Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Momentary marriage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и начална корекция
ivanka iondrova
Допълнителна корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Анет Бродрик

Заглавие: Служебен брак

Преводач: Пламен Стефанов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: Роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

ISBN: 954-11-0010-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4576

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Обиколиха парка два пъти. Приличаха на хора, които се наслаждаваха на гледката. Джордан я закачаше, шепнеше в ухото й, караше я да се изчервява, като междувременно се оглеждаше за Стефан. Но не можа да го види.

Един леко накуцващ възрастен мъж им кимна, когато минаха покрай него. Едва след няколко секунди Джордан си спомни кога за последен път бе виждал този човек. Засмя се.

— Защо се смееш?

— Спомних си, че Стефан обича да се маскира.

— Къде е той? — огледа се тя.

— Няма значение. Хайде да седнем на някоя пейка. Сигурен съм, че ще дойде.

След около петнадесет минути до тях седна същият възрастен господин. Отново им кимна. Джордан продължи да гледа Лорън и да й говори, но думите му бяха отправени към Стефан.

— Можеше да ме предупредиш, че това ще е маскарад.

— Не се сърди — промърмори мъжът, сякаш говореше на себе си. — Смятах, че ще познаеш облеклото.

— Някакви новини?

— Да. Информацията ни е точна.

— Можем ли да влезем там?

Възрастният човек бръкна в джоба си и извади малко пакетче с ядки. Той хвърли няколко фъстъка на земята и видя как една катеричка дотича от близкото дърво, грабна ги и избяга на безопасно разстояние.

— Малко ще е рисковано, но може.

— Как?

Джордан се усмихваше и си играеше с една къдрица пред ухото на Лорън, но очите му наблюдаваха човека до нея.

— Уредих към пет часа медицинската сестра да се срещне с приятеля си за няколко минути. Това са часовете за посещение. Вие двамата ще се смесите с посетителите, докато влезете. Начертал съм ви карта, която е във вестника до мен. Щом влезете в клиниката, минете в другото крило. Стаята й е отбелязана. Не се бавете.

— В какво състояние е тя?

— Нищо не можаха да ми кажат по този въпрос.

— Ако оставя Лорън на нейно място, докато изведа жената от страната, можеш ли да й осигуриш закрила?

— Колкото е необходимо.

Джордан осъзна, че не си бе поел въздух до отговора на Стефан. Дори и така, планът пак можеше да не успее. Но ако стигнеха до госпожа Монро, щяха да имат повече информация, която да им помогне да вземат правилното решение.

— Ще те видим ли в клиниката?

— Не, въпреки че ще съм там — каза Стефан на бягащата катеричка.

Джордан се наведе и целуна Лорън.

— В пет часа ще бъдем там — каза той, когато се отдръпна от нея. Взе вестника и спокойно го пъхна под мишница. Хвана я за ръка и се изправи. Приличаше на нетърпелив влюбен, който търси усамотено място.

Никой от тях не погледна възрастния човек, който продължаваше да седи и да хвърля фъстъци на катеричките.

 

 

Джордан се зарадва, когато видя хората, които влизаха и излизаха от клиниката. Така можеха лесно да се смесят с тълпата. За всеки случай накара Лорън да си сложи купената шапка. Тя напълно закриваше лицето й.

Влязоха и продължиха по коридора до мястото, където той завиваше. Откриха стълбите, качиха се два етажа и тръгнаха по друг коридор. Джордан се молеше планът на Стефан да е още в действие и бутна вратата на триста и първа стая. Тя се отвори. Надникна вътре. Пердетата бяха пуснати и бе тъмно, но смътно забеляза жената на единственото легло.

Дръпна Лорън за ръката, влязоха вътре и затвори вратата. Тихо отиде до леглото и каза:

— Госпожа Монро?

Жената се обърна към него.

— Вие ли сте Френсис Монро?

— Да — опита се да каже тя, но й бе трудно да говори. — А вие кой сте? — успя да прошепне с треперещ глас.

Джордан хвана ръката й върху завивката.

— Вашият съпруг ме изпрати да ви изведа оттук.

— Тревър? — Гласът й стана по-силен и тя се опита да седне. — Тревър е тук? Слава Богу! Този кошмар свърши.

— Шшт, нямаме много време и се нуждаем от помощта ви!

— Добре. Само кажете — кимна тя.

— Можете ли да ходите?

— Не съм сигурна. Държаха ме упоена. Изглежда съм загубила представа за времето. Дните се изнизваха неусетно. — Гласът й стана по-сигурен. — Разбира се, че мога да ходя. Ще направя всичко, което трябва.

Джордан потупа ръката й и се обърна към Лорън.

— Бързо! Свали роклята и шапката! — След това обясни на госпожа Монро: — За няколко часа Лорън ще остане на вашето място. Това ми е необходимо, за да ви изведа от страната.

— А ако я видят и разберат…

— Не, докато стаята е тъмна. Ако се опитат да светнат, тя може да протестира. — Той говореше и на Лорън, и на госпожа Монро.

Лорън разбра, че бе настъпил часът на истината. Независимо от страха, трябваше да изпълни задачата си. Да върнат безпрепятствено госпожа Монро бе всичко, на което разчитаха. Тя се съблече и остана само по сутиен и бикини. Погледна Джордан въпросително.

— Госпожо Монро, ще се обърна, докато съблечете нощницата и облечете тези дрехи — каза внимателно той.

Френсис кимна. Той забеляза, че й беше трудно да се облече сама, защото ръцете й трепереха. За щастие Лорън се приближи и започна да й помага.

Когато Френсис стана, Лорън със задоволство установи, че височината и фигурите им бяха еднакви. Слава Богу! Тя не виждаше цвета на косата на Френсис, но дължината съвпадаше с нейната.

— Какви са очите ви? — попита Лорън.

— Сини. Защо? — отвърна озадачена жената.

— Моите са сиви. Става.

— Какво искате да кажете?

— Ще използвате моя паспорт, за да излезете от страната.

— А вие как ще се махнете? — попита Френсис, стресната от бързината, с която се развиваха нещата.

— След няколко часа ще сме при съпруга ви, госпожо Монро — обади се Джордан от ъгъла на стаята. — След това ще се върна за Лорън.

Лорън бързо навлече нощницата на Френсис и се вмъкна в леглото. Френсис сложи шапката на Лорън на главата си.

— Сега може да се обърнете — каза тя и попита: — Как се казвате?

— Джордан. Джордан Трент. Голям почитател съм на съпруга ви. Той не заслужава всичко това.

— Знам — кимна тя. — Безпокоях се за него. Нямаше начин да се свържем.

— Как се отнасяха с вас?

— Добре. Видях само трима души. Двамата мъже, които спряха колата във Виена, и жената, която стои тук с мен. Откъде знаехте, че е излязла?

— Надявахме се. Хайде, трябва да тръгваме. — Той се обърна към Лорън. Тя лежеше на леглото в същата поза, в която намериха Френсис Монро. Наведе се и силно я целуна.

— Не се безпокой. Ще се върна скоро.

— Знам — каза тя.

Джордан отвори леко вратата и надникна навън.

— Готова ли сте? — попита той и погледна Френсис.

Тя кимна и го последва.

Лорън лежеше в стаята и се опитваше да диша дълбоко. Трябваше да запази спокойствие. Стефан бе някъде наблизо. Той щеше да я пази. А не след дълго Джордан щеше да се върне и да я вземе.

Трябваше да вярва в това. Не искаше да мисли за хилядите възможности, които можеха да променят плановете им.

Когато стигнаха до първия етаж, Френсис трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си.

— Съжалявам — изпъшка тя, — но от дни съм на легло. Не мислех, че съм толкова слаба.

Джордан обви ръка около кръста й.

— Засега се справяме добре. Преструвайте се, че сте сломена от мъка. Дръжте главата си наведена и бавно ще се придвижим до колата.

— А след това?

— Ще се върнем в хотела, ще вземем багажа си и ще се махаме оттук.

Погледна загрижено към наведената глава на Френсис и кимна на хората, които минаха покрай тях.

— Справяте се много добре — промълви той. — Не се изненадвайте, ако ви наричам Лорън.

— Тя е много смела.

— Да.

— Какъв късмет, че можахме да сменим дрехите си — каза тя задъхано, — но ми е малко трудно да задържам обувките.

— А ако ви бяха малки? — усмихна се той.

По-скоро усети, отколкото чу лекия й смях:

— Така е, наистина.

С този разговор излязоха навън. Поеха си дълбоко въздух.

— Нямах представа къде съм.

— Не помните ли да сте идвали тук?

— Беше тъмно. Бях много изплашена. Страхувах се, че ще се опитат да наранят Тревър чрез мен.

Изключителна жена, каза си Джордан. Колко ли жени на нейно място щяха да се загрижат за съпрузите си?

Лорън със сигурност, ако попаднеше в подобно положение. Той не знаеше как му хрумна тази мисъл, но беше убеден във верността й. Приликата между двете жени бе не само повърхностна.

По пътя за хотела Френсис задряма. Когато я събуди при пристигането им, тя се извини:

— Изглежда не мога да стоя будна.

— Не се тревожете. Справяте се много добре. — Той й помогна да излезе от колата. Веднага я заведе в стаята. Щом влязоха, й каза:

— Защо не полегнеш, скъпа? Да видим дали ще ти помогне.

Тя го погледна озадачено. Той постави пръст на устните си, свали й шапката и посочи към леглото.

Като огледа стаята, Френсис кимна и легна.

Джордан вдигна телефона и звънна на рецепцията.

— Обажда се Джордан Трент. Страхувам се, че съпругата ми е изяла нещо, което не й понася. Тя иска да се върнем във Виена още тази вечер, вместо да продължим обиколката си. Ще ви бъда благодарен, ако веднага ни приготвите сметката. — Той изслуша обяснението им. — Да, разбирам. Не. Няма никакъв проблем. Сигурен съм, че не е нещо сериозно. Да. Прекарахме много приятно.

Веднага щом затвори, Джордан отиде в банята и бързо събра тоалетните им принадлежности.

Когато се върна в стаята, Френсис отново бе затворила очи. От светлината на прозореца видя колко красива жена бе тя. Роклята изглеждаше като направена точно за нея. Бледата й кожа и златисточервеникавата коса бяха също като на Лорън, но тя не му въздействаше по същия начин.

Колко странно! Двете жени бяха толкова еднакви, че спокойно можеха да минат за сестри, но едната го влудяваше само с присъствието си, а другата изобщо не го вълнуваше.

Какво ставаше между хората? Никоя друга жена не му въздействаше така, както Лорън. Нищо не разбираше.

В този момент нямаше време да търси отговор. Събра нещата в куфара им и го затвори. Отиде до леглото.

— Лорън?

При звука на гласа му Френсис отвори широко очи.

— О! Пак съм заспала.

— Няма нищо. — Помогна й да стане от леглото, вдигна куфара и я придружи по стълбите.

Не след дълго вече пътуваха към австрийската граница.

— Не мога да повярвам. Успяхте да се справите с всичко — каза Френсис след няколко километра.

— Такава ми е работата — усмихна се той.

— Какво работите? Спасявате отвлечени жертви?

— Между другото.

— Къде е Тревър? Ще бъде ли във Виена?

— Ще ви заведа в Американската военна база. Смяташе да чака там, докато ви намерят.

— Не се ли е връщал вкъщи?

Джордан я погледна с ъгъла на окото си.

— Вие как смятате?

— Като знам какъв е, се изненадвам, че не е тръгнал сам да ме търси — усмихна се тя.

— Сигурен съм, че е имал желание, но никой не искаше да рискува. Всъщност може би похитителите ви са се надявали точно на това.

— Какво искате да кажете?

— Е, успях да си обясня някои неща. Намерихме ви без никакъв проблем. Изглежда е трябвало да бъдете открита.

— Значи смятате, че ако бях поискала, щяха да ме пуснат?

— О, не. Единствената причина всичко да е наред досега е, че са убедени, че все още сте там. — Надявам се, допълни той на ум.

— Колко остава до границата?

— Не много. — Той й обясни процедурата на границата и предложи тя да си сложи шапката и да се помъчи да изглежда по-спокойна.

— Ако се отпусна още малко, ще падна от седалката — каза усмихнато тя. — Главата ми се върти. Чувствам се като след пиянска вечер.

— Кога за последен път ви дадоха нещо?

— Не си спомням. Нямах представа за времето.

— По някакво разписание ли беше или когато сметнеха за необходимо?

— Не съм сигурна. Опитвах се да съм отзивчива и да мълча. Не исках да им давам повод за използване на сила.

Много умна жена, помисли Джордан.

Преминаването на границата им отне известно време. Колата и багажът им бяха внимателно прегледани, паспортите проучени, но им позволиха да минат.

Няколко километра пътуваха мълчаливо, преди Джордан да усети тихия плач на Френсис Монро. Той отби встрани и спря.

Тя го погледна и избърса очи.

— Съжалявам — изплака, като се опитваше да си поеме въздух. — Знам, че се държа хлапашки… но бях толкова изплашена и после… когато разбрах, че сме успели… че наистина сме на свобода, аз… — Започна отново да плаче.

— Госпожо Монро, разрешавам ви да ритате, викате и плачете. Бяхте много смела досега и реакцията ви е не само нормална, но и лечебна.

Той бръкна в джоба си, извади чиста носна кърпа и й я подаде. След това отново пое по шосето.

Всички следи от напрежение и плач по лицето на Френсис Монро бяха изчезнали, когато пристигнаха при съпруга й в Американската военна база. Тя изглеждаше спокойна и се владееше напълно. Упоителното влияние на лекарствата също бе изчезнало. Джордан почти се развесели, като видя оживената й стъпка по коридора към стаята, предоставена на сенатора Монро.

Джордан се разчувства от погледа на Тревър Монро, когато видя съпругата си. Сенаторът скочи на крака и се втурна към нея.

— Френ! О, Боже! Не мога да повярвам! Ти наистина си тук! — Той я вдигна, завъртя я и я постави отново на крака. — Добре ли си, мила? Боже Господи, бях полудял! Не знаех… Само ако бях с теб…

Тя го прегърна и се засмя на несвързаните му думи.

— Добре съм, много добре. Всъщност, пред последните няколко дни си починах много добре. Отнасяха се с мен като с принцеса. — Тя се усмихна на невярващия му поглед. — Наистина — постави ръка на сърцето си. — Бих ли те излъгала?

— Да, разбира се! Особено ако смяташ, че ще се измъкнеш — заяви той категорично. За първи път погледна към Джордан, като че ли едва сега забелязваше, че Френсис не е сама.

— Вие ли сте Трент? — попита сенаторът и се приближи с протегната ръка.

— Да — отвърна Джордан и пое предложената ръка.

— Малори каза, че ще се справите — кимна Тревър Монро. — Добре, че не ме подведе! — Той разтърси ръката на Джордан. — Ще настоявам да ви повишат. Вие го заслужавате.

— Всъщност, един непрекъсван отпуск ще бъде добър жест от ваша страна.

Тревър се усмихна и напрежението от последните няколко дни изчезна от лицето му.

— Точно така. Малори спомена, че най-добрият му човек е в отпуск. Сигурно е моя вината, защото аз настоявах за най-добрия.

— Радвам се, че можах да помогна — сви рамене Джордан.

Сенаторът се обърна и отново отиде при жена си.

— Трябва да те заведем в болница, за да сме сигурни, че всичко е наред. Има няколко души, които искат да говорят с теб за случилото се.

— Мисля, че се нарича „докладване“, нали? — попита тя с невинно изражение, неспособна да сдържи усмивката си.

— Имаме нужда и от вас, Трент. Трябва да им покажем, че няма да им се размине.

— Съжалявам — отговори Трент без никаква искреност в гласа си. — Може би друг път. Имам още малко работа, преди тази задача да е напълно приключена.

— Какво имате предвид? — поиска да знае сенаторът.

— Той остави съпругата си, скъпи, за да ме преведе през границата.

— Съпругата си!

— Лорън Макензи — каза Джордан. — Тя е жената, която пожела да заеме мястото на съпругата ви, ако е необходимо. Този план се оказа най-добрият.

— Не знаех, че сте женени…

— По паспорт. А както знаете, наказуемо е да се фалшифицира каквато и да е информация в паспортите.

— Да, така е — промърмори сенаторът.

— Трябва да се върна при нея тази вечер.

Тревър Монро погледна часовника си.

— Тъй като и без това е късно, по-добре си починете, преди да се върнете.

— Знам, но не мога да губя време. Сигурен съм, че една дълга отпуска ще излекува всичките ми проблеми за няколко дни — каза той и излезе от стаята.

Чу смеха на сенатора и се зарадва, че поне един човек бе доволен от успехите им досега.

Преследваше го терзаещо чувство, че трябва да се върне при Лорън по най-бързия начин.