Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и подземният Париж

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-102-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1426

История

  1. — Добавяне

8. Г-н Монк си ляга

Докато чакахме да ни донесат сметката за вечерята, се обадих на главен инспектор Льору и го помолих за услуга. Исках да разбера дали може да намери на Монк един от екипите, които криминалистите носеха, за да не осквернят местопрестъплението и да се предпазят от токсични материали.

— Ще се радвам да го направя — каза Льору. — Очаквате ли да се сблъскате с жестоко престъпление, или това е просто предпазна мярка?

— Нито едното, нито другото — рекох. — Просто ще разгледаме малко забележителности.

— В пълен екип за криминално разследване.

— Само той, не и аз — казах и му съобщих по памет мерките на Монк.

— Ще му трябват ли също предпазни очила, ботуши и противогаз?

— Абсолютно — казах.

— Редно е да ви предупредя, че гащеризонът е яркожълт — каза Льору. — Мосю Монк ще привлича внимание навсякъде, където отиде.

— Свикнали сме.

— Сутринта ще ви оставя костюма на рецепцията — рече той. — Може да си го занесе вкъщи за спомен заедно с нашите комплименти.

— Много учтив жест — казах. — Но той ще ви бъде признателен, ако се погрижите костюмът да бъде изгорен, след като го е носил.

— Изгорен — повтори той.

— Не го приемайте лично — казах.

Льору предложи да ни покаже лично забележителностите на Париж, може би с мисълта, че ако пътуваме с неговата кола, това може да намали смущението ми, но аз вежливо отказах. Вече се чувствах неудобно, задето се налагаше отново да влизам във връзка с него само няколко часа, след като се бяхме разделили.

След като си платихме сметката, двамата с Монк се върнахме пеша до хотела, без да бързаме, като избягвахме „Шан-з-Елизе“ и се придържахме към не толкова комерсиализираните улици.

Гледах всичко, като се опитвах да видя детайлите, различни от тези у дома. Архитектурата. Колите. Походката на хората. Имената на фирмите и магазините. Рекламите по всяка от специалните колони.

Подслушвах хората, които говореха на френски и дочувах откъслечни звуци от френска музика и типично европейския вой на сирените на полицейските автомобили, пожарните коли и линейките.

Душех въздуха, за да доловя полъх от аромат на пълномаслено сирене, цигари „Голоаз“, прясно изпечен хляб, и на бриза, който повяваше откъм Сена. Всичко, което носеше миризмите на Франция.

И докосвах сградите, стълбовете на уличните лампи и дърветата, за да се потопя в атмосферата на мястото и да се свържа на първично ниво с историята, в която беше потопено.

Това караше Монк да се чувства много неудобно.

Той докосваше всеки стълб на улична лампа, покрай който минаваше. Понякога ръката ми докосваше едва доловимо неговата, когато посегнеше заедно с мен към същия стълб. Когато това станеше, той отдръпваше рязко ръка, сякаш се беше стреснал.

Не ме беше грижа за неговото неудобство. Исках да се потопя в Париж, да го попия с костите си и с цялото си същество.

За мен Париж не беше място, което се посещава: беше нещо, което се изживява. Опитвах се да ускоря този процес.

Когато стигнахме до нашия хотел, вече бях изтощена от цялото това гледане, слушане, душене и докосване, както и от изпълнените с напрежение събития от деня.

Монк също изглеждаше доста уморен. Когато си невротичен и страдаш от натрапчиво обсесивно разстройство, е нужна много енергия дори само за да се справяш с живота. Сега си представете какво е нужно, когато, освен това, се намирате в напълно непозната чуждестранна обстановка и освен това разкривате убийство.

Съчувствах му и го разбирах, въпреки че изчерпваше по-голямата част от търпението ми.

Отидох на рецепцията, взех ключа за стаята ни от призрака на гишето, и тръгнах нагоре по витите стълби. Монк ме последва.

Когато стигнахме до стаята си, отключих вратата и му я отворих. Той влезе.

Стаята беше елегантна, но уютна, далеч повече от фоайето. Всички мебели — двете легла, писалището, високият гардероб и столът за четене — бяха изработени в стила от времето на Луи XVI. Малкият телевизор с плосък екран на стената изглеждаше напълно не на място в сравнение с другото обзавеждане. Все едно да видиш машина за балиране на боклук в кирпичена колиба.

Банята беше вляво, със свободно стояща вана, ръчен душ, и тоалетна с верижка за пускане на водата, със закрепено високо на стената тоалетно казанче. Беше старомодно.

Пред нас имаше двойни френски врати, от които се излизаше на много тесен балкон от ковано желязо, който изглеждаше по-скоро декоративен, отколкото предназначен за използване.

Тъкмо се чудех защо френските врати се наричат така, когато Монк се обади.

— Чия стая е това? — попита той. — Твоята иди моята?

— Нашата — отговорих.

— Не разбирам.

Мисля, че разбираше прекрасно, но не искаше да се изправи пред ужасяващите последици. Човек с неговата невероятна способност да забелязва подробностите сигурно веднага беше забелязал, че куфарите ни са до гардероба.

— Ще делим тази стая, господин Монк.

— Не можем — каза той.

— На етажите с четни номера няма свободни единични стаи, а вие не можете да си позволите тази стая само за себе си и друга единична стая за мен.

— Има и други хотели.

— Няма хотели с две звезди, които да се вместват в рамките на предпочитаната от вас цена, да отговарят на стандартите ви за чистота и да имат свободни места. Това е положението. Отсядаме тук.

— Не е правилно — каза той.

— Хората непрекъснато си поделят стаи — рекох. — Затова стаите се предлагат обзаведени с по две големи легла.

— Не мога — каза Монк.

— Прекарваме по цели часове само двамата заедно в апартамента ви в пространство, не много по-голямо от това, почти всеки ден. Каква е разликата?

— Не спим в една стая и не се къпем в една и съща баня — рече Монк и потръпна.

— Спахте в къщата ми няколко дни, когато дезинфекцираха вашата сграда. И тримата си деляхме една баня. Това е същото.

— Но спяхме в отделни стан. Вратите бяха затворени. И заключени.

— Моята врата не беше заключена — казах. — Нито тази на Джули.

— Вие не бяхте изложени на риск.

— А вие бяхте, така ли?

Монк изопна плещи и наклони глава на една страна, после на друга.

— Това е толкова погрешно.

— Струва ми се, казахте, че ми имате доверие.

— Имам ти — каза той.

— Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблем.

— Хубаво — казах.

— Има хиляда проблема — заяви Монк. — Не знам откъде да започна.

— Можете да помислите за това, докато аз се приготвя за лягане. — Взех куфара си и разкопчах ципа.

— Няма да го правиш тук, нали?

— Ще отида в банята.

Извадих от куфара тоалетните си принадлежности и нощницата и той веднага извърна глава, смутен от вида на моите момичешки неща.

— Тази баня ли? — попита той.

— Каква друга баня има?

— Някоя, която да не е към тази стая.

— Господин Монк, ако искате да използвате друга баня, моля, заповядайте. Аз ще използвам тази. Бих ви предложила да ви оставя да я ползвате преди мен, но не мисля, че мога да удържа пикочния си мехур за трите часа, които ще ви трябват първо да я почистите.

Монк трепна:

— Не използвай тази дума на публично място.

— Не сме на публично място — казах. — Намираме се в уединението на хотелската си стая.

— И въпреки това не бива да говориш като моряк.

— Моряците често ли казват пикочен мехур?

Монк отново трепна:

— И не казвай нашата хотелска стая.

— Какво би трябвало да кажа?

— Мястото, където преспивам по греховен начин.

— Греховен начин?

— Аз съм работодател, който нощува в хотелска стая с палава служителка от противоположния пол. Как ще изглежда това в очите на другите?

— Кои други?

— Другите, които може би гледат — каза той.

— Можем да закачим спален чаршаф по средата на стаята — казах. — Като в „Това се случи една нощ“.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Това е заглавието на филм с Кларк Гейбъл и Клодет Колбер.

— Няма да се получи.

— Защо не?

— Стаята не е симетрична — каза той. — Едната половина ще има балкон, а в другата ще са банята и тоалетната.

— Тогава просто ще трябва да се примирите с това.

Усмихнах се палаво и влязох в банята, като затворих вратата след себе си.

Монк незабавно включи телевизора — предполагам, от страх да не би да чуе неща, които не искаше да чува и чието случване не бива да се допуска.

Използвах тоалетната, свалих си грима, измих си зъбите и взех един бърз душ, след което се пъхнах в онова, което Джули наричаше бабешката ми нощница, и излязох от банята.

Монк седеше на онзи край на леглото, който беше най-близо до прозореца, и се преструваше, че гледа дублирана на френски версия на „От местопрестъплението: Маями“, която правеше Дейвид Карузо да звучи като стилно облечен инспектор Юпозо.

— На ваше разположение е — рекох и посочих към банята.

— Добре съм — каза той, без да ме поглежда.

— Няма ли да се приготвяте за лягане?

— Готов съм — каза Монк.

— Напълно облечен сте.

— Така си лягам в хотелите.

— Можете да ме гледате, господин Монк — казах.

— Гледам те — каза той, взрян в телевизора.

— Не съм гола. По нощница съм. Виждали сте ме в много по-оскъдно облекло.

— Не съм.

— Носех бански костюм от две части, когато бяхме на Хаваите.

— Не съм забелязал.

— Добре, чудесно, извръщайте поглед — казах. — Но точно вие би трябвало да сте достатъчно благоразумен и да не спите с тези дрехи.

— Те са удобни.

— Те са мръсни. Носите ги от шестнайсет часа. Бяхте с тях в самолета, където седяхте на място, на което преди вас са сядали стотици хора. Бяхте облечен с тях в полицейска кола, превозвала Бог знае колко много престъпници, изнасилвачи, наркопласьори, проститутки и пияници. И бяхте с тях и навън, на улицата, където се блъскахте в безброй непознати. Наистина ли искате да спите с тези дрехи и да измърсите чаршафите си с тях?

Знаех, че съм го хванала натясно с този аргумент. Монк си пое дълбоко дъх, изопна плещи, после взе куфара си и го отнесе в банята, като още се стараеше да не ме гледа. Затръшна вратата. И я заключи.

Предположих, че ще трябва да овладея порива си да нахълтам вътре и да го гледам как си чисти зъбите с конец.

Избрах си леглото до прозореца, оставих телевизора да работи, за да угодя на Монк, а после си легнах и се сгуших удобно с няколко от пътеводителите за Париж.

Имаше толкова много неща за разглеждане и вършене, но исках да избягвам нещата, които бях правила и местата, които бях посещавала заедно с Мич.

Но пък, нима не бях тук именно затова — да изживея отново някакъв аспект на тази радост, дори ако в нея се долавяше дълбока тъга и чувство за загуба?

Не знаех. Бях загадка за самата себе си, обзалагам се, и за Ейдриън Монк, а той е велик детектив, така че това би трябвало да ви подскаже колко съм загадъчна. Да не говорим пък колко палава.

Прочетох доста за Музея на парижката канализация, и макар че никога не бих го признала пред Монк, парижките канали всъщност ми се струваха пленяващо място и точно толкова свързани с историята, колкото той ги беше направил да изглеждат.

Когато Виктор Юго обезсмъртил парижките канали в „Клетниците“, той ги описал като „окоп на истината“ и „съвестта на града“, защото в тези вонящи тунели „има сенки, но вече няма никакви тайни“.

Именно в каналите Юго „изпрати“ трагичния си герой Жан Валжан да побегне, понесъл на раменете си тялото на ранен човек. Пак това беше мястото, където обреченият и опасно романтичен Фантом на операта на Гастон Льору бе избягал с пленената си любима, за да срещне сърцераздирателния си край.

Ако Юго и Льору можеха да открият в каналите цялата тази романтичност, усещане за приключение, и социална значимост в каналите, тогава смятах, че и аз мога да извлека от едно посещение нещо, което си струва.

Докато четях за това, се натъкнах на катакомбите — друга подземна историческа забележителност, която възбуди любопитството ми и която си помислих, че може да се хареса на Монк. Отбелязах страницата, като прегънах едното й ъгълче, и продължих да прелиствам пътеводителя още известно време.

След час вече едва си държах очите отворени. Монк още беше в банята, и нямаше смисъл да стоя будна да го чакам. Нямаше какво повече да си кажем, освен, може би, сладки сънища.

Така че оставих книгите на нощното шкафче, изключих нощната лампа, и заспах, преди отново да отпусна глава на възглавницата.