Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (14)

13. Г-н Монк разглежда забележителностите

Когато излязох обратно на улицата, бях вече толкова бясна, че се изкушавах да не изчакам Монк, който — знаех — щеше да се появи всеки момент.

Не му бях дала никакъв избор, освен да се подчини на исканията ми. У дома той едва се справяше без мен, така че тук нямаше да има никакъв шанс.

Монк знаеше това, и аз също го знаех.

Това ми предоставяше голямо влияние над него. Никога преди не бях използвала това влияние, затова изобщо не се чувствах виновна, задето го използвах сега.

Той напълно пренебрегваше чувствата ми.

Разбира се, бях негова служителка, но бях също и негова приятелка. Помогнах му да стигне до Европа, за да може да намери д-р Крогър и да сглоби отново живота си. А докато го правех, едва не загинах.

Всичко, което исках в замяна, беше малко почивка, ваканция без убийства, за да освободя напрежението от онова приключение и всички други преди него.

Нима вчера на летището не му бях дала ясно да разбере това? Изобщо ли не му пукаше как се чувствам? Защо всичко трябваше винаги да се върти около неговите нужди?

Но не го правех само по егоистични причини. И без това през последната седмица или някъде там бяхме разкрили достатъчно убийства. Имах нужда от почивка, и, независимо дали искаше да го признае или не, вероятно и той също.

Бях забравила какво е да изкараш една седмица, без да видиш мъртво тяло или да разпитваш разни хора къде са били по време на убийството и какво ги е свързвало с жертвата. Обзалагам се, че и той беше забравил.

В живота ми всъщност имаше време, когато смъртта не ме преследваше, където и да отида. Това време свърши, когато се запознах с Ейдриън Монк.

Разкриването на убийството в самолета беше неизбежно. Бяхме станали свидетели на престъплението, а онзи човек беше паднал мъртъв в краката на Монк. И просто нямаше къде другаде да отидем. Бяхме хванати в капан във въздуха.

Но това беше различно. Откриването на черепа не задължаваше Монк да открие и убиеца. Затова беше полицията. Проблемът не беше наш.

Най-сетне Монк изникна от катакомбите. Беше зарязал костюма си за работа с опасни отпадъци и с изненада видях, че през цялото време е носил отдолу сакото, ризата, панталоните и излъсканите до блясък кафяви обувки „Хъш Пъпис“. Още по-удивително беше, че го беше направил, без да измачка дрехите си или без по челото му да избие и капчица пот.

Той трепна от слънчевата светлина и, като заслони очи с ръка, ме погледна с тъжно изражение.

— Нищо няма да ви стане, ако оставите полицията сама да разследва убийството — рекох. — Не е нужно да изглеждате толкова унил.

— Това си ми е естественото изражение — каза Монк. — Безгрижното, нехайно изражение, което виждащ на лицето ми всеки ден, е преструвка.

— Никога не съм го забелязвала — казах.

— Аз съм добър актьор.

— Имах предвид безгрижното, нехайно изражение — казах.

— Там си е било.

— Предполагам, че това, което ме е заблудило, е фактът, че при повечето хора безгрижността обикновено е свързана с усмивка.

— Това би било твърде емоционална реакция — рече Монк. — Това, което правя аз, е по-изтънчено представление.

— Тогава защо не го правите сега?

— Защото не съм в подходящото настроение — каза Монк.

— Във вкиснато настроение сте — казах.

— Аз съм си аз — заяви Монк.

Когато нямаше убийство за разкриване, Монк беше човек без цел, човек без посока или нещо, което да отвлича вниманието му. Нямаше нищо, което да занимава блестящия му ум или да отвлича вниманието му от хилядите малки бъркотии, които го заобикаляха отвсякъде.

Разбирах това.

И въобще не ми пукаше.

 

 

През остатъка от следобеда разглеждахме забележителности и почти не си говорехме.

Мен това напълно ме устройваше.

Той беше намръщен и се цупеше, точно както се държеше с мен моята дъщеря тийнейджърка, когато не получеше своето. Така че бях свикнала с това.

Освен това имах множество други неща, които да ме занимават.

След като си тръгнахме от катакомбите, хапнахме на обяд в едно кафене на открито. Монк си поръча вода „Сиера Спрингс“ и препечена филийка, а аз си устроих пиршество с палачинки, чаша вино и един сладкиш.

Освен това той размести няколко стола, пропъди една двойка, която искаше да се храни на една маса заедно с кучетата си, и много се разстрои заради мъж, който беше паркирал малкия си мерцедес успоредно на тротоара, като няколко пъти се бе блъснал в колите, между които се провираше.

Шофьорът не говореше английски, така че тирадата на Монк изобщо не го впечатли, а аз се престорих, че не забелязвам спора.

С малко храна в стомаха и алкохол във вените, вече се чувствах много по-спокойна и готова да се скитам. Взехме метрото до Люксембургската градина в сърцето на Латинския квартал и се разходихме по същите градински пътеки и калдъръмени улички като Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Можех да се престоря, че съм френска интелектуалка или бореща се за оцеляване поетеса.

Спрях, за да се възхитя на църквата „Свети Спасител“, за чието построяване според туристическия справочник били нужни сто трийсет и четири години и шестима архитекти, започвайки от средата на седемнайсети век. Не че някога била наистина завършена. От най-ниската, незавършена южна кула, която така и си бе останала не издигната, още стърчаха няколко неоформени блока от зидарията, както Монк побърза да посочи. Това не беше единственото, което го тормозеше в това място.

— Би си помислила, че все някой от онези шестима архитекти е щял да забележи, че двете кули изобщо не си пасват — каза той.

— Отбележете това — казах. — То може да е сред препоръките в доклада ви.

Продължихме разходката си. Надничах в книжарниците и се шляех без определена посока, което със сигурност подлудяваше Монк. Не ме беше грижа. Исках да се изгубя в тези улици, и наистина се изгубихме.

В крайна сметка се озовахме на кея „Сен Мишел“ пред книжарницата „Шекспир и Ко.“, откъдето се разкриваше изглед на отсрещния бряг на Сена към катедралата „Нотр Дам“. Не исках да прекосявам моста до Ил дьо ла Сите, за да погледна по-отблизо. Полицейското управление беше срещу „Нотр Дам“, и не исках Монк да се изкуши да се отбие за посещение при главния инспектор.

Вместо това се отправих на запад по кея към Пон Ньоф, най-старият запазен каменен мост в града.

Пон Ньоф пресичаше крайчеца на Ил дьо ла Сите. Туристически корабчета се плъзгаха под дванайсетте му изящни арки над Сена. От двете страни на моста се редяха каменни лица, които сякаш се мръщеха от отвращение или виеха от болка. Не знам дали по идея трябваше да плашат и прогонват птиците, скитниците или природните стихии, но на мен изборът на подобна изработка ми се струваше странен.

Когато Пон Ньоф бил завършен в началото на седемнайсети век, той бил забележителен с това, че бил първият мост, върху който нямало построени къщи. По онова време разположените по мостовете домове много се търсели заради вътрешните си тоалетни, които в основата си представлявали дупки в пода, чието съдържание изтичало в реката отдолу. Не споделих този факт с Монк. Може би тези каменни лица бяха толкова разстроени именно от това — от всичките гадости, които трябваше да виждат как падат от другите мостове.

Известно време стоях и гледах как минават лодките. Монк стоеше до мен и също ги гледаше.

Не изглеждаше по-малко нацупен, но поне не се оплакваше от нищо. Мостът имаше дванайсет арки. Какво повече можеше да иска?

Слънцето залязваше над Париж, а ние се намирахме на място, откъдето можехме страхотно да оценим това. Докато небесата притъмняваха, прекосихме моста и отидохме на десния бряг. Тръгнахме бавно на запад по Рю Риволи, подминавайки всички сувенирни магазини и ресторанти, стратегически разположени срещу Лувъра, за да примамват туристите.

Отправихме се на северозапад, към Конкорд и „Шан-з-Елизе“. Краката ми вече се бяха подбили от ходене, когато стигнахме до ресторанта, където бяхме закусвали тази сутрин и вечеряли предишната вечер. Не исках да ходя там, но все пак го направих, като отстъпка пред Монк, макар да не ме беше по-молил.

Монк явно се наслаждаваше на водата „Сиера Спрингс“ и сандвича си с шунка и кашкавал.

Аз си поръчах entrecdte avec des frites. Храната имаше страхотен вкус, особено пържените картофи. Намерих няколко еднакво дълги картофа, с вилицата ги отделих от останалите върху чинията си, и ги предложих на Монк.

За голяма моя изненада, той ги изяде направо от чинията ми.

Една малка стъпка за човечеството, един огромен скок за Монк.

 

 

Втората нощ в хотелската ни стая много приличаше на първата. Но и двамата бяхме толкова изтощени, че спорът за банята не продължи дълго.

Когато се събудих на другата сутрин, Монк беше станал: седеше облечен на ръба на леглото и се взираше в телевизора, който не беше включен. Беше потънал в мисли и имах доста добра представа за какво.

Черепът, който беше намерил. Затова не го попитах какво прави. Отметнах чаршафите и се измъкнах от леглото. Той незабавно излезе от стаята, като ме остави да взема душ и да се облека.

Открих го да ме чака във фоайето.

— Вероятно е добре да се отбием при главния инспектор и да видим как я кара — рече Монк.

— Защо да го правим? — попитах.

— Любопитен съм — каза Монк.

— Сигурна съм, че сте — казах.

— Може да му се обадим по-късно.

Поклатих глава:

— Мислех си, че можем да го направим от летището на път за вкъщи.

— Ако изчакаме толкова дълго — рече Монк, — няма да мога да му помогна особено.

Изгледах го:

— Това е идеята.

— Лоша идея — каза Монк.

— Можете да отидете и да се срещнете с него още сега. Сигурна съм, че служителят на рецепцията ще ви повика такси до полицейското управление.

— Ами ти?

— С мен всичко ще е съвсем наред — казах. — Не се тревожете за мен.

— Не съм разтревожен за теб — заяви Монк. — А за себе си.

— Това е нещо ново — казах.

Знам, че сигурно ви звуча ужасно намусено. Вероятно точно сега сте на страната на Монк. Но представете си как щяхте да се чувствате, ако бяхте на мое място, ако бяхте разследвали петдесет-шейсет убийства едно след друго редом със страдащ от натрапчиво обсесивно разстройство детектив, и никога не бяхте имали ваканция. Раздразнителността ми само показваше колко много се нуждая от почивка.

— Не искам да бъдете нещастен — казах. — Правете каквото си искате. Аз отивам да закусвам.

Излязох навън и отново се отбих до будката за вестници. Във всички френски вестници имаше различна снимка на Монк в катакомбите, с черепа в ръка. Снимките сигурно бяха направени от туристите и продадени на вестниците.

Фантастично.

Продължих да вървя, когато Монк се присъедини към мен. И да беше видял вестниците, не каза нищо за тях.

Закусихме на същото място, където ходих предната сутрин, и аз се замислих какво да правим този ден. Бързо зачеркнах Лувъра от списъка, който си съставях наум. Просто си представях как Монк ще направи сцена заради липсващите ръце на Венера Милоска и ще настоява да бъде поправена незабавно.

Затова изключих всички музеи и реших, че просто ще направим една пешеходна обиколка.

Няма да ви отегчавам с подробен разказ, или с всички несъразмерни, неравни и нехигиенични неща, които разстроиха Монк по пътя. Достатъчно е да кажа, че беше прекрасен ден, направихме си чудесна разходка, и — най-хубавото от всичко — не се натъкнахме на нито едно мъртво тяло.

Въпреки това смятах деня за изключително успешен. Монк не беше по-непоносим от обикновено, макар да се цупеше, а Париж беше вълнуващ, което компенсираше всичко. Наистина беше ваканционен ден. Исках да го отпразнувам със специална вечеря, но трябваше да внимавам къде ще заведа Монк, ако исках да се нахраня на спокойствие. Затова направих резервации за двама ни в един уникален ресторант, за който бях прочела неотдавна в Сан Франциско Кроникъл.

Ресторантът се наричаше Toujours Nuit, и това, което го правеше специален, беше фактът, че се храните в пълна тъмнина, без да виждате нищичко, а храната се поднася от слепи сервитьори.

Предположих, че ако Монк не може да види обстановката, подредбата на масите, останалите посетители, или това, което яде, няма да му останат много неща, за които да намира грешки.

Toujours Nuit рекламираше себе си като нещо повече от място, където да се нахраните: ресторантът обещаваше незабравимо преживяване. В онзи момент нямах представа колко вярно щеше да се окаже това.