Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (20)

19. Г-н Монк почиства

Не за пръв път Стотълмайер ми казваше нещо подобно. И не бях сигурна дали да се лаская или не.

Когато най-напред започнах да работя като асистентка на Монк, се опитвах да бъда възможно най-незабележима и ненатрапваща се на местопрестъпленията и да не се намесвам в провежданите от него разпити повече, отколкото се налагаше, за да съм сигурна, че всичко върви гладко за него.

С течение на времето това се промени.

Не знам дали беше от отегчение, или защото започнах да се чувствам по-удобно в ролята си, или беше резултат от това, че посещавах всички онези местопрестъпления и се движех в обкръжението на ченгета, криминалисти, медицински експерти и убийци. Но започнах да задавам собствени въпроси, независимо дали някой искаше мнението ми или не.

Предполагам, че беше неизбежно да започна да мисля повече като детектив, пък макар и само за да бъда по-продуктивна и полезна асистентка на Монк.

Освен това щом се включех в разследване заедно с Монк, вроденото ми любопитство вземаше връх, и не можех да не взема нещата присърце. Към Монк не се обръщаха за помощ по случай, освен ако загадката не беше особено озадачаваща, което правеше случая интересен и за мен.

Това, че мислех като детектив, разбира се, не означаваше, че хранех илюзии, че наистина съм такава. Това просто ми даваше още нещо за вършене, освен просто да стоя, да подавам на Монк дезинфекционни кърпички и да го извинявам пред другите за поведението му.

Не бях напълно сигурна как Стотълмайер, Дишър и други професионалисти, занимаващи се с прилагането на закона, като например главен инспектор Льору възприемат намесата ми особено когато започнех да задавам въпроси.

Монк беше бивше ченге и гениален детектив. Беше си спечелил уважението им и правото за присъствие на местопрестъплението. Но аз? Аз бях просто цивилна гражданка с голяма уста.

Никога не се беше случвало капитан Стотълмайер и лейтенант Дишър да ме дръпнат настрани и да ми кажат да се разкарам, ето защо предполагам, че приемах това като мълчаливо одобрение.

Или може би просто проявяваха вежливост, от уважение към Монк.

Мисля, че и в двата случая на Монк не му пукаше. Той беше в свой собствен свят. Освен ако нещо не беше мръсно, неуместно, несиметрично или неравно, той не го забелязваше.

А аз не бях нито едно от тези неща.

Двойката, която бяхме срещнали във фоайето, седеше на стълбите и гледаше през отворените врати как Монк чисти предното стъкло на колата на Льору с дезинфекционните си кърпички.

Стотълмайер извади от джоба си една снимка и я вдигна, та онези двамата да я видят. На снимката се виждаше привлекателен мъж с хубави зъби, хубава коса, хубав тен, и абсолютно неискрено изражение. Това трябва да беше Нейтън Чалмърс. Как можеше този тип да заблуди някого? Или може би просто разчитах в лицето му онова, което вече знаех за него.

— Виждали ли сте този човек преди? — обърна се Стотълмайер към мъжа и жената. Те не казаха нищо.

— Reconnaissez-vous set homme… — започнах, но Стотълмайер ме прекъсна:

— Не си прави труда, Натали. Разбират какво им казвам — рече той.

— Откъде знаете? — попитах.

— Видях израженията на лицата им, когато Монк подхвърли онази забележка, че тук живеят хипита — каза Стотълмайер. — Засегнаха се.

— Не сме животни — каза мъжът. — Избрали сме да се освободим от натрапеното пристрастяване към консуматорството, превърнало ни в роби на корпорациите и банките. Това не ни лишава от човешки облик. Ние сме човеци в по-голяма степен от вас.

Стотълмайер ме изгледа многозначително, после отново премести поглед към тях:

— Затова ли живеете тук? За да дадете урок на корпорациите?

— Вземате ни на подбив — каза онзи. — Това е маска, зад която прикривате завистта си.

— Мислите, че искам да живея така? — каза Стотълмайер, като посочи към разпадащата се сграда около нас.

— Иска ви се да имахте куража и силата да бъдете свободни, каквито сме ние — каза мъжът. — Ние нямаме кредитни карти, ипотеки, заеми за купуване на коли, или още хиляда други окови от задължения, които ни приковават и ни задължават да служим вечно на корпоративните господари. Ние не сучем омърсеното мляко от корпоративното виме.

Радвах се, че Монк не е там да чуе това. Дори само от споменаването на прясното мляко щяха да го побият тръпки. Като се прибавеше и представата за теле, сучещо от вимето на крава, сигурно щеше да припадне.

— Ами този човек? — попита Стотълмайер, като размаха снимката пред тях.

— Боб Смит никога не би наранил Еми, ако това си мислите — каза момичето. — Той е мил, внимателен човек. Пацифист.

— Знам, че Боб не е убил Еми — каза Стотълмайер.

— Тогава защо го търсите? — попита мъжът.

— Не го търся — каза Стотълмайер. — Знам къде е.

— Ако това е вярно — каза момичето, — защо сте тук и ни разпитвате за него, вместо да говорите лично с него в Ню Йорк?

Стотълмайер повдигна вежда:

— Там ли мислите, че се намира?

— Отиде там, за да поощри развитието на движението в Америка — каза мъжът. — Затова напусна Еми.

— Движението ли? — попитах.

— Те са фрийгани^[1] — каза мъжът. — Не вярват в религията на консуматорството. Преживяват изцяло от нещата, които обществото изхвърля.

— От боклука — каза Стотълмайер.

— Нима това е боклук просто защото вече не е модно и стилно? Боклук ли е само защото не всичката приготвена храна е била сервирана? Боклук ли е просто защото е излязъл по-нов модел? — попита мъжът. — Боклук ли е просто заради някакъв произволен срок на годност, целящ да ви накара да продължавате да харчите пари?

— Това определено звучи типично за Боб — каза Стотълмайер. — И той ли живееше тук?

— Имаше навика да наминава да види Еми, а после просто изчезна — каза момичето. — По-късно Еми откри, че е отишъл в Ню Йорк. Той знаеше, че никога не би могъл да я напусне, ако трябва да се сбогува с нея.

— Кой й каза това? — попита Стотълмайер.

Момичето сви рамене:

— Еми никога не ми каза. Защо задавате всички тези въпроси за Боб?

— Защото той никога не е напускал Париж — каза Стотълмайер. — Бил е убит преди месеци. Мисля, че който и да го е убил, вероятно е убил и Еми.

Двамата изглеждаха сякаш някой ги е зашлевил.

— Сигурни ли сте, че не знаете нищо друго? — настоя Стотълмайер. Двамата кимнаха. — Благодаря ви за помощта. Не ви разбрах имената.

— Не, не ги разбрахте — каза мъжът. Той хвана приятелката си за ръка и двамата излязоха.

Не можех да ги виня, задето искаха да са по-далече от нас. Бяхме въвели смъртта в живота им и направо в дома им. Нямаше да се изненадам, ако си опаковаха нещата и утре вече се бяха настанили незаконно някъде другаде.

Отпред спря полицейска кола и от нея слезе полицай, който забързано ни подмина и се качи по стълбите, докато партньорът му намери място за паркиране. Стотълмайер ми кимна.

— Какво? — попитах.

— Беше права — каза той. — Еми не е била просякиня. Била е от движението на фрийганите, каквото и да е това, по дяволите.

— Също и Чалмърс — казах.

Стотълмайер се намръщи:

— Не и ако това не му е носело парични облаги.

— Тършуването из боклука не ми звучи твърде доходоносно — казах. — Колко пари може да се изкарат от рециклиране на метални кутии от безалкохолни напитки?

Льору слезе по стълбите.

— Екипът от криминалисти ще бъде тук след час и ще вземат компютъра й, за да можем да прегледаме твърдия диск. Междувременно обаче поогледах наоколо. Открих кутия с нейни визитни картички.

— Тя има работа? — попита Стотълмайер.

— Или поне е имала — отвърна Льору. — Била е редактор в издателство. Вероятно можем да научим от колегите й нещо повече за нея.

— Вече научихме от съседите й някои неща за нея и Чалмърс — каза Стотълмайер. — Посещавал е Еми тук. Използвал е името „Боб Смит“. По пътя ще разкажем на теб и на Монк всичко за това.

— Мосю Монк не е участвал в разпита? — попита Льору. — Какво по-важно занимание от това е имал?

Посочихме отвън към колата му. Монк лъскаше фаровете.

Челюстта на Льору увисна.

— Мие колата ми?

— Правете се, че не забелязвате — каза Стотълмайер.

— Но за какво му е да прави подобно нещо? — попита Льору.

— Той обожава това — каза Стотълмайер. — Намира го за много отпускащо.

— Като пътувам заедно с господин Монк, си спестявам цяло състояние от миене на колата — казах. — Мръсотията никога не получава шанс да се натрупа.

— Но в никакъв случай не му давайте бакшиш — каза Стотълмайер. — Само ще се разглези.

 

 

Ако се намирате на върха на Триумфалната арка и погледнете право нагоре по авеню „Шарл дьо Гол“, в което се превръща „Шан-з-Елизе“ след като мине през L’etoille, в далечината ще видите Голямата Арка — огромен куб от бял мрамор с отвор в средата, в който без проблем може да се побере катедралата „Нотр Дам“.

Изненадана съм, че не са направили там отдолу пълно копие на катедралата, просто за да го докажат. Голямата Арка беше противен опит за засенчване блясъка и величието на Триумфалната арка. Може и да бяха постигнали целта си по отношение на размерите, но не и по отношение на елегантността или класата, излъчваща се от арката.

Предположих, че е само въпрос на време да построят и голяма кула от стъкло, стомана и неон точно срещу Айфеловата кула.

Издателската компания „Корт-Дел“ се помещаваше в един от новите небостъргачи, нагъсто построени около Голямата арка, която изпъкваше в изгледа, разкриващ се от малкия офис на старши редактора Лора Буше.

Мебелите бяха същите като тези в офисите, покрай които бяхме минали и в лабиринта от миниатюрни като кутийки стаи пред вратата й.

По протежение на едната стена на кабинета й бяха подредени отрупани с ръкописи книжни лавици. На отсрещната стена имаше две книжни лавици, претъпкани с купчини книги с твърди и меки корици, смесени без определен ред.

Това скоро щеше да се промени. Монк незабавно прие като свое задължение да подреди книгите по автори и подвързии. Знаех, че ако останем там достатъчно дълго, той ще подреди книгите също и по дата на издаване и жанр.

Разбира се, Монк не поиска позволение да преподреди книгите на Буше. Той приемаше това като свое морално право. Но тя не възрази. Вниманието й беше погълнато от новината, че бившата й колежка, Еми Дюпон, е била убита.

— Страхувах се, че нещата може и да не приключат добре за нея — каза Лора, докато се настаняваше в стола си. — В ума й сякаш нещо се скъса.

Льору и Стотълмайер се настаниха в двата стола за гости. Аз стоях до Монк.

— Какво искате да кажете? — попита Льору, когато тя седна.

Това беше общ въпрос, от онези, които задават ченгетата, който я подканваше да говори. На ченгетата им харесваше, когато хората говорят. Колкото повече бъбреха, толкова повече разкриваха.

— Еми изпитваше такава страст към книгите. Те бяха голямата й любов — каза Лора. — Затова започнала работа в издателския бизнес. Мислеше си, че всичко се върти около откриването и подкрепянето на страхотни литературни произведения.

— А не е ли така? — попитах.

— Това, което тя не разбираше, е фактът, че това е първо бизнес. Книгата трябва да е продаваема, авторът трябва да има книга, която да може да се рекламира по някакъв начин, и трябва да докажеш на хората, занимаващи се с финансовата страна на въпроса, че дадена книга ще се продава.

— Значи ако трябва да избирате дали да издадете роман от холивудска стриптийзьорка, кучето на президента или обещаващ автор — казах, — ще изберете стриптийзьорката или кучето.

— Можем да наемем обещаващия автор да изглади и редактира книгата на кучето — каза тя. — Но да, имате право. Замесена е също и голяма доза вътрешна издателска политика. Всяка година това издателство може да публикува само определен брой книги. Всички редактори в тази сграда се борят да извоюват сред този брой място за своите книги. След това се води и борба за получаване на най-добрата дата за излизането на книгата, за това, да накарате хората от отдел „Продажби“ да дадат тласък на вашите заглавия, и да направите така, че журналистите да пишат за вашата книга повече, отколкото за другите. В крайна сметка, дали една книга е добра или не, е най-маловажната част от уравнението.

Монк напредваше добре с подреждането на книгите и сякаш не проявяваше и най-малък интерес към думите на Лора.

Нито пък Стотълмайер, Главата му клюмаше, докато напразно се бореше да не заспи. Подритнах стола му с връхчето на обувката си. Главата му се понадигна за миг, после пак клюмна на една страна.

— Предполагам, че редакторите се борят не само за книгите — каза Льору. — Борят се за кариерата си. Сигурно има доста подмолни действия там.

— Колкото повече книги успееш да доведеш до издаване, толкова по-голяма вероятност има да се издигнеш служебно в издателството, при положение че книгата ти има успех — което зависи точно толкова от ставащото тук, колкото и от това, което става в книжарниците. За да получа тази служба, трябваше да прегазя доста тела — в преносен смисъл, разбира се.

— Разбира се — каза Льору.

— Това на Еми сред тях ли беше? — попитах и хубавичко изритах стола на Стотълмайер. Той стреснато се събуди.

— Еми сама си докара провала — каза Лора.

— Какво общо има каквото и да било от това с убийството й? — попита намръщено Стотълмайер. При тази умора от часовата разлика, изобщо не биваше да сяда. Направо си търсеше белята.

— Преди около две години тя направо се влюби в един комикс, предложен ни от художника Антоан Бисун — за млад беглец, който по време на скитанията си попада в парижките катакомби и открива таен подземен свят, като преживява изцяло с боклука, изхвърлян от обществото.

— Фрийгани — казах.

— Откачалки — каза Монк, без дори да вдигне поглед от работата си. Това поне доказваше, че слуша.

— Еми беше напълно запленена от него — каза Лора. — А когато Антоан й каза, че произведението му е повече истина, отколкото художествена измислица тя се потопи в този свят и неговите идеали, които, разбира се, бяха в пълна противоположност с онова, което тази компания олицетворява.

— Търговията над изкуството — казах. Лора ме изгледа студено:

— Никой тук не вярваше, че има пазар за комикс, разказващ за бездомници, които живеят в канала. Това звучи ли ви като нещо, което бихте искали да прочетете?

— Отвратително е — рече Монк.

— Виждате ли? — каза тя, като посочи към него. — Точно такава реакция очаквахме. И, да си го кажа честно, Еми не беше най-добрият застъпник на книгата. Всеки път щом се опиташе да изтъкне аргумент в полза на книгата, неизбежно се увличаше в емоционална тирада срещу консуматорството. Когато проектът беше отхвърлен, тя беше толкова разочарована, че не само напусна издателството — тя отпадна от обществото и заживя под земята в онзи идеализиран свят.

Внезапно Монк се изправи в стола си:

— Значи той наистина съществува?

Запитах се защо внезапно проявява такъв интерес.

— Тунелите съществуват. Буквално под всяка улица в Париж има огромни канали и катакомби, всички го знаят — каза Лора. — И предполагам, че има бездомници, които търсят подслон там долу. Мисля обаче, че представата за съществуването на някакво утопистка общност под улиците е градски мит.

— Но Еми се е хванала на нея — каза Льору.

Лора сви рамене:

— Каза, че Бисун й я е показал.

Ако този свят съществуваше, исках да го видя. В идеята имаше нещо безспорно романтично, като не броим каналните нечистотии и боклука. Но ако този свят съществуваше, тя вече не живееше там. Нещо сигурно я беше накарало да излезе от катакомбите, но не и от движението на фрийганите. Дали това имаше нещо общо с Нейтън Чалмърс? И какво беше станало причина и двамата да бъдат убити?

Погледът на Льору срещна моя. Бях напълно сигурна, че си мисли същото каквото и аз. Стотълмайер отново заспиваше, затова ритнах стола му.

— Е, и какво? — раздразнено изръмжа Стотълмайер. — С какво ни приближава това до откриването на убиеца й!

— Тя беше уязвима и слаба. Антоан Бисун й напълни главата с глупости и я докара дотам, че да живее по улиците — каза Лора. — И това я е убило.

— Или се е уморила от политиката и алчността тук — казах, — затова е избрала по-прост и по-искрен начин на живот.

— Да живее в канал и да се храни с боклуци? — попита Лора.

Свих рамене:

— Може би е гледала така на работата си тук.

— Сега звучите като нея — каза Лора.

— Не ти трябва да живееш в канал — каза ми Монк. — Просто си уморена. Всъщност просто ти трябва почивка.

Ах, най-сетне на Монк започваше да му просветва.

— Страхотно, и кога ще си я получа?

— Можеш да започнеш довечера — каза той. — Може да почистиш банята ни.

— Това ли ви е представата за почивка?

— Това е добро начало — отвърна той.

Тримата — Лора, Льору и аз — се втренчихме в Монк, който се възхищаваше на книгите, подредени в спретнати редици. Стотълмайер изхърка. Ритнах стола му и той се пресегна за пистолета си, който, слава богу не беше у него.

— Знаете ли къде можем да открием Антоан Бисун? — обърнах се към Лора.

Знаеше.