Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (22)

21. Г-н Монк и рокзвездата

Капитан Стотълмайер беше готов да рухне, макар че си беше поставил за цел да остане буден до падането на нощта.

Льору предвидливо беше резервирал на Стотълмайер и Дишър стаи в същия хотел, в който бяхме и ние. След разговора с Бисун се отбихме до хотела, за да може Стотълмайер да подремне, преди всички да се съберем отново в осем часа за вечеря.

Льору ни остави в хотела, а после се върна в кабинета си да навакса с канцеларската работа. Каза, че ще се върне в седем и половина, за да ни закара до ресторанта.

Когато пристигнахме в хотела, лейтенант Ранди Дишър стоеше на рецепцията. Носеше бейзболна шапка с надпис Париж и тъмни слънчеви очила, а яката на сакото му беше вдигната. Приличаше на кинозвезда, която се опитва да остане незабелязана, което, разбира се, само караше въпросните кинозвезди да бият още повече на очи, тъй като никой, освен звездите, опитващи се да останат незабелязани, не се обличаше така.

— Хей, Ранди, как я караш? — попитах.

— Шшшшт, тихо, ще привлечеш тълпа — каза Дишър и ме отведе покрай рецепцията до онзи край, в който се намираше барът за коктейли. Стотълмайер и Монк ни последваха.

— Не е толкова необичайно приятели да се поздравяват помежду си в хотелско фоайе — казах. — Дори и във Франция.

— Не разбираш. — Дишър сниши глас. — Тук съм рокзвезда.

Засмях се:

— Умората от часовата разлика ти е докарала халюцинации.

— Говоря истината — каза Дишър.

Обърнах се към служителката на рецепцията — бледото привидение в женски образ, което ни беше регистрирало преди два дни:

— Някога чувала ли сте за Ранди Дишър?

Тя изглеждаше озадачена:

— Мисля, че е човекът, с когото говорите.

— Но чувала ли сте за него досега?

— Не — каза тя.

Обърнах се отново към Дишър:

— Сигурно маскировката ти я е заблудила.

— Аз съм култова сензация сред интелигенцията — каза Дишър.

— Кой те наведе на тази идея? — попита Стотълмайер.

— Инспектор Ги Гадуа — каза Дишър.

— Той ли е интелигенцията?

— Той е водещият певец в една от създадените с моя помощ групи.

— Има повече от една?

— В градове из цяла Франция — каза Дишър. — Ги нарича своята група „Ги Гадуа Проджект“.

— Но вие имате само една песен — казах.

— И едва ли може да се нарече дори и така — добави Стотълмайер.

— Това е като Стълба към небето — каза Дишър, — за Сегашното поколение.

— Какво е Сегашното поколение? — попита Монк.

— Различно от Тогавашното поколение — каза Дишър, като махна с ръка зад гърба си към миналото. — Можете и сами да видите довечера. Всички се събираме за вечеря в онзи хипарски парижки нощен клуб. Можете да ми бъдете антураж.

— Двамата с Гадуа успяхте ли да намерите време да свършите някаква работа днес между песните? — попита Стотълмайер.

— Свършихме с разпитите на клиентите и персонала в Toujours Nuit. Никой от тях не е свързан с никоя от жертвите — каза Дишър. — Аз проверих американската страна на случая, а Гадуа се зае с Европа.

— Криминалистите откриха ли нещо?

— Намериха отпечатъци на Чалмърс из целия апартамент на Еми Дюпон и по клавиатурата на компютъра й.

Не можех да си представя за какво е използвал Чалмърс компютъра. Радиочасовникът ми сигурно имаше по-големи компютърни възможности от онази стара бракма.

— Имаше ли нещо полезно на компютъра? — попита Стотълмайер.

— Вътре имаше — каза Дишър.

— Знаеш какво имам предвид — остро каза Стотълмайер.

— Нямам предвид това, което вие имате предвид — каза Дишър. — Наистина имам предвид „вътре“. Отвън компютърът е петгодишен трошляк, но отвътре е последна дума на техниката. Пет мегабайта оперативна памет, петстотин гигабайта харддиск, първокласна програма за графичен дизайн, и карта за безжична връзка, която е използвал, за да краде сигнала от защитен рутер в съседната сграда. Намерихме външен харддиск, скрит в апартамента. Вероятно го е използвал, за да си съхранява данните.

— Мога да повярвам, че е намерил този стар компютър на боклука, но не и първокласните високотехнологични компоненти — каза Стотълмайер. — Откъде е намерил парите за всичко това, и за какво е използвал цялата тази мощ?

— Не знаем — каза Дишър. — Файловете на твърдия диск са кодирани, но инспектор Гадуа е възложил на техните компютърни техници да работят извънредно по въпроса.

Стотълмайер, Монк и аз бързо съобщихме на Дишър каквото бяхме научили от Буше и Бисун, макар че приносът на Монк към дискусията се отнасяше главно за библиотеката на Буше и двете неприбрани в панталона ризи на Бисун.

Всичко, което знаехме, беше, че Еми Дюпон беше напуснала издателството, в което работеше, и се беше присъединила към фрийганите, и там се беше запознала с Нейтън Чалмърс, наричан още Боб Смит, който живеел в парижките катакомби заедно с тях и имал някои идеи за промяна на движението, които довели до обостряне на отношенията му с Люсиен Барлие, водача на групата.

— Разбирам защо Чалмърс се е присъединил към фрийганите и се е преместил под земята — каза Стотълмайер. — Едва ли има по-добър начин да останеш незабелязан в нашето високо компютризирано общество, от това да живееш под земята и да преживяваш от боклуци.

— За него щеше да е по-добре да се беше хвърлил в онази резачка за дърва — каза Монк.

— Като е следвал идеите на фрийганите и е отхвърлил консуматорската култура, той не е имал нужда от работа, нито пък е било необходимо да попълва документи за постъпване на работа — каза Стотълмайер. — Освен това не му се е налагало да се занимава с кредитни карти, договори за наем, сметки за вода, отопление и електричество — в общи линии, всяко действие, чрез което името му, било то и фалшиво, може да попадне в база данни.

— Било е умен ход — каза Дишър.

— Искам да знам какви са били големите му планове за фрийганите — каза Стотълмайер. — И как е изкарвал пари от тях.

— Каквито и да са били, те са довели до убийството му — каза Дишър.

— След като е преживявал от боклука — каза Монк, — вероятно е бил благодарен, че са го избавили от мъките му.

— Чалмърс е бил отчаян и е бягал — казах. — Правел е каквото трябва, за да оцелее и да се спаси от залавяне.

— Бягал е, за да не бъде осъден и да попадне в затвора — каза Монк. — Но мисля, че една килия щеше да е за предпочитане пред живота в пещера и яденето на развалена храна.

— Монк е прав — каза Дишър.

— Ето защо знам, че Чалмърс е разработвал измама — каза Стотълмайер. — Живеел е като плъх, защото е смятал, че това по някакъв начин ще го направи богат. Ако успеем да открием какъв е бил замисълът му, това ще ни отведе до убиеца му.

— Наистина ли ви е грижа кой го е убил? — попитах.

— Всъщност не. Просто си върша работата — каза Стотълмайер — Но ако някой му е помогнал да инсценира смъртта си и да избяга във Франция, ще го отведа обратно със себе си в Сан Франциско, окован в белезници.

— Сигурен съм, че утре Люсиен Барлие ще ни каже какво е възнамерявал Чалмърс — казах, — или поне каква е била великата му визия за фрийганите.

— Струва ми се, че вече е утре и съм пропуснал миналата нощ — каза Стотълмайер и си погледна часовника. — Имам нужда да подремна. Събудете ме за вечеря.

Той се затътри към асансьорите. Така останах сама с Монк и Дишър.

— На някой да му се разглеждат забележителности?

Дишър само дето не подскочи във въздуха:

— Да го направим. Но не искам да ме нападне тълпа от фенове. Затова докато сме сред хора, може да ми викаш Дерек.

Погледнах Монк:

— Ще се присъедините ли към мен и Дерек?

— Предполагам — каза той, с ентусиазма на човек, тръгнал да рови в коренов канал на зъб.

Така че потеглихме. Заради Дишър се отправихме към Триумфалната арка, направихме му няколко снимки, докато стоеше пред нея, а после тръгнахме бавно по „Шан-з-Елизе“.

— Не мога да повярвам, че съм тук — каза Дишър.

Беше наелектризиран от вълнение. Почти чувствах енергията, излъчваща се с пукот от него. Париж въздейства така на хората, когато го виждат за първи път. И на мен ми въздейства така.

Внезапно ми се прииска и Джули да беше там, за да види Париж заедно с мен. Обещах си да я доведа някой път, за да й покажа местата, които бяхме посетили с баща й. Можеше дори да й покажа местата, на които отидох с Монк. Вероятно щеше да й допадне злокобното очарование на катакомбите.

На няколко метра пред нас на една пейка си почиваха няколко градски чистачи, облечени в гащеризони, подобни на онзи, който Монк беше носил предишния ден. До пейката беше паркирано странно зелено превозно средство, което беше хибрид между косачка за ливада, от онези, на които можеш да седнеш, и камион за почистване на улици.

Монк спря, за да се възхити на превозното средство, хвърляйки му влюбени погледи, сякаш беше спортно „Ферари“.

Съоръжението имаше приведената поза на кученце, нетърпеливо да се впусне в игра. Предният край беше нисък, с вакуум отдолу и две опънати отпред дълги ръчки с въртящи се кръгли четки, които приличаха на лапи. Задният му край беше висок, със седалка като на трактор, ръкохватки като на мотоциклет и торба за събиране на отпадъците, подобна на кошовете за трева на моторните косачки за трева. Освен това от едната страна на съоръжението имаше разтегателна тръба, наподобяваща слонски хобот, а от другата — метла и лопатка за смет, които да стигат до труднодостъпните боклуци, до които различните приспособления на така наречената motocrotte не можеха.

Монк се обърна към един боклукчия, който ядеше бегета със сирене, отрязано от кръгла пита, която беше положил върху една салфетка на пейката и я делеше с колегите си.

— Excusez-moi, monsieur — каза Монк. — Каква е тази великолепна машина и какво прави?

Монк приемаше за даденост, че всички говорят английски просто защото той говореше. Знаех колко обидно е това за французите. Но преди да успея да се извиня и да преведа въпроса на Монк, боклукчията се обади и отговори на английски.

— Това е motocrotte — каза той. — Премита, прахосмучи и мие тротоарите. Дори разпръсква освежител за въздух.

Не преведох на Монк името на съоръжението. Реших, че ще е най-добре, ако не знае, че презрително го наричат мотоциклет-лайнарка.

— И вие имате право да карате това нещо? — попита Монк с благоговение.

— По цял ден, всеки ден, нагоре-надолу по улиците — каза онзи. — Аз съм motocrotteur.

— Вие сте голям късметлия — каза Монк.

— Мислите ли? — попита боклукчията.

— Вие вършите Божия работа.

— Значи затова никоя не ще да си легне с мен — каза човекът, при което приятелите му се разкикотиха. — Защото жените си мислят, че съм Божи човек. Все съм си мислил, че е защото събирам лайна.

— Изпитвам огромно уважение към това, което правите. Вие предпазвате града от болести. Вие сте истинските потомци на първите парижки полицаи — каза Монк. — Ще имате ли нещо против да седна на тази motocrotte?

Боклукчията се съгласи с великодушно махване на ръка:

— Заповядайте. Вземете я да се повозите, ако искате.

Монк благоговейно се качи върху машината. Не се искаше кой знае каква опитност, за да разберете как да запалите двигателя или как да управлявате съоръжението. Той врътна ключа, настъпи газта и се придвижи няколко метра напред. Погледна назад към боклукчията.

— Може ли да почистя нещо? — попита Монк.

— Можете да изчистите цялата пресечка — отвърна шеговито онзи. — Ако искате, може да поемете смяната ми, докато аз поседя тук и се насладя на едно кафе.

Монк го погледна с широко отворени очи:

— Наистина ли може? Би било чудесно.

— Сериозно ли говорите? — попита боклукчията.

— А вие? — отвърнах.

Боклукчията погледна приятелите си, които свиха рамене. Обърна се отново към мен:

— Той някаква откачалка ли е?

— Можете да му имате доверие — каза Дишър и бързо показа значката си от Полицейското управление на Сан Франциско. — Той е един от нас.

Боклукчията присви очи към значката. Дишър бързо я затвори и я пъхна в джоба си.

— Вероятно сте забелязали, че името ми е Ранди Дишър, но не съм онзи Ранди Дишър. Същото е както с някой, който се казва Джеймс Бонд. Има много хора с това име, но те не са онзи Джеймс Бонд. Те са си просто най-обикновени Джеймс-Бондовци. Аз съм си един най-обикновен Ранди Дишър.

Боклукчията се вгледа продължително в Дишър Страхувах се, че Дишър току-що е разубедил боклукчията и той няма да позволи на Монк да кара машината за чистене на тротоари.

Боклукчията посочи към Монк:

— Той може да кара моята motocrotte колкото си иска. — Посочи към Дишър. — Но вие не можете.

Монк се усмихна широко:

— Merci beaucoup, monsieur. Няма да подведа доверието ви. — Той погледна към нас. — Можете да си вървите. С мен всичко ще е наред. Повече от наред. Просто фантастично. Au revoir.

Той включи четките и ликуващо потегли. Мисля, че никога не го бях виждала толкова щастлив.

И така, оставихме Монк да разкрасява парижките улици, а ние се отправихме да видим колкото забележителности успеем да вместим в няколкото часа, които имахме преди вечеря.

Инспектор Гадуа вече беше водил Дишър да види „Нотр Дам“, затова отидохме до Лувъра, до Айфеловата кула и до градината „Тюйлери“. Дишър беше страхотен спътник за туристически обиколки, сговорчив и ентусиазиран. Всички места, на които ми се ходеше, го устройваха.

Улових се, че забелязвам всеки капак на улична шахта и всяка станция на метрото, покрай които минавахме, и си представям света под краката ни. Признавам си, че представата в ума ми беше по-близка до митичното представяне на Антоан Бисун, отколкото до реалността, която бях видяла в каналите и катакомбите. Предполагам, че бях безнадеждна романтичка по сърце. Или може би Париж просто оказва такова въздействие върху хората.

 

 

Когато се върнахме на „Шан-з-Елизе“, вече се беше стъмнило, но тротоарите блестяха.

Монк все още беше възседнал своята motocrotte, когато ни забеляза и тъжно спря машината до боклукчиите, които седяха в едно кафене на открито, с няколко празни бутилки от вино на масата, които показваха как се бяха наслаждавали на свободното си време.

— Как мина, Монк? — попита Дишър.

— Беше страхотно. Почистих „Шан-з-Елизе“-каза Монк, докато слизаше от машината. — Това е нещо, за което повечето американци могат само да си мечтаят.

— Обзалагам се, че сега са радвате, че дойдохме в Париж — казах.

— Нещастен съм — каза Монк.

— Но вие току-що казахте, че това преживяване е сбъдната мечта. Как е възможно да сте нещастен?

— Защото свърши. — Монк пусна ключовете от машината за чистене на тротоари върху масата пред боклукчията, с когото беше говорил преди. — Това беше един от най-хубавите дни в живота ми, Пиер. Иска ми се да нямаше край.

— И на мен, Ейдриън — каза Пиер: думите му бяха леко завалени от твърде многото вино. — Можеш да поемаш работата ни по всяко време.

Монк сложи ръка на сърцето си:

— За мен е чест.

— Чакай — каза Пиер. — Има нещо, което искаме да ти подарим.

Боклукчията се изправи, свали метлата от почистващата машина и я връчи на Монк.

— Нова е — каза Пиер. — Още не сме я използвали.

Монк я пое, сякаш беше златна.

— Не мога да я взема — заекна той.

— Настояваме — каза Пиер и погледна приятелите си. — Нали? — Всички вдигнаха чашите си за наздравица. — Сега си неофициален Agent de Sanitation de Paris^[1].

Монк сведе глава:

— Благодаря. Обещавам, че ще защитавам принципите, които тази метла олицетворява, и никога няма да я посрамя.

Той вдигна метлата до гърдите си като войнишка пушка.

Дишър направи няколко снимки на Монк заедно с боклукчиите, които позираха до онази motocrotte, а после ние тримата се запътихме обратно към хотела.

— Колко американци получават шанса да си отнесат вкъщи автентична метла от парижкия отдел по чистотата? — попита Монк.

— Мисля, спокойно може да се каже, че вие сте сред малцината избрани — казах.

— Този ден е специален — каза той, — може би дори исторически.

— Определено е такъв — съгласих се.

— Трябва да се свържа със „Смитсониън“ — каза Монк.

— Защо? — попита Дишър.

— Те ще искат да включат това в колекцията си — каза Монк. — То беше подарено на мен, но всъщност принадлежи на страната ни.

— Мисля, че първо би трябвало известно време да принадлежи на вас — казах.

— Може би си права — каза Монк.

— Знам, че съм права — рекох. — По-късно ще ми благодарите.

Той се усмихна. Бях му казала онова, което искаше да чуе, и това го направи щастлив: това бе едно от малкото отношения, в които Ейдриън Монк беше точно като всеки друг.