Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (11)

10. Г-н Монк в канализацията

Ако не търсите специално Музея на канализацията в Париж и вече не сте се осведомили къде се намира, лесно бихте могли по грешка да сметнете малката синьо-бяла будка за билети към него на парка над бреговете на Сена за павилион за закуски или будка за вестници.

Бях очаквала нещо ексцентрично или остроумно, което да бележи входа на музея на канализацията — ако не по друга причина, то за да привлича посетители. Или пък, предполагах, че ако не е нещо закачливо, ще изберат подхода на другата крайност и ще построят някаква монументална структура, излъчваща авторитет, неизменност и страхопочитание, така че хората да приемат насериозно музея на канализацията.

Не очаквах нещо толкова прозаично като това.

Но когато видях великолепните апартаменти с изглед към реката, които се редяха от двете страни на улицата зад музея, напълно незабележителният избор на дизайн ми се изясни. Които и хора да живееха в тези скъпи апартаменти по Ке д’Орсе, те не искаха някой да знае, че се намират до входа на канализацията.

Беше глупаво, разбира се, тъй като всички апартаменти в Париж се намират над канализацията, но е лесно да забравиш това. Един биещ на очи музей, от друга страна, щеше да привлича вниманието към този факт.

Музеят на канализацията не привличаше точно тълпа като тази пред Лувъра. На опашката пред нас имаше само шестима души. Те взеха билетите си и сред това слязоха по стъпалата на голяма квадратна шахта.

Монк ги проследи как слизат и поклати глава:

— Изненадан съм, че никой от тях не носи защитно облекло — каза той.

— Защо да носят?

— Защото влизат в канала. — Монк ме погледна. — Ти също би трябвало да имаш някаква защита.

— В края на деветнайсети век богатите и прочутите са посещавали каналите, облечени в най-хубавите си дрехи, плавайки в елегантни гондоли с газово осветление по реки от отпадъци.

Дори на мен ми прозвуча, сякаш описвах разходка из някакъв Дисниленд в ада.

— Откъде знаеш? — попита Монк.

— Снощи прочетох в пътеводителя някои неща за музея.

— Това, което не са ти казали — рече Монк, — е, че тези посетители веднага след това са умрели от чума.

— Струва ми се, казахте, че това е най-чистият канал на света.

— Такъв е — каза Монк. — Но все пак си е канал.

— Е, вие носите своите най-хубави дрехи, а аз нося моите.

Монк ме изгледа неодобрително, а после си сложи предпазните очила, противогаза и ръкавиците.

Платих билетите и взех брошурата за самостоятелната обиколка. После слязохме в дълбините.

Напрегнах се да посрещна връхлитащата ме остра миризма от мътните реки необработени канални отпадъци — противен мирис, хиляди пъти по-ужасен от този на всяка външна или химическа тоалетна, който можете да си представите.

Но за моя изненада, и огромно облекчение, миризмата в широкия тунел изобщо не беше противна. Бях минавала покрай прясно наторени ливади, които воняха много по-силно. Единственото, което усетих, беше леко кисела влага, точно каквото бихте очаквали от подземна пещера, из която тече вода.

Все още не виждах никаква вода, но чувах приглушения й шум, докато течеше бурно отнякъде отвъд стените на тунела, в който бяхме удобно застанали. Тунелът имаше сводести тавани, беше ярко осветен и беше толкова широк, че в него с лекота можеше да влезе спортна кола.

По стените имаше големи плакати, които обясняваха и илюстрираха еволюцията на парижката канализация. Текстът беше написан на френски и докато вървяхме, се опитах да обобщя на Монк какво се казваше в него.

Най-интересната дребна подробност беше, че до 1859 г. полицейската префектура, освен за поддържането на реда отговаряла и за опазването на общественото здраве и хигиена, което означавало да поддържа чисти улиците и каналите.

— Бил е един съвършен свят — каза Монк.

Знаех си, че това ще му хареса.

На него страшно би му харесало да патрулира из улиците на Сан Франциско в днешно време, въоръжен с бутилка „Фантастик“, твърда четка за дъски, и парцал за миене, подвеждайки хората под съдебна отговорност заради неправилна хигиена.

Имаше снимки от края на деветнайсети век, на които хора правеха обиколки на канализацията. Според надписите под снимките, те бяха впечатлени, че всичко около тях, с изключение на водата, е чисто. Можеше да се разхождате из каналите в продължение на километри и да излезете без дори петънце мръсотия по дрехите.

Жените на снимките носеха бонета и високи токчета, сякаш бяха тръгнали на неделен пикник. Мъжете носеха цилиндри, вратовръзки и дълги палта. Униформени работници в канализацията теглеха пълните с la bourgeoise лодки през каналите, пълни с човешки отпадъци. Но ако работниците в каналите се чувстваха унизени от това, че са третирани като коне, не бихте го разбрали от гордите усмивки по лицата им.

Монк изучаваше снимките, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна, и се приближаваше до някои от тях толкова плътно, колкото му позволяваше противогазът. Не знаех какво търси, и не попитах.

Минахме покрай няколко манекена, облечени като работници в каналите и позирахме за снимка до почистващата им екипировка.

Инструментите на занаята по поддържането на канала не се бяха променили значително през последния близо един век, въпреки огромния технологичен напредък в почти всяка друга област на човешкото старание. Поради опасността от експлозия при използването на устройства с електрическо захранване в каналите работниците още използваха шлюзови лодки и огромни, ръчно захранвани подобни на плугове приспособления, за да прекарват отпадъците.

Под Париж имаше канални тунели с дължина над две хиляди километра, всеки от които беше подземно отражение на улицата отгоре. Тунелите дори бяха обозначени със същите емайлирани улични табели в синьо и бяло като булевардите, под които се намираха. Адресите на намиращите се горе сгради също можеха да се видят гравирани или изписани с боя върху стените.

Ето какво пишеше Виктор Юго за това:

Под самия Париж се намира друг — един Париж на каналите, който има свои улици, свои пресечки, свои площади, задънени улички, артерии, и свой кръговрат, който представлява мръсотия без човешки образ.

Помислих си, че звучи страхотно, затова се постарах с френския, за да го преведа на Монк, и реакцията му си струваше усилието.

— Леле — възкликна той, като сведе глава с почти религиозно благоговение. Или беше това, или от тежестта на противогаза го болеше вратът.

Мъж на трийсетина години с препасана около кръста чантичка за пари, натъпкана с карти, и с камера с големината на длан, потупа Монк по рамото.

— Excuse-moi, monsieur. Que est la toilette? — попита той неуверено, докато се мъчеше да намери правилните думи на френски. Беше американец.

— Той не работи тук — казах му.

— Тогава защо е облечен така?

— Защото искам да живея — рече Монк.

Мъжът ме погледна:

— Знаете ли къде са тоалетните?

— Не, боя се, че не.

— Но вие сте жена — каза той.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Жените винаги знаят къде са тоалетните — каза той. — Това е първото, което търсят.

— Не и аз — казах.

Той сви рамене и си продължи по пътя. Отново насочих вниманието си към плакатите и научих, че каналите не са единствените тунели под Париж. Градът беше построен от гипса и варовика, добивани от мините под него. Миньорите зарязали кариерите си — проходи с дължина близо триста и двайсет километра и огромни подземни шахти, които се преплитаха с каналите и проходите.

При наличието на толкова много тунели под Париж, бях изненадана, че градът не е рухнал. Но може би това беше една от причините да няма много високи сгради.

Вървейки по тунелите на канала, влязохме в обширна галерия с още плакати, исторически снимки и петтонна пречиствателна машина. На пода имаше решетка, която се простираше по цялата дължина на галерията и покриваше поток от бързо течащи отпадъчни води в тъмнината на три метра отдолу. На табела на стената пишеше „Рю Коняк-Джей“.

Монк не се доближи до решетката, дори не посмя да я погледне. Аз не можах да устоя и надникнах, но от височината, на която се намирахме, видях само тъмен поток.

Докато Монк изучаваше пречиствателната машина, аз пък изучавах него.

Виждала съм Монк да изпада в истерия с пяна на уста при вида на две трохи върху масата, но ето че сега се разхождаше из тунела на един канал, където само една желязна решетка го делеше от буен поток човешки отпадъци, без да се оплаква.

Не така си представях реакцията на Монк спрямо един канал.

Трябваше да имам предвид, че го предпазваше костюмът му, но не мисля, че това обясняваше реакцията му. Или по-скоро липсата на такава.

Не можех да видя лицето му зад защитните очила и противогаза, за да преценя изражението му: трябваше да се ръководя единствено от мълчанието му и езика на тялото му, но мисля, че беше благоговение. Беше смирен от уважението, което изпитваше към постиженията, представени от музейните експозиции.

Долових шум от капеща вода някъде наблизо. Монк рязко се извъртя и аз проследих погледа му.

Американският турист, когото бяхме срещнали по-рано, уринираше в решетката в посока към реката отдолу.

— Спрете! — изкрещя Монк. — В името на закона!

Но мъжът продължи. Монк го блъсна изотзад.

— Хей, внимавайте. Пречите ми да се прицеля — рече мъжът. — Без малко да си напикая обувките.

Монк залитна назад, като издаваше тихи звуци като от задушаване. Мъжът свърши и вдигна ципа на панталоните си.

— Как можахте? — рече Монк.

Мъжът сви рамене:

— Не можах да намеря тоалетната.

— Затова си помислихте, че ще бъде добра идея просто да уринирате на пода на музея? — каза Монк, с глас, който пращеше от раздразнение.

— Това е канализацията — каза мъжът. — Така или иначе в крайна сметка ще се озове там. Хванах прекия път.

Беше отвратителен тип, но в думите му имаше логика.

— Вие сте грозният американец — каза Монк насочи към него облечен в ръкавица пръст. — Вие сте онзи турист, за когото всички говорят.

— Не съм аз този, който носи екип за работа с опасни отпадъци — каза мъжът.

— Добре, че го нося — каза Монк. — Можехте да убиете някого.

— С пикня? — рече мъжът.

— Това прави тя — рече Монк. — Пикнята убива.

Мъжът поклати глава и си тръгна:

— Вие сте откачен.

— Вие сте позор за нашата страна — изкрещя Монк. — Би трябвало да ви отнемат паспорта.

Сега започваха да ни зяпат и други хора — такива, които не бяха видели извършеното от мъжа нарушение.

— Г-н Монк, трябва да говорите по-тихо — казах.

— Ще изпратя подробен доклад до митническите служби на Съединените щати. Свършено е с теб, господин Пиш-пиш — изкрещя Монк след него. — Ще се видим в ада.

— Шшшшт — казах. — Всичко свърши.

Монк ме погледна:

— Не може да му се позволи да обикаля целия свят, като пикае във всяка страна, която посещава. Трябва да бъде спрян. Трябва да се обадиш на главен инспектор Льору и да го накараш да предупреди Интерпол да наблюдава границите.

— Това наистина не е необходимо — казах. — Няма да го направи отново.

— Откъде знаеш?

— Вие му внушихте страх от Бога.

— Мислиш ли?

— О, да — казах. — Той трепереше, когато си тръгна.

— Наистина ли?

— Определено. Мисля, че май даже ридаеше от срам. Затова ви обърна гръб и побърза да се отдалечи. Вие го съкрушихте, господин Монк.

— Това трябваше да се направи — каза Монк.

— Разбирам — казах.

— Сега трябва да го почистим.

— Кое да почистим?

— Стореното от него — каза Монк. — Не можем да го оставим там насред музея.

Посочих към решетката:

— Той се изпика в поток от необработени канални отпадъци. Откъде предлагате да започнем да чистим?

Монк се загледа в решетката и поклати глава:

— Той е един противен, ужасен американец — каза.

— Да, такъв е. — Обвих ръка около раменете му и внимателно го насочих обратно в посока на обиколката.

Минахме по още решетки, прочетохме още надписи, и разгледахме още снимки, които подробно разказваха историята на хигиенизирането в Париж. Исках да отклоня ума му от противния американец възможно най-бързо, затова му прочетох почти всичко.

Монк изглеждаше особено заинтригуван, когато преведох историята на Йожен Пюбел, префектът на Сена, който обявил за незаконно изхвърлянето на мръсна вода от прозорците и наложил строги закони върху изхвърлянето и събирането на боклука.

— Знам всичко за него — каза Монк. — Той е френският Ейбрахам Линкълн.

— Ейбрахам Линкълн е задържал нашата страна сплотена и е освободил робите — казах. — Не виждам как може Пюбел да се сравнява с него.

— Той е освободил парижаните от оковите на мръсотията. Французите благоговеят пред него.

— Не съм твърде сигурна в това — казах.

— Той е легенда — рече Монк. — Мъжът, на когото всяко френско момче се стреми да прилича.

— Знаете ли как наричат кошчетата за боклук във Франция? — попитах. — Poubelles, по неговото име.

Монк кимна:

— Това е огромна чест за този човек и за идеалите, които е представлявал.

До този ден винаги бях предполагала, че думата poubelle има нещо общо с някакъв неприятен мирис. Никога не ми бе идвало на ум, че това е име на човек.

— Не мисля, че целта е била такава — казах.

— Какво друго значение може да има?

— Може би са го мразели за това, че ги е карал да почистват след себе си.

Монк отхвърли предположението ми с махване на ръка:

— Не ставай смешна. Кой не обича да чисти?

Стигнахме до края на обиколката и се натъкнахме на голяма, пълна с пясък дървена топка, която приличаше на задвижващия механизъм от началната сцена в „Похитителите на изчезналия кивот“. Това беше boule de courage, която търкаляха надолу по тунела, за да изравняват боклука и да подобряват притока на вода.

— Искате ли да ви снимам до топката? — обърнах се към Монк.

— Би било хубаво. — Монк застана до топката, а аз включих камерата на клетъчния си телефон.

— Може би ще трябва да си свалите за малко защитните очила и противогаза, за да мога да видя лицето ви.

— Защо ми е да го правя? — попита Монк.

— За да знаем, че това сте вие — казах.

— Кой друг може да е?

— Под този противогаз може да е всеки.

— Кой например?

Имаше право. Направих снимката. Минахме през сувенирния магазин на музея и след това се качихме по стълбите обратно на улицата.

Монк си свали противогаза и предпазните очила.

— Това беше незабравимо.

— Беше интересно — казах. — Но не е Лувърът.

— Напълно си права — каза Монк. — Лувърът не може да стъпи и на малкия пръст на това.

— В Лувъра се съхранява Мона Лиза. Тук се съхранява голяма дървена топка за мачкане на боклук.

— Изобщо не може да става дума за сравнение — каза Монк, и кимна в знак на съгласие. Едва ли разбра, че изобщо не постигнахме съгласие.

— Има още една подземна атракция, която според мен може да ви хареса, и е наблизо, само на пет минути път с метрото на Денфер-Рошеру.

— Искаш да се качиш на влак в метрото? — рече Монк.

— Така се придвижват хората — казах.

— Тогава е добре, че имам този костюм — заяви Монк. — Къде отиваме?

— В катакомбите — казах.