Анет Бродрик
Служебен брак (1)

Първа глава

Докато вървеше по дългия коридор към кабинета на Малори, Джордан Трент наблюдаваше със зловеща насмешка как няколко служители се разпръснаха пред него като пъдпъдъци при появата на ловджийско куче. Този път Малори бе прекалил. Джордан смяташе да му каже какво точно мисли за него и неговите проклети спешни случаи. Бе уморен до смърт от непрекъснатото напрежение в работата. Имаше нужда от цялата си почивка. Това Малори изглежда не го разбираше.

Как можа да му скрои този номер! Някой трябваше да плати за това.

Когато стигна до кабинета, леко забави крачка. Сграбчи дръжката на вратата без табелка и влезе, без да почука. С безизразно лице Джеймс Малори вдигна поглед от книжата.

Джордан друго не бе и очаквал. Доколкото знаеше, Малори никога не издаваше мислите си, а чувства не притежаваше.

Без да чака покана, Джордан се отпусна върху красиво тапицирания стол пред надрасканото бюро и каза със заплашителен тон:

— Дано да е нещо важно!

Малори се облегна на стола и посрещна неумолимия му поглед.

— Е, как прекара отпуската си, Джей Ди?

— И още питаш! Какво толкова важно е станало, по дяволите, че не може да почака още една седмица?

Няколко минути Малори мълчаливо изучаваше по-младия мъж.

— Имах чувството, че малко почивка ще ти дойде добре. — Той сви рамене. — Е, не мога да претендирам винаги да съм прав, нали?

— Няма нужда да се заяждаш, Малори. Защо пусна в ход тежката артилерия?

Малори леко повдигна вежди.

— Артилерията ли?

— Знаеш много добре какво имам предвид! Казал си на местната полиция, че съм обявен за издирване в Щатите!

— Така е — отвърна кротко Малори.

— Допълнил си, че съм много опасен.

— Така е.

— И правителството ме търси… „Така е“! — изимитира го той. — По дяволите, Малори! Определено трябва да промениш чувството си за хумор.

— Искаш да кажеш, че съм развалил репутацията ти на… ъъъ, как се казваше островът, където беше?

— Няма значение. Изведнъж станах персона нон грата и бях помолен да напусна. Незабавно.

— Ти не обръщаше внимание на съобщенията ми — сви рамене Малори.

— А защо не? Това бе първата ми почивка от пет години. Пет години, Малори! Много добре знам, че не съм единственият, който работи за теб. Защо точно аз?

— За този случай ми трябват твоите способности.

— Кои по-точно? Изключителното ми умение да оцелявам?

— Точно така. И невероятната способност винаги да постигаш поставената цел. Страхувам се, че в този случай ще ни е необходимо именно това.

— Трогнат съм. Наистина! От колко време работя за теб? Осем-десет години! И повярвай ми, това е първият комплимент, който съм чул да направиш на мен или на някой друг. Би ли го повторил? Искам да го запиша като малък спомен, който да ми напомня за теб, ако случайно някога те забравя.

Малори се облегна на стола и сложи крака върху бюрото. Погледна го за миг и сви устни.

— Разбира се — отбеляза той сухо, — намираш начин да пренебрегнеш всички процедурни въпроси, налагани от горе надолу. От време на време това предизвиква нещо като фурор.

— Уволни ме тогава — предложи Джордан.

— Много си нетърпелив — тихо отбеляза Малори.

— Прав си! Стар съм за този начин на живот. Повтарям ти го от две години.

— Да, наистина. Но всъщност и двамата знаем, че нямаш това предвид. Обичаш да живееш опасно, да оцеляваш благодарение на инстинктите и разума си. — Млъкна и запали цигара. — Признай си, Джей Ди — каза той и издиша облак дим, — ще се отегчиш, ако живееш по друг начин.

Джордан с досада се опита да разсее дима.

— Благодаря, доктор Малори! Колко ви дължа за тази професионална консултация?

Малори си позволи да се усмихне.

— Безплатна е. Просто едно от допълнителните предимства тук.

— Много добре. Имаш ли представа колко ми струваха самолетните билети, за да избягам далече от теб? Чак на другия край на света! И въпреки това се оказа, че не е достатъчно далеч!

— Ще ти възстановим парите.

Спокойният му тон накара Джордан да го огледа мълчаливо.

— Случаят наистина трябва да е специален — каза той накрая. — Не си спомням някога да си проявявал особена щедрост.

С неумолимо изражение Малори издържа погледа му.

— Наистина ми трябваш за тази мисия.

— Която е?

— Говори ли ти нещо името Тревър Монро?

— Разбира се. Той е сенатор от Вирджиния.

— И оглавява Сенатската комисия по разузнаване.

— Отново ли ни разследват? — шеговито попита Джордан.

— Не. За този случай имаме разрешение да действаме както намерим за добре.

— Страх ме е дори да попитам… — отвърна бавно Джордан. Никога досега не бе чувал Малори да говори така. За каквото и да ставаше дума, бе наистина сериозно.

— Съпругата на сенатора е имала проблеми със здравето. Той решил да я заведе на преглед при един специалист във Виена. По очевидни причини малко хора са знаели за това пътуване. Сенаторът е в деликатно отношение с правителството.

— И какво иска той? Надзор? Охрана? Трябва ли да се представям за брат на съпругата му?

— Много жалко, че не се сетихме за това по-рано, защото преди два дни Френсис Монро е изчезнала на път за клиниката.

Джордан веднага разбра последствията: задържането на член от семейството на правителствен служител автоматично го правеше зависим.

— Имате ли някаква представа кой го е направил?

— Никаква. Досега пазихме мълчание, а и никой не е поел отговорността.

— Откъде е изтекла информацията?

Малори разбра, че Джордан вече е преглътнал гнева от принудителното си връщане. Явно правителството се бе сблъскало със сериозен проблем, който би довел до катастрофални последици, ако не се разреши по подходящ начин.

— Работим по въпроса. Междувременно е обявено общонационално издирване на госпожа Монро.

— Каква е моята задача?

— Предполагаме, че е отведена зад Желязната завеса, в Чехословакия или Унгария. Познаваш тази част на света по-добре от всеки друг. Имаш агенти там и разчитаме на теб да я измъкнеш.

— Никога не си искал много, Малори! — каза Джордан с явно раздразнение.

Поклати глава, опъна крака и ги кръстоса.

— Знам, че предпочиташ да работиш сам… — започна Малори.

— Държа да работя сам — прекъсна го Джордан, като изучаваше с интерес лъскавите си обувки.

— Да. Но този път ще сте двама.

Джордан леко се изправи.

— Не правя изключения, Малори!

— Разбирам те, Джей Ди. Особено след случилото се в Истанбул миналата година.

— Така нареченият ми партньор едва не ме уби.

— Злополучен инцидент.

— Ако беше успял, щеше да е трагичен, поне за мен.

— Този път лоялността не трябва да те притеснява. Сега можеш да разчиташ на помощника си. Ще бъде на твое разположение.

— Благодаря, но не ме интересува. — Джордан продължаваше да следи с очи шефа си, като се опитваше да вникне в начина му на мислене.

След инцидента в Истанбул Джордан подаде оставка. Без дори да я погледне, Малори я изхвърли в кошчето за боклук.

Тогава Джордан научи много за работата си в агенцията. Това бе доживотен ангажимент. За съжаление, статистиката сочеше, че с такава работа не му остава много време да се тревожи за това.

— Защо да не взема полета за Виена довечера и да видим какво мога да направя? Ако се нуждая от подкрепление, повярвай ми, веднага ще се свържа с теб.

— Не е толкова просто.

— Не съм казал, че ще е просто. Но ако искаш да се свържа с агентите си, трябва да съм сам.

— Точно така, тя няма…

— Тя!? За какво говориш, Малори? Тя? Нямаме жени оперативни работници.

— Лорън не е точно оперативен работник, но е в един от нашите отдели.

Джордан започна да се разхожда напред-назад между прозореца и бюрото.

— Ти да не си полудял? Очакваш да взема със себе си аматьор?

— Лорън е в отдела по криптография. Тя е много умно момиче — добър математик, когото назначихме веднага, след като завърши колежа. Освен това е полиглот.

Джордан сложи ръце на кръста си, спря и погледна Малори.

— Не ме интересува дали може да стои върху главата си или да участва в Олимпийските игри — аз не я искам!

— Нямаш друг избор. Сенаторът настоява там да има жена. Смята, че съпругата му ще се нуждае от тази допълнителна подкрепа.

Джордан пак започна да се разхожда.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Искаш да извърша чудо, поставяш огромна пречка и заявяваш, че нямам друг избор.

Малори не погледна Джордан. Вместо това се наведе и натисна един бутон на телефона си. Когато чу глас, каза:

— Моля, повикайте госпожица Макензи. — Свали крака от бюрото и сложи ръцете си върху него.

— Защо една неопитна жена ще иска да се замеси в такава ситуация? Нямаме понятие какво ни очаква там. Нека първо проверя…

— Няма време — каза твърдо Малори. — Вие с Лорън имате резервация за вечерния полет. В паспорта й пише, че ти е съпруга.

Джордан помисли, че или не дочува, или не разбира. Не бе сигурен кой удар ще му е по-лесно да понесе.

— Моя съпруга — почти шепнешком повтори той.

— Така ще има по-малко усложнения — кимна Малори.

Джордан отиде до прозореца и повдигна щората. Обичайният пейзаж го убеди, че сетивата му все още са наред. Погледна през рамо.

— Нищо не знам за съпругите или какво значи да имаш такава. Изобщо не виждам как присъствието на една непозната, представяща се за моя съпруга, ще направи нещата по-лесни.

— Като прекарвате заедно времето си, освен когато се срещаш с агентите си. Тогава Лорън ще е типична американска съпруга, която обича да пазарува, докато мъжът й се занимава с бизнес.

— Защо изкарваш нещата толкова разумни, когато ми е ясно, че целият план е една лудост?

На вратата се почука. Без да му отговори, Малори леко повиши глас:

— Влез!

От мястото си до прозореца Джордан видя как една млада жена отвори вратата и влезе в стаята. Реши, че всичко е някаква шега. Тя приличаше на карикатура на стара мома — умна, съсредоточена и изцяло отдадена на работата си. Вече никой не се обличаше така.

Естествено, Джордан не разбираше много от прически или мода, но тя изглежда не се интересуваше и от двете. Бе облечена с костюм, който напълно скриваше фигурата й. Не можеше да се разбере дали е слаба или е в последните месеци на бременността си. Косата й бе прибрана напосоки към тила в хлабава плитка. Няколко кичура се бяха измъкнали и падаха върху ушите и врата й.

Очилата с рогови рамки и ниските обувки напомняха на Джордан за „Мериан библиотекарката“ — героиня от една пиеса, която бе гледал в колежа.

Чувството за хумор на Малори винаги бе било малко странно, но този път бе прекалил.

Джордан видя как тя отиде до бюрото, без дори да погледне към прозореца. Каза с добре обработен глас:

— Искали сте да ме видите?

— Да, Лорън. Моля, седни. — Той посочи един от столовете. — Запознай се с Джордан Трент. Както вече ти обясних, това е човекът, с когото ще работиш.

Жената бавно извърна глава и го погледна. Изражението й не се промени.

— Приятно ми е — промърмори тя и кимна с глава. След това седна, кръстоса крака и отново погледна Малори.

Джордан никога не се бе чувствал толкова излишен. Стана му неприятно. Тя определено не бе впечатлена от мъжа, който трябваше да играе важна роля в живота й през следващите дни.

Той друго и не очакваше. Никога не бе бил обект на тайни женски фантазии. Всеки ден се виждаше в огледалото и знаеше, че грубите черти, суровото изражение и височината му бяха по-скоро отблъскващи, а не привлекателни.

— След като се срещнахте — каза любезно Малори, — нека разгледаме заедно плана.

Джордан с нежелание се върна до стола си и се настани в непосредствена близост до Лорън Макензи.

Тя го погледна и се усмихна колебливо. Ако не бе толкова близо, щеше да пропусне усмивката й. Озари го внезапна мисъл. Тя е срамежлива! Дали затова носеше това маскировъчно облекло, или го бе облякла в негова чест? Независимо от причината, определено му показа това, което искаше.

— Така… — започна Малори и погледна в папката пред себе си. — Лорън отговаря точно на описанието на госпожа Монро. След като свършим, ще променят прическата й и ще изсветлят косата й. Така ще заприлича още повече на нея.

— Защо? — попита Джордан, осенен от внезапно подозрение.

— Защото, ако успеете да намерите госпожа Монро в Унгария или Чехословакия, тя ще може да напусне страната, като използва паспорта на Лорън.

— Само правиш предположения, нали Малори? — запита Джордан. — Дори нямаме понятие къде и в какво състояние ще намерим госпожа Монро. — Погледна Лорън. — Защо се съгласявате доброволно да изпаднете в потенциална опасност?

Почти ужасена, Лорън погледна избухливия мъж. Той нямаше нищо общо с човека, когото си бе представяла, когато Малори обсъди положението с нея. Тя рядко виждаше неговите подчинени, но предполагаше, че като тайни агенти те трябва да са безлични и при необходимост да се сливат с околните. Бе сигурна, че този човек не можеше да остане незабелязан.

Беше висок над метър и осемдесет, имаше черни проницателни очи. От светлината къдравата му коса блестеше като гарваново крило. Високите скули и здравата челюст допълваха картината на човек, с който никой не би желал да си има работа. Определено не беше неин тип.

Но личните й предпочитания нямаха нищо общо с положението.

— Казаха ми, че се нуждаят от човек като мен. Имах желание да помогна — обясни тихо тя.

— Не сте знаели в какво се забърквате — поклати глава Джордан.

— Вероятно. Трябва да ми обясните всичко, когато тръгнем.

Сарказъм ли долавяше в гласа й? Разгледа я по-подробно. Без да мигнат, спокойните й сиви очи посрещнаха погледа му.

— Нужно ли е да носите тези очила? — попита внезапно Джордан. Зарадва се, като видя, че тя не бе подготвена за забележката, но веднага след това се засрами от постъпката си.

— Само когато работя с документи, господин Трент. Всъщност, повечето от работата ми е такава.

— Е, при това пътуване няма да се налага. Това ще ви разтовари — отвърна той и плъзна поглед по нея.

Лорън усети обхваналия я гняв и отново пожела да не бе наследила темперамента, толкова обичаен за червенокосите. Заяждането му бе ненавременно и неподходящо. Какво си въобразява, че се е съгласила заради възможността да прекара времето си като негова съпруга? Свали очилата, потърси калъфката им в чантата, прибра ги и го погледна.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

За миг Джордан не намери думи. Сега видя колко са красиви очите й. Бяха големи и добре разположени, обградени с тъмни мигли, които им придаваха загадъчна дълбочина. Без да мигнат, тези очи продължаваха да го наблюдават. Той се закашля и кимна с глава.

— О, да! Просто се чудех! Мислех… — Остави думите да заглъхнат. Кое го бе накарало да смята, че тази жена е срамежлива? От погледа й и леко зачервените бузи Джордан разбра, че не е сред предпочитаните от нея хора.

— Някакви въпроси, Джей Ди? — попита Малори.

— Нямам въпроси. Но имам няколко възражения. — Той обърна стола си, за да вижда Лорън по-добре. — Нямам нищо лично против вас и определено не се опитвам да ви дискриминирам заради пола. Просто се притеснявам да взема някой, който не е специално обучен. Прекалено опасно е. Нямам нужда от допълнителни ядове. — Обърна се към Малори: — Не можеш ли по някакъв начин да разубедиш сенатора и да видим как ще се справя сам?

— Не.

Моменталният отговор и неумолимият тон сложиха край на този въпрос.

— Нещо друго? — попита Малори след няколко минути мълчание.

Джордан се гордееше със способността си да се измъква от затруднения. Сега обаче не виждаше такава възможност.

— Нямам представа как да се правя на съпруг — промърмори той ядосано.

Изражението на Лорън не се промени, само стисна долната си устна, за да не се усмихне.

— Страхувам се, че нямаме време за курс по семейните въпроси — засмя се Малори.

— Не е смешно!

— Не е. Дори е много сериозно. Цялото това начинание. Но знам, че ще се справиш. Иначе нямаше да настоявам точно за теб. — Малори стана и ясно показа, че смята въпроса за приключен. — Прави това, което винаги си правил най-добре, Джей Ди. Импровизирай!