Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (19)

18. Г-н Монк е отвратен

Когато Джули беше бебе, единственият начин, по който Мич и аз можехме да я залъжем да поспи, беше да я качим в колата и да излезем да обикаляме някъде. Проблемът беше, че тя се събуждаше в мига, в който спирахме, затова трябваше да се движим непрекъснато. Или шофирахме из Сан Франциско в продължение на няколко часа, или в крайна сметка се озовавахме в друг град, което беше и причината, поради която държахме малка спортна чанта с дрехи за трима ни в случай че решим да наемем стая на мястото, където се намирахме.

Спомних си за това, защото две минути след като Льору подкара колата, Стотълмайер заспа на предната седалка, с буза, опряна на стъклото на прозореца откъм страната на пътника.

Не казвахме и думичка от страх да не го събудим. Единственият звук в колата идваше от полицейската радиостанция, която, тъй като всъщност не говорех френски, беше лесно да изключа от съзнанието си. За да разбера бързия говор, щеше да ми се наложи да се съсредоточа, а се съмнявам дали и тогава щях да разбера дори една дума.

Вместо това просто гледах как градът се ниже пред прозореца ми, сякаш бях в туристически автобус. Разпознах няколко прочути места, като Булеварда на операта и универсалния магазин „Галерия Лафайет“, и за кратко зърнах базиликата „Сакре Кьор“, но след това напълно се обърках.

Кварталът около нас сякаш западаше и се разлагаше, колкото по-дълбоко навлизахме в лабиринта от тесни, криволичещи улици, докато накрая се озовахме пред постройка от деветнайсети век, чиито пластове лющеща се боя, ръждив метал и прогнило дърво бяха покрити с пъстри графити. Витрината на нивото на улицата беше закована с дъски, но над нея по балконите имаше проснато да съхне пране, а от отворените прозорци заедно с миризмата на гореща мазнина и цвъртящ бекон долиташе музика. Това придаваше пулс и живот на мястото.

Стотълмайер се сепна, събуди се, стреснат и изгубил чувство за ориентация, в мига щом спряхме. Примигна силно и прокара ръка през разчорлената си коса. На дясната му буза имаше червен отпечатък там, където се беше притиснала като смукателна тръба към стъклото.

— Това е мястото — каза Льору.

— Хубаво ли подремнахте? — обърнах се към Стотълмайер.

— Не бях заспал — каза той. — Само давах почивка на очите си.

Беше ми забавно, че толкова много от познатите ми мъже отказваха да признаят, че си подремват. Не виждах как признаването, че си вземат малка почивка, може да застраши мъжествения им образ. Веднъж попитах Мич за това, след като беше задрямал на дивана, както гледаше футболен мач по телевизията.

— Никога не виждаш Мръсния Хари, Джеймс Бонд, Супермен или капитан Кърк да си подремват — каза той. — На мъжете на действието не им трябва дрямка.

— Повечето мъже не са екшън герои — казах аз.

— Но си мислят, че са, или че могат да бъдат.

— Ами ти?

— Аз съм пилот на изтребител — рече той. — Така че определено съм човек на действието.

— Докажи ми го — казах. И той го направи.

Излязох от колата и видях Монк да ме гледа изучаващо.

— За Мич ли си мислеше? — попита той.

Почувствах как лицето ми пламва от смущение:

— Откъде разбрахте?

— Усмихваше се с онази усмивка — каза той.

Посочих към сградата:

— Нямате ли си детективска работа?

— Нима току-що не свърших малко?

Льору спря пред входната врата и се обърна с лице към нас като екскурзовод, готвещ се да представи някоя забележителност пред групата си.

— От години тази сграда е в центъра на сложен юридически спор. Била продадена, а наемателите — изгонени, за да може сградата да бъде напълно изтърбушена. Наемателите внесоха съдебен иск. Насред цялата тази история, собственикът изпаднал във финансови затруднения. Банката поела собствеността на сградата, а после я продала на друг човек, но предишният собственик оспорва законността на продажбата. Докато става всичко това, сградата си стои празна и незаконно обитавана от бездомници. Прогонваме ги, но те непрекъснато се връщат.

— Какви щети нанасят? — попитах.

— Това е частна собственост — каза Стотълмайер. — А те очевидно замърсяват мястото.

— Замърсяването е много сериозно престъпление — каза Монк.

— Но собственикът така или иначе планира да изтърбуши сградата — рекох. — Така че какво значение има?

— Никога няма оправдание за замърсяването — каза Монк. — То е непростимо.

— Ами ако собственикът си промени решението за обновяването и иска да даде апартаментите под наем? — заинтересува се Льору. — Сега не може да го направи. Те са повредили собствеността му.

— Повече, отколкото ако сградата беше оставена празна и гниеща? — попитах.

— Освен това те се прикачват към електричеството и телефонните линии, за да получават безплатно тези услуги — каза Льору, — което е форма на кражба.

— И да не забравяме онази част със замърсяването — каза Монк.

Льору ни въведе вътре, където във фоайето бяхме посрещнати от презрителните погледи на младата двойка, слизаща по стълбите.

Не ми приличаха на бездомници, въпреки раздърпаните си дрехи и дългите коси. Бяха твърде чисти, здрави и щастливи. Опърпаният им и леко занемарен вид ми се стори по-скоро като умишлено избран стил на обличане, отколкото като резултат от злощастни обстоятелства. Бяха малко прекалено горди и надменни в маниерите си.

Льору ги попита на френски дали знаят кой апартамент е заемала Еми Дюпон. Забелязах, че не си послужи с френския еквивалент на думата „живяла“. Той отказваше да им признае каквото и да е законно право да бъдат там.

Двамата казаха някои обидни неща, свързани с това, че не смятали да помагат на полицията да тормози Еми или който и да е друг обитател на сградата. Льору безцеремонно им съобщи, че Дюпон е убита. Новината видимо ги разтърси, каквото очевидно беше намерението му. Момичето заплака. Льору каза, че ако искали убиецът на Дюпон да бъде наказан, щели да отговорят на въпроса му.

Мъжът утеши момичето и упъти Льору как да стигне до стаята на Дюпон. Льору им благодари, подмина ги и се отправи нагоре по витите стълби.

Преди да го последваме, погледнах Стотълмайер и Монк:

— Искате ли да ви преведа нещо от това?

— Мисля, че схванах основното — каза Стотълмайер и тръгна нагоре по стълбите.

Монк протегна ръка и настойчиво ми даде знак:

— Кърпички, кърпички.

— Какво докоснахте? — попитах, като бръкнах в дамската си чанта и му подадох пакет дезинфекционни кърпички.

— Нищо, ако има как да го избегна — каза той. — Трябва да съм подготвен за най-лошото. Тук живеят хипита.

Двамата го погледнаха намръщено, докато се качвахме по стълбите.

Апартаментът на Еми Дюпон беше на четвъртия етаж и вратата не беше заключена.

Влязохме в много тесен коридор, в единия край на който имаше спалня, а в другия — дневна. Между тях се намираха кухнята и една баня. Бялата облицовка на пожълтелите стени беше нащърбена и се лющеше. По тавана имаше петна от влага.

Жилището беше мебелирано оскъдно и еклектично, нямаше дори две части от мебелировката, които да си пасват по стил или цвят. Дори завесите не си пасваха. Изглежда, че Еми Дюпон пазаруваше предимно от вехтошарски магазини и гаражни разпродажби.

— Не знам къде харчи парите, които пести от наема — каза Стотълмайер. — Но определено не е за обзавеждане.

Монк трепна и вдигна ръка пред лицето си, сякаш за да се предпази от мъчително ярка светлина. С другата си ръка започна да прави своето напомнящо за дзен движение, служейки си с показалеца и палеца на свободната си ръка като граница, за да определи възгледа си за нещата.

Вървяхме из апартамента, стъпките ни отекваха тежко по скърцащите дървени подове. Не знам какво очакваше да открие, освен може би някаква следа от самата Еми Дюпон: коя беше тя, кои бяха приятелите й и кой можеше да е искал смъртта й.

Влязохме в кухнята. Шкафовете нямаха врати, а съдовете не бяха еднакви. Нито пък чашите. Монк огледа някои от консервираните и пакетираните храни.

— Всичката тази храна е с изтекъл срок на годност — каза той. — Убиецът е можел да си спести труда да я убива, като просто я остави да се нахрани още веднъж вкъщи.

Льору отвори хладилника, който беше пълен с пакетирани месни продукти и опаковки от ресторанти.

— Месото също е с изтекъл срок — каза Льору. — Но се е хранела в някои много скъпи ресторанти в седми арондисман.

— Ако е имала толкова изтънчен вкус, защо би оставила храната в кухнята си да се развали? — попита Монк.

— Мога да я разбера. Трябва да видите моята кухня — каза Стотълмайер. — Или пък, всъщност, може би не трябва.

Минахме в спалнята. Леглото й беше неоправено, което за Монк вече беше нещо абсолютно недопустимо. Калъфките на възглавниците не си пасваха, горният и долният чаршаф също.

— Боже мой — каза Монк, — това е истинско варварство.

Дрехите й бяха изгладени и спретнато сгънати в отворен куфар. Повечето от тях бяха в стил „вехтошарски шик“, но нищо, което не бих се радвала да нося.

На нощното шкафче до леглото имаше купчина списания. Стотълмайер вдигна няколко и намръщено ги прелисти.

— На всичките има етикети за абонамент, но с различни имена и адреси върху тях — каза Стотълмайер.

— И всичките са поне по на месец или повече.

Льору взе от Стотълмайер няколко списания и огледа абонаментните етикети.

— Ке Бронли, Ке д’Орсе. Това са все адреси в седми арондисман — каза Льору, — много скъп район покрай Сена.

Точно над шестте милиона трупове в катакомбите, но предполагам, че заможните хора, които живееха там, бяха твърде запленени от изгледа към Сена, за да мислят какво има под краката им.

— А ние къде се намираме? — попита Стотълмайер.

— В много по-беден район, североизточният край на осемнайсети — каза Льору.

— Може би е работела като чистачка при някого — каза Стотълмайер.

— И е живеела така? — каза Монк. — Може би не е убита. Може би се е самоубила.

— Не мисля — рече Льору.

— И аз не мислех, докато не видях как е живяла — каза Монк. — Ако аз трябваше да спя в легло с различни чаршафи, и аз щях да съм склонен към самоубийство.

Тръгнахме надолу по коридора към дневната. Имаше стара стереоуредба, стар телевизор и стар компютър. Електрониката беше само на няколко години, но вече имаше вид сякаш би трябвало да е в музея.

На кухненската маса, до една лупа и самун полуизяден стар хляб, имаше вестник. На първата страница имаше снимка на Монк с черепа в ръка.

Той наклони глава, за да огледа снимката под определен ъгъл.

— На себе си ли се възхищаваш? — попита Стотълмайер.

Монк посочи черепа, който държеше на снимката:

— Вижда се празнината от липсващия преден кътник на жертвата. Мисля, че именно по това е разпознала жертвата като Нейтън Чалмърс.

— Но каква е била връзката й с него? — реторично попита Стотълмайер. — Дали го е познавала преди инсценираната му смърт? И ако не, как го е срещнала тук, и под какво име?

Хвърлих поглед към книгите по лавиците. Имаше романи, книги за изкуство и фотография, и няколко биографии на политици. Книгите бяха пожълтели, повредени от влага и покрити с петна от кафе. Подвързията на някои от тези с меки корици липсваше.

— За човек, който явно обича книгите, не се е грижела особено добре за тях — казах. — Сякаш ги е измъкнала от канализацията.

Внезапно Монк се изправи и изопна плещи. Беше проумял нещо.

— Вероятно го е направила — заяви той. — Тя живее в контейнер за боклук.

— Не е толкова зле — казах.

— Не, това място е именно такова: един огромен контейнер за смет — каза той. — Ето защо храната й е с изтекъл срок, нищо не си пасва, а всичките й електронни уреди са толкова остарели. Отмъкнала е всичко това от боклука. Отвратително е.

— Bien sur! — възкликна Льору. — Толкова е очевидно. Защо не можах да видя онова, което беше точно пред очите ми?

— Познавам това чувство — каза Стотълмайер.

Заключението на Монк обясняваше защо всичко в апартамента — от дрехите на Дюпон до мебелите — изглеждаше като взето от вехтошарски магазин. Означаваше също и че храната в хладилника й е взета от онова, което ресторантите изхвърляха в края на вечерта. Ъх, гадост.

— Значи тя живее незаконно в празна сграда в осемнайсети арондисман и тършува из контейнерите в седми — каза Стотълмайер. — Предпочита по-изискан боклук.

— В това няма логика — казах. — Дрехите й са изпрани, изгладени и прилежно сгънати. Начетена е. Беше чиста и с добър вид. Съвършена коса, кожа и нокти. — Погледнах Монк и Льору. — И двамата я видяхте. Приличаше ли ви на човек от улицата?

— Погледни как е живяла — каза Монк, отвратен.

— Точно това имам предвид — казах. — Защо не е тършувала из кофите за смет по-близо до дома си? Защо е била толкова придирчива? Знаете старата поговорка: Просяците не могат да си позволят да избират.

— Може би не е знаела поговорката — каза Стотълмайер.

— Или може би е извличала най-доброто от бедността си — каза Льору. — Все пак е била французойка.

— Важното не е бедността или френският произход — казах.

— А какво е тогава? — попита Льору.

— Отвратително — каза Монк.

— Не знам — казах. — Но тя не е просякиня. Липсва ни нещо.

— Противогази — каза Монк, като притискаше кърпичка към носа и устата си.

Льору сви рамене:

— Може и да сте права, госпожице Тийгър: предлагам по-късно да отидем в седми арондисман и да проверим дали там има и други хора, плячкосващи контейнерите, които може да са я познавали.

— Защо не можем да отидем там сега? — попита Стотълмайер.

— Искам да подсигуря местопрестъплението, докато успее да дойде полицай, който да ме замести. Ще остане, докато тук пристигне екип от криминалисти.

— За какво? — попитах.

— Не искам някой от самонастанилите се тук да вземе нещо от вещите й, най-вече компютъра й. В него може да има файлове, които могат да хвърлят известна светлина върху заниманията й и отношенията й с мосю Чалмърс.

— Ние ще чакаме отвън — каза Монк. — Не можем повече да дишаме този боклучав въздух.

Монк не ни изчака. Изхвърча като стрела. Обърнах се и видях Стотълмайер да ме гледа.

— Нещо липсващо? — попита той.

— Мисля, че да — казах отбранително.

— До преди два часа не искаше да имаш нищо общо с разследването на това убийство.

— Вярно е, но обстоятелствата се промениха.

— Така ли? — попита Стотълмайер.

— Господин Монк е обвързан със случая, значи и аз също — казах. — Така вървят нещата.

Той ме изгледа студено:

— Знаеш ли в какво се превръщаш?

— В истинско наказание за вас?

Той ме подмина:

— В прилично добър детектив.