Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (2)

1. Г-н Монк в Германия

Ако си въобразявате, че имате някакъв контрол над живота си, заблуждавате се. Нямате представа какво ще ви сполети в следващия миг.

Не говоря за онези внезапни и често пъти трагични, променящи живота ви изненади като това да ви блъсне кола или смъртта на обичан човек, или ураган, изравнил дома ви със земята.

Говоря за неочакваните промени, които правят нещата много по-интересни и ви поставят в ситуации, които не сте и сънували, че могат да възникнат.

Например ако някой ми беше казал, че ще прекарвам една седмица в живописно селце в Германия с Ейдриън Монк, никога нямаше да повярвам.

Всъщност, щях да кажа, че е невъзможно.

Причината е, че Монк се нуждае от цялата си смелост и сила на волята само за да излезе от своя грижливо подреден и напълно дезинфекциран апартамент в Сан Франциско. Той се страхува от микроби, трески, книжки за оцветяване, смесени ядки, мъх, къдрави коси, тениски без ръкави, кълбета прежда, топки прах, Нийл Даймънд, птичи курешки, неприбрани в панталона ризи, зърнени закуски с плодове, „Чиа Петс“^[1], и още толкова много неща, че е направил списък на фобиите си, който обхваща няколко подвързани с кожа томове с бележки под линия, исторически препратки, снимки, диаграми и подробен индекс.

Освен това Монк вярва, че всичко, което вижда, и всеки, когото среща, трябва да се придържа към неговите нелепо чудати правила за ред. В общи линии, той иска всичко да е равно и четно, право, балансирано, симетрично, организирано и съвместимо. И тъй като природата и човечеството обикновено отказват да се съобразяват с това, Монк смята външния свят за постоянен извор на раздразнение и нервност.

Въпреки това неговата зона на комфорт се разрасна и вече включва и места отвъд апартамента му на Пайн Стрийт и кабинета на психиатъра му в Пасифик Хайтс. Но става нервен, ако излезем извън града, и започва да диша учестено, ако се осмелим да пристъпим в съседния окръг. Не му се нрави мисълта да прекоси Бей Бридж без спасителна жилетка, провизии за шест месеца, свещеник, и ремарке, на което са натоварени всичките му мебели, спално бельо и кухненски съдове.

Всичко това много утежнява живота на Монк, който се справя с него, като наема асистентка на пълно работно време, за да се справя вместо него с тези вмешателства. Тази клета душа по една случайност съм аз, Натали Тийгър. Не съм официално обучена за подобно нещо, освен ако не броите факта, че съм вдовица, самотна майка на съзряваща тийнейджърка.

Не е лесно да съм негова асистентка, защото не само ми се налага да предотвратявам множество потенциални катастрофи само за да може той да функционира в обществото, но трябва да бъда и негов личен снабдител, шофьор, секретарка, и равностоен помощник в разследванията.

Монк е консултант към Полицейското управление на Сан Франциско, където работел като разследващ убийства детектив, докато съпругата му, Труди, журналистка, била убита от кола бомба — загуба, която в продължение на години го оставила сломен от мъка и неспособен да контролира фобиите си.

Все още не е разкрил убийството й, но оттогава е приключил стотици други озадачаващи случаи, озадачили капитан Лилънд Стотълмайер и неговите детективи. А за Монк аз съм д-р Уотсън, Рико Тъбс и Момчето Чудо, всичките събрани в едно.

Натрапчивата потребност на Монк да слага всичко в ред го е надарила с удивителната способност да забелязва улики и несъответствия, които никой друг не може да види.

Това е дарба и проклятие, както често казва той.

Неговият процес на разследване, както и всичко друго в живота му, може да е тежък и мъчителен дори и в най-добрите времена — какъвто именно бе периодът, на който се наслаждавахме седмица по-рано.

Монк беше по-често щастлив, отколкото тъжен, беше много по-непридирчив по отношение на нещата, и разкриваше озадачаващи убийства с бързо темпо, което зашеметяваше капитан Стотълмайер и най-близкия му помощник, лейтенант Ранди Дишър.

Колкото и благодарен да беше Стотълмайер на Монк, самочувствието му понасяше доста удари.

— Не знам защо изобщо още си правя труда да се появявам тук — каза ми Стотълмайер на едно местопрестъпление. — Мога да си стоя тук цял месец, и пак да не видя това, което Монк вижда за пет секунди.

— Но можете да си сипете купа „Кап Крънч“ за закуска — казах. — Той слага парченцата зърнена закуска в купичката си едно по едно, за да е сигурен, че са съвършено квадратни и че са четен брой.

— Готов съм да заменя купичката си с „Кап Крънч“ за детективските му инстинкти.

— Той се страхува от вятъра.

— Имаш предвид, торнадо или ураган?

— Имам предвид какъвто и да е полъх на вятър — казах. — Явяват му се кошмари, в които го преследват търкалящи се цветове на храсти от бял трън.

— Но в Сан Франциско няма храсти от бял трън.

— Монк казва, че е възможно да се случи — казах. — И когато това стане, ще разберем, че дошъл денят за разплата.

Стотълмайер се засмя, поглади рунтавите си мустаци, и след този разговор сякаш се почувства по-добре. Той не притежаваше проницателността на Монк по отношение на детайлите, но поне никога не му се налагаше да се тревожи за белите тръни.

Така че всички бяха доволни. Нещата вървяха добре.

Но после в края на един от сеансите си с Монк психиатърът му, д-р Крогър, съобщи, че заминава за Лор, Германия, за да присъства на конференция по психиатрия.

Монк преживя пълен умствен и емоционален срив. И това беше само първоначалната му реакция. След като д-р Крогър напусна страната, положението се влоши още повече.

В един миг Монк беше в истерия, а в следващия — във вцепенение.

Той забрави как да преглъща. Забрави как да диша. И изгуби способността си да разкрива престъпления.

Така че в акт на отчаяние и безумие, който вероятно ще влезе в аналите на историята на дебненето, Монк реши да последва психиатъра си в Германия.

А аз го придружих.

Знам какво си мислите — Монк поне имаше оправдание за откаченото си поведение, но аз трябваше да преценя по-добре. Като разумна, интелигентна, спазваща законите жена, аз трябваше да разубедя Монк от това решение или, ако не успея в това, да намеря начин да го сложа под ключ за негово собствено добро.

Но моята работа е да помагам на Монк да функционира, а това не би било възможно без психиатрични сеанси. Така че очевидното решение беше да го събера отново с психиатъра му, на всяка цена. Просто действах така, както беше най-добре за интересите на Монк.

Ще излъжа обаче, ако не призная, че имах също и няколко лични причини да не спра Монк. Исках да си отмъстя на д-р Крогър, задето негласно насърчи Монк да ми се натресе и да ме придружи по време на почивката ми на Хаваите преди няколко години.

Едно пътуване до Европа щеше да ме компенсира за проваленото ми бягство на Хаваите, което бях прекарала, мъкнейки се заедно с Монк, докато той разкри едно убийство, вместо да плувам в океана и да правя слънчеви бани на плажа. Сметнах, че след като стигнем в Лор и Монк посети психиатъра си и отново си върне контрола, можем да изследваме Германия между психиатричните му сеанси три пъти седмично.

Онова, което забравих, беше, че Монк си е Монк, и че където и да отиде, неизбежно се натъква на труп.

Това се случи даже и на сватбата на брат ми, но това с друга история и изпреварвам събитията.

Сигурна съм, че се питате как Монк прелетя целия свят до Германия, при положение че припада само при мисълта да прекоси с кола залива на Сан Франциско. Това е благодарение на чудодейно малко синьо ханче. И не говоря за виагра.

Монк взе диоксинил експериментално лекарство, което заличава тревогите му и отключва всичките му задръжки в продължение на дванайсет часа. Но действа пагубно на наблюдателните му способности и коренно променя личността му, като го превръща в непоносимо противна компания, докато ефектът на лекарството не отмине.

Щом пристигнахме в Германия, открихме д-р Крогър, а Монк разкри няколко странни и озадачаващи убийства, като едва не стана причина да изгорим живи, докато го правеше.

На другата сутрин, с коса, все още изпоцапана със сажди от съприкосновението ми със смъртта сред пламъци и не, не драматизирам излишно случилото се, реших, че заслужавам малко специално внимание заради онова, на което ме беше подложил.

По идея трябваше да излетим за вкъщи от Франкфурт съшия следобед, но тъй като Франция беше на две крачки, си помислих, че ще е добре да се възползваме от възможността и да прекараме няколко дни в Париж. Щеше да се отрази добре и на двама ни.

Така че направих това, което всеки достоен за доверие, предан асистент би сторил в моето положение.

Изнудих го.

Отидох в стаята на Монк в малкия полупансион в Лор, където бяхме отседнали, и му показах негова снимка, която бях заснела с клетъчния си телефон. Бях направила снимката предната нощ, когато, по причини, твърде сложни, за да ги обяснявам сега, Монк беше под силното въздействие на диоксинила, покрит със спечена кал, и ръфащ немита ябълка, която държеше с мръсните си ръце.

Като я видя, той ахна от ужас, както и знаех, че ще стане.

Заплаших да изпратя копия от снимката на всичките му познати, освен ако не се съгласи да отложим заминаването си с няколко дни, и да посетим Франция на негови разноски.

Бях го хванала натясно, и той го знаеше.

Съгласи се на условията ми с целия ентусиазъм на човек, когото са повели към гилотината.

Въпреки победата, тепърва предстоеше преодоляването на важни пречки. Трябваше да стигнем до Париж, и се нуждаехме и от място, където да отседнем, щом стигнем там.

За повечето хора това не би било кой знае какъв проблем, но наистина е такъв, ако пътувате с Ейдриън Монк.

Пътят с кола дотам щеше да ни отнеме пет часа, което е дълго време, за да го прекараш в една кола с Монк, и кой знае в какви неприятности можеше да ни вкара той по пътя? Освен това в Париж, където кажи-речи навсякъде можехме да стигнем пеша или с обществения транспорт, една кола щеше да е по-скоро бреме, отколкото удобство. Можехме да спестим пари, като не плащаме повече такси за наемане на кола или суми за паркинг.

Полетът до Париж, от друга стана, нямаше да отнеме много повече от един час. Но Монк се страхуваше да лети, освен ако не беше на лекарства, а тогава щеше да бъде непоносима откачалка в продължение на още десет часа (и това, ако предположим, че се съгласеше да вземе диоксинил след бедата, в която го вкара лекарството предишната вечер). Без хапчетата, Монк можеше да превърти, докато е в самолета, и да го арестуват след кацането. Но пък, ако Монк беше заключен в Бастилията, аз щях да съм свободна да се скитам сама из Париж.

Можехме да пътуваме и с влак, но на мен ми се струваше, че това съчетава най-лошите страни на другите два варианта.

Затова избрах полета.

Сега трябваше само да вляза в интернет, за да резервирам полети и да потърся място за отсядане.

Освободихме стаята си в полупансиона, оставихме багажа си при собствениците, и тръгнахме през градския площад. Лор е построен през Средновековието между река Майн и хълмовете на гората Спесарт. Имаше калдъръмени улици, построени наполовина от дървени греди къщи, и каменна наблюдателна кула, която се извисяваше над заострените покриви, камбанариите на църквите, и куличките на замъка, където според преданието беше живяла злата мащеха на Снежанка. Имах чувството, че вървя през вълшебна приказка. Всеки момент очаквах да се блъсна в обичлив елф или брадат вълшебник.

Но на Монк цялата тази приказна атмосфера му убягваше. Той си гледаше в краката, и внимателно подбираше всяко камъче от калдъръма, на което стъпваше, сякаш вървеше през минно поле.

— Как могат хората да живеят така? — попита Монк.

— Калдъръмените улици съществуват от векове — отвърнах.

— И още не са успели да ги асфалтират?

— Надявам се никога да не го сторят — казах.

— Може би не бива да имат и течаща вода, електричество и пеницилин.

— Това е друго — казах. — Тези улици са едно от нещата, които придават на Лор средновековно очарование.

— Няма нищо очарователно в чумата и смъртта — каза Монк. — Някога по тези улици са се стичали непреработени канални отпадъци.

— Убягва ви голямата картина, господин Монк. Това не е увеселителен парк или организирана в търговския център възстановка на приказно селце. Това е действителността. Махнете колите и хората с клетъчните им телефони, и това, което виждате, е до голяма степен начинът, по който са изглеждали нещата преди седемстотин години.

— Точно това е проблемът. Вече не живеем в Средновековието. Лор би трябвало да се присъедини към цивилизования свят. Тези улици би трябвало да се покрият с гладка, равна асфалтова настилка.

— Какво му е очарователното на асфалта?

— Той е равен, гладък и едноцветен — каза Монк. — Това е еднаквост в най-чист смисъл. Мога да продължа до безкрайност.

— Асфалтът е безличен. Тези калдъръмени улици би трябвало да бъдат ценени и пазени. Тук вървим по историята.

— Вървим по гигантска тоалетна — каза Монк. — Ще ми трябват нови обувки.

Стигнахме до едноетажна каменна сграда, която имаше вид, сякаш щеше да рухне, ако не бяха изградените наполовина от дървени греди магазини, които я подпираха от двете страни. Вратата беше ниска и квадратна и съвсем малко по-широка от прозорците на фасадата.

В полупансиона ми бяха казали, че в продължение на столетия това била кръчма, но сега беше интернет кафе.

Надникнах вътре. Беше тъмно. Подът беше от твърдо дърво; стените бяха от неизмазан камък. Таванът беше провиснал под напора на дебелите дървени греди.

Трима двайсетинагодишни туристи с раници се бяха скупчили около единия от четирите компютъра с плоски монитори, подредени върху дълга маса, издялана от дървесен ствол.

Млада жена, която слушаше електронното си музикално устройство, седеше зад барплота, който представляваше друг издялан дървесен ствол с кафемашина и няколко вида сладкиши отгоре.

Компютрите изглеждаха съвсем не на място в тази стара кръчма. Сякаш в пространствено-времевото съотношение се беше образувала пролука и бъдещето по невнимание се беше вляло в миналото. Видимата несъвместимост имаше върху мен същия разстройващ ефект, какъвто вероятно оказваше върху Монк видът на купа корнфлейкс със стафиди.

Надявах се, че не започва да ме прихваща от него.

— Не смяташ наистина да влезеш там, нали? — попита той.

— Трябва да вляза в интернет, за да уредя пътуването ни — казах. — Няма да се бавя.

— Не можеш — каза той. — Сградата не е безопасна.

— Стои тук от стотици години.

— Което означава, че отдавна й е време да се срути.

— Ще рискувам — казах.

— Поне си сложи защитна каска.

— Нямам защитна каска.

— Не си ли сложила в багажа си? — попита той.

— А вие? — отвърнах.

— Аз бях на лекарства. Имам сериозно оправдание. Какво е твоето?

— Не притежавам защитна каска.

— Всеки притежава защитна каска — каза Монк.

— Не, не притежава — казах.

— Аз говоря за хората в Америка — рече той.

— Аз също — казах. — А дори и да имах такава каска, защо ми е да я нося със себе си?

— В случай че се наложи да влезеш в подлежаща на събаряне сграда.

— Това не е подлежаща на събаряне сграда.

— Това е колиба от кал — заяви Монк. — По-лоша е и от подлежаща на събаряне сграда.

— Влизам — казах. — Къде ще бъдете?

— Ще си стоя тук — рече Монк, — докато животът ми се клатушка опасно между тези две камъчета от калдъръма.

— Вие се чувствате така независимо къде сте застанал — казах. — Прегърнете непознатото. Отворете възприятието си за новите преживявания. Отдайте се малко на живота.

— Това не е живот — каза той. — Това е лудост.

— А смятате ли, че да последвате терапевта си в Германия е признак на умствена стабилност?

Очите на Монк се разтвориха широко, и аз осъзнах, че съм допуснала голяма грешка, като споменах д-р Крогър. Бях му напомнила защо, преди всичко, бяхме там. Надявах се, че няма да ми се наложи да се занимавам с този въпрос поне още ден-два.

— Д-р Крогър идва с нас в Париж, нали? — попита Монк. Поклатих глава:

— Излетя обратно за Сан Франциско тази сутрин.

Монк се втренчи шокирано в мен:

— Без мен?

— Такова беше споразумението.

— Що за безумно споразумение е това?

— Такова, което ви спасява от необходимостта да си намерите нов психиатър. Д-р Крогър ви е много ядосан. Нужно му е да остане известно време сам, за да му мине гневът.

— Как може да е толкова себичен? — попита Монк. — Ами моите нужди?

— Можете да провеждате сеансите си по телефона, докато отсъстваме.

— По телефона не е същото.

— Това беше огромна отстъпка от страна на д-р Крогър, като се има предвид ситуацията. Ще оцелеете.

— Съмнявам се — каза той.

Имаше опасност това да се превърне в автоматично изпълняващо се пророчество, защото ако продължаваше да бъде твърдоглав, себичен и свадлив, вероятно накрая щях да го удуша със собствените си ръце.