Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (16)

15. Г-н Монк и заключената стая

— Всички останете по местата си — каза Монк. — Включително обслужващият персонал.

Стефан смушка Монк с ловната си пушка:

— Не сте в положение да давате нареждания.

— Той не е убил тази жена — казах. — Но независимо дали вярвате или не, това е местопрестъпление и е изключително важно никой да не осквернява веществените доказателства.

— Вие нещо като ченге ли сте?

— Аз не. — Посочих с глава към Монк. — Но той е.

Стефан хвърли поглед към двама ни:

— По странен начин го показва.

Положението не ме радваше особено, но бях затънала в него, и не ми харесваше някой да се цели с пушка в Монк. Видях клетъчен телефон, закачен на колана на Стефан.

— Ако ми дадете телефона си, ще се обадя на полицията.

Барманът ми подхвърли клетъчния си телефон. Визитката на главен инспектор Льору още беше в джоба ми. Щеше да съжалява, че изобщо ми я е дал.

Льору отговори на второто позвъняване.

— Как мина денят ви? — попита той весело.

— Посетихме Монмартър, зяпахме витрините по Рю Сен-Оноре — обичайните туристически занимания — казах. — Но не затова се обадих. Сега вечеряме в Toujours Nuit, недалече от вас, и бихме искали да се присъедините към нас.

— Благодаря за поканата, но се боя, че трябва да откажа — каза той. — Много съм зает.

— В трапезарията току-що убиха една жена.

— Ce n’est possible! — възкликна той.

— Ще ми се — казах тъжно.

— Кога стана това?

— Преди около трийсет секунди — казах. — Жертвата седеше точно до господин Монк.

— Сигурна ли сте, че е убийство, а не естествена смърт?

— Беше намушкана с нож за пържоли.

— Кой го направи?

— Не знам — казах.

— Но току-що казахте, че сте били на една и същ маса с жертвата — каза Льору.

— В този ресторант се храните на тъмно, а сервитьорите са слепи.

— Incroyable — каза той и затвори.

Ресторантът се намираше на странична улица в далечния край на булевард Сен Жермен, само на няколко пресечки от полицейското управление, затова едва бях оставила телефона обратно на масата, когато чух приближаващи се полицейски сирени.

В стаята цареше зловеща тишина. Никой не помръдваше. Всички чакаха нещо да се случи.

След миг-два главен инспектор Льору се вмъкна през черните завеси и влезе в стаята, следван от инспектор Гадуа и няколко униформени полицаи.

Льору спря до тялото на жената. Поклати глава и премести поглед към Монк. Този път главният инспектор не изглеждаше и наполовина толкова развеселен и това ми достави известно удоволствие. Той се обърна към Стефан:

— Vous pouvez poser’arme maintenant. On va s’en charger^[1].

Барманът свали ловната пушка и посочи към Монк:

— Vous connaissez cet homme^[2]?

— Oui — отвърна Льору с уморена въздишка. — Господин Монк, възможно ли е да отидете, където и да е, без да се натъкнете на убийство?

— Това не беше случайност — каза Монк. — Сандрин беше убита, за да й попречат да говори с мен.

Всички се втренчиха в него.

— Сандрин? — Гадуа коленичи до тялото. — Познавахте ли я?

— Не — казах. — Сервитьорката ни я представи по име.

— C’est vrai^[3] — каза Гейл на Льору, когато Стефан й помогна да се изправи на крака.

— Но тя ме познаваше — каза Монк. — Тя закъсня, затова я настаниха при нас. Тя ме нарече „господин Монк“.

— Защото ме чу да ви наричам по име — казах.

— Тя искаше да ми помогне — рече Монк.

— Да ви нареже храната — казах.

— Думите й бяха: Знам кой е той — каза Монк. — Мисля, че говореше за черепа, който намерих вчера в катакомбите. Мисля, че искаше да говори с мен за убийството, но освен това искаше да остане анонимна.

Льору се приближи до мястото на Монк на масата:

— Значи седяхте тук?

Монк кимна.

— А тя седеше от дясната ви страна? — продължи Льору.

— Да — каза Монк. — Убиецът се е приближил до нея в гръб.

Льору погледна надолу към тялото, после отново към масата:

— Сигурен ли сте, че е дошъл изотзад?

— Да — каза Монк. — Чух го да дебне.

— Как звучи дебненето? — попита Гадуа.

— Бавно пълзене — каза Монк. — Почти недоловимо, освен ако нямате заселена сетивност.

— Имате засилена сетивност? — попита скептично Льору.

— Това е дарба — каза Монк. — И проклятие.

— Забелязахте ли нещо друго? — попита Льору.

— Миришеше на плесен, и цъкаше.

— Цъкаше ле?

— Като часовник — каза Монк. — Чух звука за кратко, когато се наведе над нея.

— Аз също усетих миризмата му — казах, — когато мина покрай мен.

— Към задната завеса — каза Льору.

— Предполагам — казах. — Бях загубила чувство за ориентация.

Льору кимна и се обърна към бармана:

— Видяхте ли някого да влиза, след като посетителите за вечеря бяха настанени?

— Тази нещастна жена беше последният човек, който влезе — отвърна Стефан.

— Напълно ли сте сигурен?

— Излязох иззад бара чак след като чух трясъка. Ако някой е влязъл, щях да го видя.

— Възможно ли е да се е промъкнал през задната врата? — попита Гадуа.

Барманът поклати глава:

— Вратата е заключена, а отвън има охранителна камера. Мониторът е под бара. Дори ако някой все пак е влязъл през задната врата, без да го видя на монитора, е трябвало да мине право през средата на кухнята.

— Покрай слепите готвачи — каза Гадуа. — Това едва ли е твърде трудно.

— Готвачите не са слепи — каза Гейл.

— Значи убиецът трябва да е някой в тази стая — каза Гадуа, като присви очи и започна да мести поглед от човек на човек.

Монк подхвана бавния си детективски танц, като обикаляше из трапезарията и правеше малки пируети и навеждания, прикляквайки и извивайки тялото си, когато нещо привлечеше погледа му. Всички го наблюдавахме — с изключение на слепите сервитьори, разбира се.

 

 

— Забравяте нещо — каза Монк. — Тук вътре беше непрогледно тъмно. Убиецът е трябвало да знае къде е тя, да си проправи път до тази маса, и да я убие в пълна тъмнина. Как го е направил?

— Значи убиецът трябва да е някой от слепите сервитьори — каза Гадуа, като сега започна да оглежда обслужващия персонал, подредил се покрай задната стена.

— Безпокои ме нещо, мосю Монк — каза Льору. — Според вас, убиецът се е навел над нея, грабнал е ножа ви, и я е намушкал с него в сърцето. Това е странен и тромав начин да убиеш някого в гръб. Защо не я е намушкал в гърба или не й е прерязал гърлото?

Не ми хареса онова, което намекваше, и исках да му дам да го разбере:

— Да не намеквате, че господин Монк я е убил?

— Не е било възможно някой да влезе или излезе от тази стая незабелязан. Тук вътре е царяла непрогледна тъмнина. Как е успял убиецът де влезе, да открие жертвата си, и да избяга отново? Би било нехайство от моя страна да не взема предвид очевидното обяснение.

— Че господин Монк е убил напълно непознатата жена, която е седяла до него? — казах. — Това е абсурдно. Защо би го сторил?

Льору сви рамене:

— Може би изпитва патологична необходимост от внимание, което получава единствено когато разкрива убийство.

Погледнах Монк в очакване да се защити, но той беше зает да наднича под масите и през тях, и да оглежда всеки предмет и човек. Задачата щеше да се падне на мен.

— Господин Монк е опитен разследващ убийства детектив, може би най-добрият на земята. Ако е искал да убие някого, щеше да го направи по толкова умен, толкова хитър и гениален начин, че дори нямаше да ви мине през ума, че е замесен в убийството, ако изобщо успеехте да разберете, че е извършено убийство.

— Аха — каза Гадуа. — Точно това прави това убийство толкова дяволски хитроумно.

— Това е пълна безсмислица — казах.

Забелязах, че посетителите на ресторанта вече не изглеждаха напрегнати или изплашени. Неколцина дори бяха започнали отново да посягат към предястията си. Сякаш гледаха представление в театър с включена в цената на билета вечеря, а не седяха насред местопрестъпление.

— Толкова е просто, че чак е сложно — рече Гадуа. — Никой не би си и помислил, че той ще направи нещо толкова просто като това да намушка този, който седи до него. Вероятно и целият нож е покрит с негови отпечатъци, само за да ни отклони от следата.

— Изобщо не разбирам мисленето ви — казах на Гадуа.

— Реверсивна психология. Само пълен идиот би убил седящата до него жена със собствения си нож и би оставил отпечатъците си по оръжието на убийството, което допълнително би снело подозренията от гениален човек като мосю Монк.

Гадуа се усмихна, много доволен от себе си. Льору кимна замислено:

— Убеди ме, Гадуа — каза той. Гадуа изпъчи гърди:

— Наистина ли, господине?

— Мосю Монк не е извършил това — каза Льору.

— Хващате се на дяволския му номер — рече Гадуа.

— Може би — каза Льору. — Потърси у жертвата ключа от шкафчето й и донеси дамската й чанта. Може би можем да научим нещо за нея.

Гадуа кимна и се измъкна от стаята. Монк изпищя и се дръпна от нещо, като държеше ръцете си протегнати отстрани покрай тялото, сякаш удържаше тълпа.

— Всички да се дръпнат назад — каза Монк. Около него нямаше никого, но не видях особен смисъл да му го споменавам.

— Какво има? — попитах, когато двамата с Льору се втурнахме към него.

— Конски фъшкии — каза Монк.

Погледнах покрития с килим черен под и не видях нищо. Очевидно и Льору също. Той пъхна ръка в джоба си, извади миниатюрно фенерче и го насочи към пода.

И двамата се наведохме и видях осветено мъничко кафяво петънце.

— Откъде знаете, че това е конски тор? — попита Льору.

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен — каза Льору, като изключи фенерчето. — Да не намеквате, че убиецът е влязъл тук на кон?

— Това е доказателство — каза Монк. — Не знам за какво.

— Прав сте, разбира се — каза Льору. — Ще се погрижа да бъде събран и огледан от нашия екип криминалисти.

— Целият ресторант ще трябва да бъде поставен под карантина — каза Монк. — А сградите в съседство — евакуирани.

— Заради едно петънце конски тор? — каза Стефан.

— Едно петънце конски тор може да убие всички в тази стая — каза Монк.

— Но това не е плутоний — каза Стефан.

— Всяка година бактерията ешерихия коли убива повече хора от плутония, а вашите подове са покрити с тор — каза Монк. — Нищо чудно, че държите лампите изключени.

Стефан отвори уста да възрази, но Льору го накара да замълчи с махване на ръка и поклащане на глава.

Монк се държеше на разстояние от петното и, като гледаше внимателно къде стъпва, мина през задната завеса. Последвах го и същото стори и Льору, който даде знак на Стефан да се присъедини към нас.

Не беше само една завеса, а всъщност поредица от завеси, подредени така, че да образуват два прохода с формата на буквата L, за да препречват надеждно светлината.

Влязохме в осветен коридор, който водеше до двукрила летяща врата на кухня. На едната стена беше подпряна маса за сервиране с чинии, прибори и салфетки, подредени на отделни места върху нея. До масата имаше празна метална кофа за боклук.

От коридора извеждаха две врати. Едната беше открехната и от нея се влизаше в помещение, което служителите очевидно използваха, за да се преобличат. Другата врата беше затворена.

Монк посочи към затворената врата:

— Накъде води?

— Към склада и пералното помещение в сутерена — каза Стефан.

Монк кимна, надникна в кошчето за боклук, после ни въведе отново в трапезарията.

Гадуа ни чакаше: държеше дамска чанта в облечените си в ръкавици ръце.

— Името й не е Сандрин — каза той. — Според личната й карта, тя се казва Еми Дюпон.

Льору въздъхна:

— Значи имаме жена, убита, докато е седяла до легендарен разследващ убийства детектив в тъмна трапезария, пълна с хора, и с персонал от слепи сервитьори. И не е имало начин убиецът да влезе или да излезе от стаята, без да го видят или готвачите в кухнята, или барманът в салона за коктейли. Изглежда, че имаме много озадачаващ случай, мосю Монк.

— Ние нямаме случай — обърнах се към Льору. — Случаят е ваш.

— Тази жена беше убита, докато се опитваше да говори с мен — каза Монк. — Трябва да разследвам убийството й.

— Не сте сигурен, че е убита заради това — казах.

— Няма значение — заяви Монк. — Въпреки това ще открия убиеца й.

— Главен инспектор Льору е в състояние сам да разследва убийството — казах. — Не е нужно да се замесвате.

— Аз вече съм замесен — рече Монк. — Също и ти. Ние сме свидетели.

— Не сме видели нищо — казах.

— Но чухме всичко — рече Монк.

— Съгласен съм и с двама ви — каза Льору. — Съгласен съм с госпожица Тийгър, че можем да разследваме това престъпление без ваша помощ, но съм съгласен и с господин Монк, че и двамата сте свидетели на убийство. Вие сте били последните двама души, които са я видели жива.

— Не сме я видели — казах. — Почти не сме говорили с нея.

— Предлагам сега и двамата да отидете да си починете — каза Льору. — Не е нужно да оставате. Чака ни дълга нощ, докато разпитваме всички гости и служители и събираме съдебномедицински доказателства. Можете да дойдете в кабинета ми утре сутринта и тогава да ни дадете официалните си показания.

— Не искаме да си тръгваме — каза Монк.

— Да, искаме — казах, повеждайки го към завесата.

— Какво можем да правим тази вечер, което да е по-хубаво от разследване на убийство?

— Всичко — казах.

— Но ние сме на почивка.

— Точно това имам предвид — рекох. — По време на почивка не се разследват убийства.

— Аз разследвам — каза Монк.

Излязохме от другата страна на завесата и се озовахме в бара, където стоеше на пост униформен полицай. Тръгнах право към шкафчетата.

— Продължавайте без мен — казах на Монк.

— Може би ще го направя — каза той.

Отворих шкафчето, извадих си нещата и излязох от ресторанта. Докато стигнах до ъгъла на булевард Сен Жермен, Монк вече се цупеше до мен.

— Някой ден — каза Монк — тази заплаха няма да подейства.

— Надявам се, че сте прав — казах.

— Защо?

— Защото това ще означава, че вече няма да ви трябва асистентка.

— Мислех си, че ти харесва да работиш за мен — заяви Монк.

— Харесва ми — казах. — Много.

— Тогава защо очакваш с нетърпение деня, в който ще можеш да ме изоставиш?

Погледнах го:

— Защото съм ваша приятелка, и денят, в който вече няма да имате нужда от мен, е денят, в който можете да си получите обратно полицейската значка. Знам колко много означава това за вас, и искам да сте щастлив.

— Ако това е вярно — каза Монк, — ще ми помогнеш да разследвам това убийство. И убийството в катакомбите. И всяко друго убийство, което стане, докато сме тук.

— Още ли очаквате? — попитах невярващо.

— В късметлийска серия съм — каза той.

— Това го кажете на мъртвите — рекох и се запътих към станцията на метрото.