Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (23)

22. Г-н Монк отива на клуб

Когато се срещнахме с него във фоайето на хотела, капитан Стотълмайер беше отпочинал, но не бих казала, че беше освежен. Очите му бяха кървясали, и изглеждаше малко замаян, въпреки че беше поспал беше взел душ и се беше преоблякъл.

— Хубава метла — обърна се той към Монк. — Сувенир ли е?

— Това е официално почистващо средство от отдела по чистотата — каза Монк.

— На мен ми прилича на обикновена метла — каза Стотълмайер.

— Може би за неопитното око — каза Монк, после ме погледна: — Мислиш ли, че ще се побере в сейфа в стаята?

— В стаята няма сейф — казах. — Но съм сигурна, че персоналът на хотела на драго сърце ще ви я пази.

Монк занесе метлата при служителката на рецепцията:

— Бихте ли ми я прибрали на сигурно място, докато се върна от вечеря?

— Разбира се — каза тя и подпря метлата на стената зад гърба си.

— Това ли ви е представата за прибиране на сигурно място? Вижда се съвсем ясно, това си е направо открита покана към крадците — каза Монк.

— Защо някой ще иска да краде метла? — попита тя.

— Това не е обикновена метла — каза Стотълмайер.

— Лети ли? — попита служителката.

— Бихте ли могли да я заключите някъде, моля? — попита Монк.

— Ще я сложа в стаята ви — каза тя.

В този момент пристигна главен инспектор Льору и четиримата отидохме с колата му в нощния клуб, разположен в сутерена на една сграда някъде на левия бряг на Сена. Кварталът беше пълен с книжарници, кафенета и студенти в колежите, които мъкнеха раници и носеха книги.

Клубът беше като от друга епоха. На входа имаше мънистени завеси, а стените бяха облепени с плакати с колекционерска стойност за концерти на Серж Гинсбур, Джейн Бъркин, Джони Холидей, Франсоаз Харди, Жак Дютрон, Силви Вартан, Жо Дасен, Клод Франсоа и други френски музикални икони от шейсетте и седемдесетте години.

В малкия клуб имаше около две дузини хора, без да се броят сервитьорките и барманът. Отведоха ни до две миниатюрни маси близо до сцената.

Докато сядахме, забелязах, че всички присъстващи мъже, с изключение на Стотълмайер и Льору, имаха смътна прилика с Дишър.

Пак тогава осъзнах също и че Монк още беше при мънистената завеса и броеше мънистата.

Станах и го завлякох до масата.

— Забелязвате ли нещо странно в мъжете на това място? — попитах.

Преди Монк да успее да отговори, Дишър се обади:

— Всичките са ярък пример за неподправена мъжественост.

— Това е странно — каза Стотълмайер, — защото на мен ми се стори, че всичките приличат малко на теб.

— Точно това казах току-що — отговори Дишър.

— Всичките имат едни и същи прически, едно и също телосложение, едни и същи дрехи — казах, после добавих с усмивка: — Прилича на сбирка на двойници на Брад Пит.

— По-скоро на Том Круз — каза Дишър, — в „Рискован бизнес“.

Говореше сериозно.

Льору отвори едно меню и се намръщи:

— Не разбирам защо Гадуа е избрал този клуб. В Париж има заведения, които предлагат много по-добра храна и забавления.

— Не ви ли е казал? — попитах.

— Какво да ми каже?

— Това страшно ще ви хареса — каза Стотълмайер. Сякаш по поръчка, завесата се разтвори и се показа музикална група от трима души, водеща фигура в която бе Ги Гадуа, китарист и основен певец. Без всякакво встъпление, Гадуа незабавно подхвана енергична френска версия на песента на Ранди „Не ми трябва значка“. Единствените важни промени в превода бяха в това, че в хоровото изпълнение думата „капитан“ беше заместена с „инспектор“, а „мустаци“ — с „козя брадичка“.

По време на цялото изпълнение главен инспектор Льору и капитан Стотълмайер правеха гримаси, макар да ми се струва, че Стотълмайер беше повече развеселен, отколкото подразнен. Почти съм сигурна, че видях как в крайчеца на принудената му гримаса потрепва усмивка.

Когато изпълнението свърши, всички, с изключение на Льору и Стотълмайер, заръкопляскаха.

Гадуа вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи, а после съобщи на френски, че има много специална изненада за публиката.

— Ранди Дишър е сред нас!

Сред публиката се разнесе колективно ахване. Групата отново засвири песента.

Дишър се изправи, смъкна рязко шапката си, тъмните очила и сакото, сякаш беше Кларк Кент, преобразяващ се в Супермен.

Сред зрителите се разнесоха ахкания, когато го забелязаха, а няколко жени изпищяха от похотлива радост.

Аз не бях сред тях.

Дишър скочи на сцената, взе една китара, оставена специално за него на една поставка, и гръмко запя песента на английски, като я подхвана от един от по-нататъшните куплети, заглушавайки ентусиазираните аплодисменти:

Дълго време улиците чистих.

Сега татко нов номер има,

ритъм чисто нов.

Рокендрол той се нарича,

и, да, бейби, ключа аз държа.

Замених вече значката с китара,

и музиката ми даде свобода…

На сцената се втурнаха жени и започнаха да хвърлят гащичките си по Дишър. Той улови един чифт и си избърса челото.

Монк изхвърча като стрела от мястото си и настоя никой да не сваля бельото си и да го държи при себе си във всеки един момент, но музиката и виковете на жените удавиха думите му.

Дишър се забавляваше страхотно, но на мен това ми се струваше нереално, като наистина ужасен епизод от Зоната на здрача, макар да мисля, че Род Стърлинг щеше да напише по-добра песен. Вероятно можеше и да я изпее по-хубаво.

Стотълмайер покри лицето си с ръце, повече от срам, отколкото поради каквато и да е друга причина.

Предположих, че изпълнението на Дишър не отразяваше точно начина, по който капитанът искаше французите да гледат на Полицейското управление на Сан Франциско.

Главен инспектор Льору изглеждаше също толкова огорчен. Не мисля, че представлението отговаряше на представата му за това как да впечатли чуждестранните служители на закона с професионализма на ръководеното от него управление.

Но Дишър и Гадуа бяха в блажено неведение за начина, по който тяхното представление въздействаше на началниците им. Те пееха с върховна наслада, като ревяха и ръмжаха текста.

Не ми трябва пистолет,

за да се почувствам силен.

Не искам капитанът цял ден

по мен да стреля и крещи.

Не ми трябват твоите мустаци.

Хич не ми налагай власт.

Никой вече не ми трябва,

защото, бейби, свободен съм аз…

Дишър смъкна ризата си и я метна в тълпата.

Това вече дойде твърде много на Монк.

Също и на мен.

Добре, че още не бяхме яли, иначе можеше да видя отново вечерята си.

Монк побягна от клуба, а аз го последвах. Той ме чакаше на улицата, когато излязох.

— Съжалявам — каза той. — Но не мога да ям в стриптийз клуб.

— Това не е стриптийз клуб, господин Монк.

— Тогава те защо се разсъбличат?

— Защото са откачалки — рекох.

— Може би това е нещо типично френско — каза Монк. — Може би така ръкопляскат.

— Не мисля.

— Отвратен съм, но въпреки това съм гладен.

— И аз — казах.

— Може ли да те почерпя един сандвич с шунка и кашкавал в някое заведение?

— Разбира се — съгласих се. — Това ще ми хареса.

— За предпочитане в някой ресторант, където не си свалят долното бельо.

— Мисля, че можем да уредим това — казах.

Точно отсреща имаше половин дузина кафенета, и във всичките се сервираха сандвичи с шунка и кашкавал. Седнахме на маса до прозореца в едно от тях и си поръчахме храната.

Докато вечеряхме в уютна тишина, забелязах, че Монк изглеждаше доволен за първи път откакто д-р Крогър замина на почивка и го последвахме в Германия.

Освен това трябваше да се има предвид, че не бяхме пристигнали в Европа при най-прекрасни обстоятелства. Монк преживяваше нервен срив, и не стига това, а забеляза човека, когото смяташе за отговорен за смъртта на съпругата си.

А веднага щом решихме тези проблеми и разкрихме няколко убийства и оцеляхме след почти смъртоносно преживяване, аз изнудих Монк да отиде в още една непозната чужда страна против волята си. Нищо чудно, че беше в кофти настроение. Едва сега, след като се беше заел с ново разследване на убийство, беше се събрал отново с приятелите си от Щатите и беше чистил парижките улици, той ми се струваше наистина спокоен и щастлив.

Е, поне толкова спокоен и щастлив, колкото му беше по възможностите.

Монк се намираше в своята зона на комфорт, вършейки онова, което правеше най-добре, заобиколен от познати лица на непознато място. За него нямаше по-добър начин да почувства една нова страна, (освен, може би, ако и д-р Крогър също беше там и Монк разполагаше със собствените си чаршафи и кухненски съдове).

Помислих си, че може би сега той щеше да започне да се наслаждава истински на Париж. И може би, само може би, и аз също. След вечеря отидохме с метрото от станцията „Сен Мишел“ до площад Шарл де Гол, който беше само на една пресечка от нашия хотел.

Той седеше на седалката си и, със спуснати върху ръцете ръкави, се държеше здраво за металната пречка и стискаше зъби, сякаш се возеше на увеселително влакче. От изражението на лицето му и едва сдържаните му писъци бихте си помислили, че правехме лупинги и се спускахме от огромни височини, не се движехме плавно без никакви завои. За щастие, вагонът беше почти изпяло на наше разположение. Малкото хора във влака стояха на разстояние от Монк, което напълно го устройваше.

Пътуването беше кратко. На площад Шарл де Гол се изкачихме по стълбите до улицата и застанахме пред „Шан-з-Елизе“. Тръгнахме покрай Триумфалната арка към авеню Карно.

— Не можем да позволим капитан Стотълмайер в лейтенант Дишър да узнаят за позора ни — каза Монк.

— Напомнете ми — казах. — За кой позор говорим?

— Че съжителстваме в хотелска стая.

— Не се тревожете. Те ни познават, и което е по-важно, познават вас. Няма да си помислят, че става нещо недопустимо. Дори не би им хрумнало.

— Не може да ни виждат заедно в една и съща стая — каза Монк. — Ти ще вземаш асансьора, а аз ще се качвам по стълбите, и то никога по едно и също време. Преди да излезеш от стаята ни, се уверявай, че в коридора няма никого. Опитвай се да не споменаваш пред другите номера на стаята ни, по какъвто и да е повод.

— Не мисля, че това е добра идея, господин Монк. Ако започнем да се държим съмнително, това ще предизвика подозрения. Ще започнат да си миеш, че нещо става, когато всъщност не е така.

— Няма да е хубаво хората да си помислят, че си разпусната жена — каза Монк. — Или че се възползваш от мен.

— Благодаря ви за загрижеността — рекох. — Направо ми стопля сърцето.

Когато свърнахме зад ъгъла на авеню Карно видяхме яркозелена motocrotte, паркирана под една улична лампа на тротоара пред нашия хотел.

Когато се приближихме, видях, че тази motocrotte беше измита, излъскана и полирана.

— Каква красива машина — каза Монк. — Като произведение на изкуството е.

— Може би е добре да разменя колата си за една такава — казах.

— Страхотна идея — заяви Монк.

— Има само една седалка — казах.

— Няма проблем — каза Монк. — Ако имах такава, нямаше да ми трябва шофьор. Всеки щеше да си има собствена. Щяхме да се возим в тандем по ширналия се път. Като във Волният ездач.

Съмнявах се да е гледал филма. Знаеше само, че героите карат мотоциклети по магистралата.

— Само дето ние ще караме по ширналия се тротоар — казах.

— Чистейки по пътя си, със сладкия аромат на дезинфектант, носещ се във въздуха — каза Монк. — Представи си каква свобода.

— Не мисля, че в Щатите могат да се намерят такива — рекох.

— Не потъпквай мечтата — каза той.

— Съжалявам — казах, и влязохме вътре.

Служителката на рецепцията ни помаха да се приближим. Подаде на Монк пощенски плик и голяма кутия.

Той отвори първо плика. Вътре имаше картичка и връзка ключове.

Монк прочете картичката.

— От Пиер е. Позволява ми да използвам неговата motocrotte, докато съм в Париж. Безплатно. В замяна иска от мен само да минавам с нея по „Шан-з-Елизе“ един-два пъти на ден.

С други думи, искаше Монк да му върши работата.

— Но вие имате да разследвате две убийства — казах.

— Знам това — каза Монк. — Но все пак трябва да се придвижвам, нали? А това е много по-хубаво от кола. Или от лимузина.

Той отвори кутията и извади чисто нов работен гащеризон на работник от чистотата. Пиер беше уредил всичко.

— Леле — каза Монк.

— Господин Монк, той ви използва.

— Напротив — каза Монк.