си. Имаше гъста буйна коса, която винаги носеше сресана назад. А сега бе твърде къса, за да се прибере. Вместо това бе пусната и се подвиваше около ушите.

Колко различна я правеше новата прическа! Може би си заслужаваше да се оставиш в ръцете на професионалисти.

Жената, която й показа как да се гримира, я поздрави за блестящата й кожа. Тъй като имаше същия тен като майка си и сестрите си, го смяташе за нещо нормално. Знаеше, че не може да почернее на слънце. Вместо това изгаряше и се белеше. Така че Лорън седеше сама вкъщи и четеше, докато връстничките й се събираха около басейна или се учеха да отговарят остроумно на плажа.

Е, господин Трент също нямаше вид на особено опитен в общуването, ако днешната им среща можеше да бъде показателна.

По дяволите! Не можеше да продължава да се обръща към съпруга си с „господин Трент“. Но не й харесваше Джей Ди, както го наричаше Малори. Това й напомняше за търговец, лапнал пура. Бе видяла името му в паспорта: Джордан Даниъл Трент. Дали някой го наричаше Джордан? Даниъл? Дан? Джорди? Тя потръпна при мисълта за реакцията му, ако някой използваше това умалително.

Погледна часовника и бързо довърши грима си. Върна се в спалнята и отвори куфара на леглото. Не можеше да свикне с броя на нещата, които й бяха осигурили. Жената, отговаряща за подготовката на пътуването й обясни, че двамата с Джордан трябва да приличат на типичните американски туристи, които могат да си позволят пътуване до Европа.

Лорън вдигна малката купчинка от сатен и дантела, представляваща живописната нощница, която трябваше да носи. Разбира се, не пред него! Никой не бе споменавал, че трябва да се правят на съпрузи и в хотелските стаи. А ако имаше само една стая?

Обърна се и припряно затършува из едно от чекмеджетата. За всеки случай щеше да вземе и една от собствените си нощници. Всъщност тя приличаше повече на тениска. Беше подарък от сестра й и бе избеляла, но щампата върху нея все още се забелязваше. Една позната фигура от комиксите седеше на леглото си и говореше по телефона: „Извинете, че ще закъснея за работа тази сутрин. Косата ми не иска да стане“. Мег бе решила, че Лорън се нуждае от малко хумор. „Никога повече, отколкото в този момент“ — помисли тя и се опита да не се паникьосва.

Някой звънна и Лорън подскочи от изненада, толкова за нервите от стомана, реши тя. Предстоеше й най-голямото приключение през живота й, бе решена да не се плаши от неизвестността. Никога не беше пътувала зад океана; прекарваше отпуските си със семейството.

Какво ли ще помислят майка й и баща и, ако разберат, че ще пътува с мъж и ще се представя за негова съпруга? Кого искаше да заблуди? Знаеше точно какво ще помислят. И кой ли не би го помислил? Почти чуваше как Мег и Еми й се подиграват за „богатия“ й опит с мъжете.

Отново се позвъни и Лорън се втурна към вратата. След като се увери, че това бе господин Трент — ох, тоест Джордан, — тя бързо свали веригата и отвори вратата.

Дрехите му се различаваха напълно от онези, с които бе сутринта в службата. Сребристо сивият костюм подчертаваше загорялата му кожа, черните очи и коса. Ако преди изглеждаше внушително, сега имаше направо заплашителен вид.

Лорън се отдръпна и махна неопределено.

— Влезте — каза тя, доволна от нормалния си глас.

Джордан влезе, така че Лорън да затвори вратата, но не откъсваше очи от нея.

— Какво са ви направили? — попита и леко притвори очи.

Сега пък какво искаше? Нямаше защо да демонстрира антипатията си още в самото начало.

— Господин Малори ви каза, че ще ме направят като Франсис Монро.

— Тя така ли се облича? — с нотка на подозрение попита той.

Лорън погледна роклята, която бе избрала за пътуването си. Казаха й, че не се мачка, пере се на ръка и изсъхва бързо. Тя вдигна очи.

— Какво лошо има в начина, по който съм облечена? — запита със заплашителен тон.

Джордан твърде късно разбра, че тя бърка реакцията му. Тъмнозелената рокля подчертаваше фигурата на жена без никакви физически недостатъци. Дори обратно. Вероятно би предизвикала малък фурор на плажа, ако линията на роклята отговаряше на тялото, върху което бе облечена.

— Нищо! Абсолютно нищо! Просто съм изненадан, това е всичко. Предполагах, че госпожа Монро е по-възрастна. Тази рокля не изглежда… Искам да кажа… — По дяволите! Затъваше все повече.

— Мисля, че госпожа Монро е на около тридесет и пет.

— А вие на колко години сте?

— Не виждам какво значение има възрастта ми. На двадесет и пет съм.

— О, когато ви видях за първи път, помислих, че сте… — Ако имаш някакви инстинкти за самосъхранение, няма да довършиш това изречение, Трент, каза си той.

— Помислихте, че съм… — с нескрит интерес запита тя.

— Ъъъ… Е, от това, което Малори ми бе казал, аз просто предполагах, че сте… по-възрастна.

— Разбирам. — Тя тръгна към спалнята да си вземе куфара, но спря на вратата и го погледна. — Какво значение има това?

— Никакво — бързо я увери той, — абсолютно никакво.

Джордан я наблюдаваше, докато тя изчезна в другата стая. Добре, че тръгваха. Едва се бе сдържал да не я обиди преди дори да са напуснали града. — Или поне той смяташе, че ще се чувства обидена. Какво ли мислеше за себе си една жена с вида на Лорън Макензи? И каква е целта на онзи маскарад в офиса? Като се замисли, разбра как привлекателността й би разбивала мъжете, с които работи. Разбира се, него изобщо не го засягаше.

Тя се появи с куфара си.

— Това ли е целият ви багаж?

— Казаха ми да пътувам с възможно най-малко багаж.

— Аха.

— Защо?

— Не знам. Просто смятах, че жените имат много багаж. Поне тези, които съм виждал, винаги пътуват с около десетина чанти.

Лорън се приближи и сложи куфара в краката му.

— Мисля, че още сега трябва да си изясним нещо, господин Трент. Не желая да ме сравнявате с останалите жени в живота ви. Аз също ще се въздържам да правя каквито и да било сравнения между вас и мъжете, които случайно познавам.

Хладният тон и високомерното й държане го вбесиха. Той просто се опитваше да завърже разговор, за да стопи леда.

— Не ме наричай господин Трент, Лорън. Знам, че всичко това е ново за теб, но ще съм благодарен, ако ми дадеш шанс да изпълним задачата си, без да ни издаваш още при първата възможност.

— Добре — кимна тя. — Как да те наричам?

Той я погледна изненадано. Тя дори не си спомняше името му. Сви рамене.

— Приятелите ми ме наричат Джордан.

— Приятелите ти? Радвам се да узная, че имаш такива. Останах с впечатлението, че си вълк единак.

— Така е. Но обратно на това, което мислиш, все пак през годините съм имал някои приятели.

Гласовете им бяха станали по-остри и режещи. В усилието си да имитира усмивка, Лорън се озъби.

— Е, срещат се всякакви вкусове, нали? — каза тя. — Няма ли да тръгваме? Ще изпуснем самолета.

Джордан взе куфара и се насочи към вратата. След като се убеди, че е заключила добре, Лорън го последва.

„Поне няма защо да се притеснявам, че нещо може да я заплашва при това пътуване — реши Джордан в асансьора. — Може би ще я убия собственоръчно, преди всичко да е свършило“.

Лорън осъзна, че двамата с Джордан почти не си бяха проговорили от тръгването им до момента, когато няколко часа по-късно самолетът им излетя от Ню Йорк.

Не може така, опечалено си помисли тя. Стюардесите сигурно бяха решили, че те двамата са се скарали още преди началото на почивката си.

Погледна Джордан с крайчеца на окото си. Той бе свалил сакото, разхлабил, вратовръзката и изглеждаше погълнат от вестник даден му от стюардесата. Тя погледна невиждащо в списанието, което държеше. Не трябваше ли да си говорят, да правят планове, да се опознават?

Лорън се прокашля и тихо каза:

— Не смяташ ли, че ще е от полза да се запознаем с миналото на всеки от нас? Може да попаднем в ситуация, при която ще имаме нужда от това.

Джордан леко извърна към нея непроницаемите си черни очи. Тя имаше право — трябваше да се сети за това. Не можеше да разбере емоционална си реакции спрямо тази жена. Явно разумът бе изместен от чувствата. Това можеше да погуби и двамата.

— Защо не започнеш ти? — предложи той.

Доста разстроена от очевидното му нежелание да започне пръв, Лорън каза:

— Родена съм в Пенсилвания и там прекарах първите двадесет и една години от живота си. Родителите ми и сега живеят в Ридинг. Имам две сестри. Аз съм средната. — Спря и се замисли как да обобщи по-важното от живота си. — Много съм привързана към семейството си. Опитваме се да бъдем заедно винаги, когато е възможно. По-голямата ми сестра е омъжена, а по-малката е в колеж.

— Как се казват? — попита Джордан, изненадан от желанието си да научи повече за нея.

Лорън повдигна леко вежди.

— Мег… Маргарет е по-голямата. Но не отговаря на нищо друго, освен Мег. А по-малката е Еми.

— Приличат ли на теб?

— По външност или по характер? — Тя сви леко рамене, когато не получи отговор. — Предполагам, че по малко и от двете. Изглежда сме наследили шотландския характер на татко и червения оттенък на косата му.

— Всички ли са математически гении?

Лорън забеляза, че се опитва да открие сарказъм във въпроса. Искреният интерес, който почувства, я учуди. Вниманието й бе привлечено от някакво движение отзад. Погледна точно навреме, за да види усмихнатата стюардеса. Може би тя бе забелязала предишното им мълчание и беше решила, че сега нещата се оправят. Вероятно наистина се оправяха.

— Всички имаме склонност към цифрите, Мег я използва в музиката си. Свири доста добре на няколко инструмента. — Замисли се за момент. — За Еми не знам. Тя е мечтател, който винаги витае из облаците.

— А ти си логична и практична — каза той с лека усмивка, която Лорън намери за много мила. Придаваше му някаква уязвимост, която Лорън не би помислила, че се крие зад каменната фасада.

— Опитвам се, но понякога темпераментът ми ме проваля. — Докосна несъзнателно ръката му. — Извинявай за предишните забележки. Обикновено не се държа така с хората, които срещам за първи път. Но ти някак си успя да ме ядосаш.

Усмивката му се разшири.

— След като говорим за извинения, аз също ти дължа няколко. Нямаше защо върху теб да изкарвам яда си заради тази мисия.

Известно време стояха мълчаливо и се гледаха.

— Ще ти кажа направо — отбеляза Лорън. — Чувствах, че все едно съм ти натрапена.

— И с право. Така е. Но вече трябва да съм свикнал с това. Системата, в която работим, определено не е демократична. Каквото каже Малори, това става.

— Но въпреки това се опита да промениш мнението му.

— Така е, защото понякога съм успявал да го убедя, че моят план е по-добър.

Лорън сложи списанието в скута си и светлината се отрази от ръката й. Джордан се протегна и я хвана. На пръста й, непосредствено до халката блестеше страхотен брилянт.

— Тези неща откъде са? — тихо попита той.

— О, мили! — усмихна се Лорън. — Как можеш да забравиш, че ми ги подари в най-щастливия ден живота ми?! — Тя примигна и му отправи толкова превзета усмивка, че той започна да се смее. Промяната в него стъписа Лорън. Суровият мъж бе изчезнал. Добре оформената му уста привлече вниманието й. Белите зъби контрастираха на загорялото лице. Очите му блестяха и Лорън откри колко привлекателни бяха тъмните очи. Бе очаровани.

— А сега кажи нещо за себе си — каза тя с усмивка. — Сестри? Братя? Къде си израснал?

Внезапната промяна на изражението му я озадачи. За част от секундата той отново се превърна в хладния и отдалечен мъж, когото вече познаваше.

Джордан изрецитира:

— Роден съм в Калифорния. На осем години ме преместиха в Чикаго и прекарах дълги години по пансиони в Нова Англия.

— Аха. — Тя се поколеба. — Живи ли са родителите ти?

— Само баща ми. Майка ми почина, когато бях дете.

— Аха — повтори тя, без да знае как да продължи. Гласът му не издаваше никакво чувство. — Значи си единствено дете?

Той кимна.

Лорън усети хлад и леко потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той, пресегна се и спря студения въздух.

— Благодаря — отвърна тихо тя.

— Искаш ли възглавница и одеяло? Чака ни дълга нощ. И аз ще поспя. Струва ми се, че вече четиридесет и осем часа съм във въздуха. — Джордан даде знак на стюардесата, която веднага им осигури исканите неща.

— Джордан? — попита Лорън, след като се настаниха удобно.

— Ммм?

— От колко време сме женени?

Той обърна глава и я погледна в очите, отдалечени само на няколко сантиметра от неговите.

— Не знам. Ти от колко би искала?

— Може би три години? Това би ни дало време да свикнем един с друг, нали?

— Нямам представа. Предполагам, че три години е напълно достатъчно.

— Деца имаме ли?

— Не! — отвърна твърдо той.

— Защо, ти не искаш ли?

— Защо задаваш всички тези смешни въпроси? Отношението ми към децата е без значение!

— Не съвсем. Досега би трябвало да сме уточнили тези неща.

— Започвам да разбирам защо си толкова добър шифровач — въздъхна той. — Трябва да знаеш всичко, нали?

— Невинаги. Но обичам предизвикателството на загадките.

— Е, сега можеш да заспиваш. Веднага след като приключим с тази мисия, ще изчезна от живота ти така бързо, както се появих. Не съм загадка, която ще трябва да решаваш.

Докато нагласяше възглавницата си, Лорън мислеше върху думите на Джордан. Несъмнено бе прав. Нямаше да са заедно достатъчно дълго време, за да се опитва да разбере що за човек е той. Но усещаше, че ще иска да открие причините, създали Джордан. Колкото повече разговаряше с него, толкова повече защитни слоеве откриваше.

Тя затвори очи и въздъхна. По някаква причина, която не бе в състояние да определи, искаше отново види смеещия се мъж от преди малко. Усети, че отново я обзема любопитство и няма да отдъхне, докато не разреши загадката „Джордан Трент“.