Конкордия Мерел
Един дълъг завой (8)

* * *

Последният разговор накара Жаклин дълбоко да се размисли. Много бяха въпросите, които си задаваше и на които нямаше отговор. Чувстваше, че е настъпила сериозна промяна в отношенията им. Опитваше се с видима благосклонност да проумее поведението на Дюан, като си даваше сметка, че в много случаи той има право. И накрая с присъщата си откритост реши да проведе с мъжа си още един разговор. Но времето течеше, а тя все не успяваше да намери подходящия момент. Докторът отсъствуваше през по-голямата част от деня, а когато се прибереше, беше уморен, мрачен и неразговорлив.

Един ден необичайно и съвсем изненадващо те се срещнаха на улицата. Жаклин пресичаше, когато Дюан спря до нея колата си.

— Колко любопитно, точно тук да се срещнем! — със затруднение започна разговора Жаклин.

Дюан само отвори вратата на колата си и каза:

— Качете се!

След миг колебание тя се подчини.

— Отивам да закуся — каза той. — Да ви поканя ли?

— Защо да не се върнем да закусим вкъщи? — опита се да отклони поканата Жаклин.

— Времето ми е много малко.

— Добре тогава, ще закуся с вас — примири се тя.

Колата спря пред „Лизбен“, където Дюан имаше запазена маса. Преди още да седнат, към тях се запъти млад и весел господин, който жизнерадостно се провикна:

— Жаки! Вие сте тук?

Това беше Валтер Белфорд. Появата му видимо смути Жаклин. А за Валтер нейното изчервяване говореше само едно — вълнение и радост от срещата.

Младият мъж току-що се бе върнал от дълъг престой в провинцията и не знаеше нищо за Жаклин, още по-малко за нейната изненадваща женитба.

— Колко се радвам, Жаки! Вие сте по-хубава от всякога! — нежно възкликна той.

— Я гледайте! Господин Белфорд! Колко отдавна не сме се виждали! Роналд — обърна се тя към мъжа си, — вие познавате ли се?

След това почти церемониално се обърна и към Белфорд и добави:

— Това е моят съпруг господин Дюан.

Белфорд сякаш онемя. После объркано промърмори:

— Как? Как сте, Дюан? Всичко така светкавично се променя.

Жаклин отговори с най-очарователната си усмивка:

— Днес това е много модерно… Много се радвам, че ви срещнах, господин Белфорд. Довиждане!

Жаклин се присъедини към съпруга си, а Белфорд седна на съседна маса. През всичкото време младата жена почти физически усещаше как внимателно се следи всеки неин жест, всяко движение. Тя реши добре и докрай да изиграе ролята си. С внимание и подчертано любезно поведе разговор с мъжа си, а той поде играта и заслужи искрената й благодарност. Но в един момент не пропусна да отбележи:

— Ето че и аз съм полезен за нещо. Поне успях да ви освободя от един стар обожател.

През това време Белфорд трескаво мислеше: „Но тя е по-хубава от всякога! Да не губя надежда! Не мога да повярвам, че е щастлива с този грубиян!“

Когато семейство Дюан понечи да си тръгне, той елегантно се приближи до тях и мило каза:

— Надявам се, Жаки, че ще ми позволите да ви поднеса моите поздравления.

Без да покаже изненада, Жаклин подаде визитната си картичка:

— Приемам в четвъртък. Ще бъда доволна да ви видя.

— Благодаря — отговори радостно Белфорд. — А не бихме ли могли, както някога, да прекарваме от време на време заедно? Например вечеря, театър…

Открито безочливото държание на Белфорд предизвика инстинктивна реакция у Жаклин да откаже. Но решила да се държи независимо, тя побърза да отговори:

— Е, добре… Може би някоя вечер…

— Да се уговорим за един от близките дни. Искате ли в сряда? Ще бъдете ли свободна?

— Да, в сряда съм свободна — малко нервно отговори Жаклин.

— Тогава в сряда, в седем часа, в „Савоя“.

Жаклин изглеждаше спокойна, но сърцето й биеше по-силно от всякога. Дюан през всичкото време остана мълчалив, сякаш не присъствуваше на разговора. Но когато седнаха в колата, заяви:

— В сряда съм поканил няколко близки приятели.

Всъщност идеята за подобно събиране току-що се роди в съзнанието му.

— Вие не ме бяхте предупредили. Това е едно досадно съвпадение.

— Ще отсъствате ли тогава?

— Но вие чухте — аз преди минута се уговорих!

— Не можете ли да се извините пред Белфорд?

Тя го погледна студено и отвърна:

— А не е ли по-удобно вие да отмените вашата вечеря?

Дюан почувства, че го обзема неовладим гняв:

— Правете каквото искате с това нищожество, но вън от моята къща. Не искам да го виждам у дома си! Разбрахте ли?

— Напълно.

Тя помоли шофьора да спре и се сбогува със съпруга си.

Дойде сряда. Жаклин привършваше тоалета си — за случая се бе облякла с особена грижливост. Красотата й привличаше повече от всеки друг път. Жаклин взе наметката, чантата, ръкавиците и понечи да тръгне. Точно в този момент на вратата й се почука. Беше Дюан. Облечен във вечерен костюм, с пардесю и шапка в ръка той остана на прага на стаята й.

— Извикаха ме по спешност. Има тежък случай…

— Но вашите гости ще дойдат всеки момент! Да ги предупредя ли по телефона? Не вярвам да се обидят.

— Много е късно вече — каза той със сух глас.

— Струва ми се, че ролята на спасителка не бе предвидена в нашата уговорка. Защо избрахте именно тази вечер — точно когато и аз съм заета?

— Поканих ги в момент на гняв.

Тази искреност спечели Жаклин. Тя изпита състрадание към съпруга си, който като дете се разкайваше за грешката си. Открито и по човешки запита:

— Вие желаете да не излизам, за да ви заместя тук?

— Нямах нищо предвид, когато идвах при вас — каза той с уморен глас. — Просто исках да ви предупредя.

А може би все пак той инстинктивно се е осланял на нейното великодушие? Жаклин се колебаеше. В този момент чу Коничи да разговаря на лошия си английски е първия гост. Веднага след това разпозна заповедническия глас на госпожа Бемон. Това бе достатъчно, за да реши — свали шапката, захвърли ръкавиците и чантата. Обърна се към мъжа си и с примирение каза:

— Не се измъчвайте, Роналд! Аз ще се погрижа за всичко.

Вечерята имаше изключителен успех. Жаклин се справи чудесно с ролята си и достойно замести отсъствуващия домакин. В по-късните часове гостите минаха в салона. Госпожа Астон седна на пианото и тихо засвири Шопен. Жаклин бе в компанията на госпожа Бемон, която с агресивния си тон открито показваше желанието си да предизвика младата стопанка. В един момент, с присъщата си откритост, Жаклин зададе въпроса си в упор:

— Извинете, госпожо, искате да кажете, че сте влюбена в моя мъж?

Фрида запази спокойствие и попита:

— Наистина ли се интересувате?

— Не особено — отвърна Жаклин.

— Е, добре. А какво ще кажете, ако ви открия, че вашият мъж, откакто ме познава, не е престанал да ме ухажва? Все пак всички младоженки се интересуват от подобни подробности…

Жаклин почувства, че насреща й открито стои неприятел. Но намери сили и спокойно отговори:

— Често се питам — има ли право жената да се рови в миналото на своя съпруг.

— Този възглед безспорно е модерен — отговори Фрида, — но смятам, че фактите не са без значение. По правило жените винаги си остават примитивни, особено ако се разбудят инстинктите им. Тогава и най-добрите доводи на света не струват нищо.

— Ако вие обичате моя мъж — отвърна Жаклин, — не мислите ли, че е по-добре за вашето спокойствие да отбягвате срещите с него?

— Не се безпокойте за мен — отсече рязко Фрида. — Ако има риск, той е само за моя сметка.

— Това е така. Но позволете да ви помоля — нека прекратим този спор. Все пак, става дума за моя мъж.

— Това означава ли, че ми обявявате война?

— Война? Вие ставате мелодраматична, мадам Бемон! По какъв повод искате да влезете във война?

— Но за Роналд! Аз ще ви го отнема!

— Ще ми го отнемете?

— Ах! Ето че примитивната Ева се показа под гланца на модерната жена!

— Наистина, няма да съм истинска жена, ако това скарване не предизвика най-накрая любопитството ми.

Жаклин се опита да прикрие вълнението си под маската на смеха.

— Роналд е единственият мъж, когото съм обичала — каза Фрида. — Моята женитба беше една семейна спогодба. Аз обикнах Роналд още при първата среща. Привличането беше взаимно. И досега не мога да проумея как изведнъж той се реши на тази абсурдна женитба?

Жаклин подскочи. Тази жена наистина прекаляваше! Нима имаше съмнения за скритите мотиви на брака им?

— Какво бихте могли да предложите на мъж като Дюан? — продължи госпожа Бемон.

Жаклин си отдъхна. Фрида не знаеше нищо.

— Как е възможно едно обикновено момиче като вас да си въобразява, че е достойно за Роналд? Та вие не сте създадена за него!

— И все пак, аз станах негова жена, а не вие — промълви Жаклин.

— С какви магии го завладяхте — при неговата интелигентност и добро сърце? Нима големите ви наивни очи така са го замаяли? А може би се е трогнал при вида на вашата самотност? — дръзко и предизвикателно се засмя Фрида.

Жаклин, макар и с усилие, се въздържа. На всяка цена тя трябваше да запази самообладание! Позволи си иронично да отговори:

— Вие ми поставяте много дръзки въпроси!

Мадам Бемон бе изгубила обичайната си сдържаност. Някакъв пламък се беше запалил в очите й.

— Оставете настрана шегите, моля ви! За мен е много важно да завладея отново Роналд!

— Вашите шансове ми се струват много малки!

— Аз ще сполуча! Увлечението на Роналд, надявам се, ще бъде мимолетно. Той ще бъде щастлив единствено ако се върне при мен!

— Той ви е обичал и вие го обичате — каза бавно Жаклин. — Така ли се оформя въпросът?

— Ние бяхме почти сгодени…

— Внимание! Госпожа Астон свършва своя етюд. Трябва да се върнем при другите.

— Един момент! Какви са вашите намерения?

— Моите намерения? Не ви разбирам добре…

— Вие ще откажете ли повече да ме приемате?

Жаклин избухна в смях:

— Моя скъпа госпожа Бемон, колко бяхте права, като казахте, че жените си остават винаги примитивни… Вие, една модерна жена, да говорите така! Да ви затворя вратата? Боже мой! Смятайте се винаги поканена — стига да ви е приятно да идвате у дома.

За миг погледите им се кръстосаха.

— Благодаря ви — небрежно вметна Фрида. — Това е особено любезно от ваша страна!

Тя се усмихна, Жаклин — също. Госпожа Астон стана от пианото и дойде при тях. Докато си разменяха поздравления, изненадващо пристигна Валтер Белфорд. Силно разгневен, младият мъж не се посвени с невъздържан тон да разкаже на всички за уговорената за днес и несъстояла се среща с Жаклин. За гостите не остана никакво съмнение, че Дюан от ревност е задържал съпругата си вкъщи. В това време се завърна и домакинът.

„Роналд! — помисли си бедната Жаклин. — Какво ли ще каже той? Едва ли ще ме пощади…“ Тя мобилизира всичките си сили като в очакване на буря. Но за най-голямо нейно учудване нищо такова не се случи. Първото, което направи Дюан, бе да протегне ръка на Белфорд и любезно да каже:

— Нима сте дошли да правите сцени, че съм задържал Жаклин тази вечер? Ще отложите срещата за друг път. Това не стана по вина на Жаки, нали знаете?

После се обърна към жена си и попита:

— Жаклин, нали обяснихте защо останахте тук?

Жена му само успя да подхвърли:

— Нямах време…

— Аз съм единственият виновник — с ръка на гърдите си каза Дюан. — Бях си въобразил, че срещата на Жаки с нейния приятел е за вторник. Добре че в последния момент тя има добрината да поправи моята грешка и да ме замести по време на непредвиденото ми отсъствие. Но вие сте достатъчно стари приятели и надявам се, че ще бъдете снизходителен… Знаете, че характерите в съвместния живот не се приспособяват изведнъж. Има винаги в началото леки търкания, но в общия впряг несходствата се изглаждат… Нали, Жаки?

Това неочаквано сравнение предполагаше интимност, която при други обстоятелства би уязвила младата жена, но сега тя даже й достави удоволствие. Сякаш опозна по-дълбоко своя съпруг. Жаклин дори не се замисли до каква степен чувствата й към Дюан изведнъж се бяха променили — особено след неочаквания кавалерски жест тази вечер.

— О, мадам Дюан, скъпа моя! — възкликна в този миг госпожа Астон. — Заради нас вие сте се отказали от едно приятно развлечение?

Гласът на любезната жена върна Жаклин към действителността.

— Моля ви! Аз прекарах с всички вас една очарователна вечер… Извинете ме, Валтер, но наистина имах важно задължение — каза тя, обръщайки се към Белфорд.

После, обзета от внезапен порив на нежност и признателност, Жаклин се приближи до Дюан, сложи ръка на рамото му и го погледна с очи, осветени от гальовност, за която дори не си даваше сметка.

— Колко съм доволна, Роналд, мили, че пристигнахте точно навреме.

Тези думи се изплъзнаха от дълбините на сърцето й, но за съжаление останаха неразбрани от Дюан — за него Жаклин продължаваше театъра, предназначен единствено за гостите. Младата жена добави полугласно:

— Не зная как да ви се отблагодаря…

Лек трепет премина по устните на Жаклин. Мъжът й я гледаше учудено. Сънуваше ли? И това ли беше преструвка? Вълнението, обзело Жаклин, изглеждаше така искрено! Дюан повдигна леко ръката си, на която почиваше дланта на жена му, наведе се и целуна малките й пръсти. Жаклин също се излъга. Играта продължаваше — очевидно мъжът й държеше да се запази приличие. Всички присъстващи, освен Фрида и Валтер, гледаха двойката с умиление.

— Е, добре, Жаки — започна Белфорд, след като общият разговор беше подновен. — Какво ще кажете за утре вечер? Свободна ли сте?

— Роналд — каза тя, смеейки се, — свободна ли съм утре вечер?

Жаклин се надяваше, че съпругът й ще намери подходящо извинение за отказ. Дюан погледна милите повдигнати към него очи, поколеба се малко, но решил, че този нежен повик също е игра, отвърна:

— Но да, скъпа моя…

За първи път той се обръщаше така нежно. Скрити струни зазвъняха в сърцето на младата жена. Тя сякаш засия от щастие. И цял един свят от непознати усещания се събуди у нея. Искаше й се да изкрещи, че не желае да излиза с Валтер… Стига само Роналд да разбере…

Измъчван от раздиращо противоречиви чувства, Дюан въздъхна дълбоко и след леко колебание освободи ръката си, с която досега бе държал Жаклин. А на нея не й остана нищо друго, освен да приеме предложението. Роналд не беше я разбрал…

На следващата сутрин Жаклин слезе за закуска, развълнувана от решението си да благодари спокойно и от сърце на Дюан за достойния му кавалерски жест. Но още неседнала на масата, тя забеляза на мястото на доктора луксозен плик, надписан от Фрида Бемон. Очевидно писмото бе донесено на ръка. Всички добри чувства, които хранеше към мъжа си, се стопиха изведнъж. Мисълта за госпожа Бемон беше достатъчна да върне нетърпимата атмосфера.

Малко след това се появи и Дюан — недружелюбен и в лошо настроение, поздрави ледено жена си и седна срещу нея с мрачно лице. Започна да разпечатва кореспонденцията си съвсем мълчаливо. Но скоро прекъсна заниманията си с думите:

— Бях ви предупредил, че не желая да виждам Валтер Белфорд вкъщи.

Тонът на Дюан бе така остър, че Жаклин цялата почервеня. Имаше чувството, че е получила плесница.

— Аз бях не по-малко учудена от вас — призна тя. — Съвсем не съм го канила…

— Вие би трябвало да направите така, че той да не прекрачва прага ми!

— Вие може би възнамерявате да сложите вето върху посещенията на приятелите ми, които имах преди… да се омъжа за вас?

— Не става въпрос за вашите приятели изобщо, а за един-единствен — за тази марионетка, към която вие, изглежда, имате специално отношение!

Ако Дюан не бе така груб, Жаклин сигурно би му доверила безразличието си към Белфорд, настъпило след като той бе проявил откровено своята същност. Но доктор Дюан не й даде възможност.

— Вие се държите така, сякаш имате право да ми давате заповеди! — вече с повишен тон отговори Жаклин.

— Аз ви бях осведомил за решението си относно Белфорд и очаквах то да бъде уважено — през зъби отвърна Дюан.

Кръвта на Жаклин кипна. Опита се да се овладее и с привидно спокоен глас каза:

— Тези маниери на пещерен човек не са приложими днес!

Погледът на Дюан потъмня.

— Това не е отговор! — отсече високо той. Последва тежко мълчание, което Дюан пръв наруши:

— Е, добре, вие какво предлагате? Държа да ви кажа, че не ще понеса още веднъж подобна подигравка.

Жаклин окончателно загуби търпение. Очите й изпускаха искри.

— Аз се надсмивам над вашите закани, тъй като вие си позволявате да упражнявате контрол върху моите приятели! И освен това бих искала да ви кажа, че и аз отказвам оттук нататък да приемам госпожа Бемон!

Жаклин съвсем нямаше намерение да намесва името на госпожа Бемон, но то се изплъзна от устата й съвсем спонтанно.

— Какво впрочем е направила Фрида? — попита мъжът й с една особена, непозната интонация.

— Не е важно толкова какво прави, а какво казва. Този неин маниер да се налага ми е направо непоносим. Тя се държи така, сякаш къщата й принадлежи — избухна Жаклин неочаквано и за самата нея.

— Това присвояване на властта едва ли е в състояние да ви ядоса сериозно.

— Аз нямам намерение да се оставя да бъда изместена от друга жена, правейки й по този начин услуга.

— Още по-малко аз имам желанието да служа за прикритие на друг мъж!

— Тази сутрин тя ви е писала и е донесла лично писмото. Как си позволява! — погледът на Жаклин блестеше от гняв.

Дюан понечи да хвърли злополучното писмо, неразпечатано още, но Жаклин рязко го спря.

— Не мога да понасям тази жена! Тя си позволява да дава заповеди на Коничи… дори ви говори на малко име!

— И Белфорд ви нарича Жаки.

— Не ме ли наричахте и вие така снощи?

— Да! — извън себе си от гняв потвърди Дюан. — Но все пак вие не оспорвате привилегията на Белфорд да ви нарича Жаки, докато аз ви назовах така, само за да заблудя нашите гости!

— Аз познавам Валтер от години…

— Фрида също е моя стара приятелка.

— О, да! Тя се постара да ме информира… не остави нищо неразяснено.

Погледите им се кръстосаха предизвикателно. Дюан демонстративно отвори писмото и го подаде на Жаклин. Това беше покана за бридж. Канеха го сам, тъй като знаеха, че госпожа Дюан тази вечер не бе свободна.

— Ще отидете ли? — попита Жаклин с привидно спокоен глас.

— Тъй като вие излизате с Белфорд, начинът, по който ще използвам вечерта, не ви интересува — отговори той рязко и се отправи към вратата.

Непосредствено преди да излезе, неочаквано се обърна и подчертано по-спокойно попита:

— Какво значение има, че госпожа Бемон се обръща към мен с малкото ми име? — Дюан бе решил да разведри атмосферата.

Но Жаклин, явно възбудена, реши да атакува докрай.

— Колко хора ви наричат така? — с невъздържан и горчив тон запита тя.

Внезапно той се смути.

— Най-малко една поне… майка ми.

— Съжалявам! — заекна с изненада Жаклин.

Дюан излезе. От устата на Жаклин не излезе звук, а така искаше да го извика! В същото време се страхуваше. Не знаеше какво повече могат да си кажат. Попаднала във водовъртежа на противоречията, тя се отпусна в един фотьойл и зарида на глас.

Вечерта Валтер Белфорд грижливо се бе подготвил за своя реванш. Той бе твърдо решил да не позволи на Дюан да се мисли за победител. Намеренията му обаче още по време на спектакъла пропаднаха. Там те срещнаха семейство Астон и Жаклин с голямо удоволствие остана с тях до края на представлението. След театъра тя пожела да се прибере направо вкъщи и на Валтер не му оставаше нищо друго, освен да се примири с желанието й.

У дома с учудване намери мъжа си, седнал в малкия салон. Те размениха няколко нищо незначещи думи, но всеки мислеше за друго — единият за Фрида, другият за Белфорд. Все пак Жаклин намери сили и любезно осведоми Дюан как е прекарала вечерта. След което запита:

— Бриджът у госпожа Бемон успя ли да ви донесе отмора?

— Бриджът си има своите фанатици… — отговори докторът с безразличие.

— Вие не играете ли?

— Не.

— Не обичате ли картите?

— Играта никога не ме е привличала — отвърна той.

— Това събиране без съмнение е имало и други прелести…

Жаклин беше готова да запита дали по време на бриджа не е разговарял по-продължително например с госпожа Бемон, но се въздържа. За да прикрие вълнението си, тя се наведе над една ваза с рози и започна да ги подрежда. Накрая, без да погледне съпруга си, каза:

— Във всеки случай, ако съдя по вида ви, не сте спечелили…

— Все пак спечелих… но не на бридж.

Жаклин се полуобърна.

— Но на какво тогава? — въпросът се изплъзна пряко волята й.

— Един от моите болни…

— Викали са ви и тази вечер? — попита тя с изменен глас. — Сериозно ли е?

— Един болен от частната ми клиника е в доста тежко положение и аз се страхувам… Не, не е безнадеждно…

Жаклин наблюдаваше внимателно лицето на мъжа си, забравяйки напълно за госпожа Бемон. Чувство на състрадание преливаше в сърцето й. Докторът никога не можеше да почива. Той беше на разположение на всеки, който имаше нужда… Докато тя е била с Белфорд на театър, Дюан е бил до главата на свой пациент и се е борил с болестта му!

— Аз бих се върнала по-рано, ако предполагах, че сте си вкъщи — просто каза тя.

— Аз също не знаех кога ще се освободя. В никакъв случай не бих искал да разваля вашата вечер. Пиесата хубава ли беше, Жаки?

— Намирам я за много добра — без ентусиазъм отвърна тя.

След продължително мълчание добави:

— Роналд, ще се радвате ли, ако при вашите завръщания ме намирате вкъщи?

— Не виждам защо трябва да играете ролята на предана съпруга, когато няма зрители, които да ви ръкопляскат?

Жаклин се изчерви. Макар и унизена, тя продължи:

— Но вие се преуморявате… Имате толкова изтощен вид! Не бихте ли могли да вземете малко почивка?

— Мъча се да си обясня защо се тревожите за мен?

— Допускате ли, че мога да остана равнодушна, когато ви виждам с такъв лош вид?

Той не побърза да отговори. След това с равен глас каза:

— Смятам да отсъствам за около седмица. Ще посетя майка ми. Там ходя всяка година.

— В Екес?

— Да. Майка ми е доста възрастна и вече почти не излиза.

Жаклин замълча — сякаш се зарадва при мисълта, че цяла седмица ще бъде свободна; седем дни сама, без тежестта на съвместния живот! Но след малко каза:

— Това вече е нещо, но с вашето състояние се нуждаете от по-голяма почивка.

— Съжалявам, но не мога да се освободя за повече — подхвърли той иронично. — Все пак една седмица вие ще си отдъхнете от мен!

И така, той бе отгатнал мислите й. Това смути и обърка Жаклин. А Дюан продължи:

— Не може да отречете, че изпитвате истинско облекчение от идеята да се освободите от мен за известно време. Една пауза от петнадесет дни не ще ви изглежда прекалена.

— Не мислете, че егоизмът ме вдъхнови да ви предложа по-дълга почивка! В същото време не мога да не призная, че в първия момент изпитах чувство на облекчение при мисълта, че няколко дни мога да остана свободна…

— То така ясно се изписа на лицето ви, че всеки без особен труд би го забелязал — с горчивина отвърна Дюан.

— Но това чувство беше съвсем краткотрайно и почти в мига ме напусна. Затова и без мъка го признах.

— Само защото аз го отгатнах…

Тя го погледна и кротко каза:

— Може би имате право!

— Благодаря за признанието.

Жаклин не разбра това ирония ли беше?

— Защо, мили, винаги, когато сме заедно, се караме? — запита тя с треперещ глас — Защо не се опитаме да бъдем…

— Приятели? — подсказа й той, без да я остави да довърши.

Тя наведе глава и след малко добави:

— Ние сме женени… Ние живеем под един покрив. Защо не се опитаме да намерим общи точки? Защо тласкаме нещата към лошото…

— Вие не успявате да забравите предишните си оплаквания — каза Дюан с глух глас.

— Не искам да отричам тяхната тежест, но аз съм готова да обърна страницата, стига и вие да положите усилия, да бъдете малко по…

Тя не успя да намери точната дума. Дюан довърши мисълта й:

— По-малко неприятен.

— Точно така! Знаете ли, в нашия съвместен живот аз открих, че вие понякога сте по-добър, отколкото… — тя направи пауза, страхувайки се да довърши мисълта си.

— Отколкото лош — подсказа й той, хвърляйки към Жаклин поглед, пълен с нежност.

За съжаление младата жена не забеляза нищо. А в очите на Дюан би открила истината за него. След малка пауза докторът продължи:

— Родените престъпници са изключение. Наредете ме по-скоро в категорията на полупрестъпниците!

— Ох, вие винаги ме карате да говоря обратното на това, което мисля!

Жаклин стана и се отправи към вратата. Достигна я гласът на Дюан:

— Жаки!

Тя се обърна с въпрос, но и с предизвикателство в очите.

— Върнете се! Аз нямам намерение да тласкам нещата към по-лошо.

Жаклин откри съвсем нови нотки в гласа.

— Тогава? — след колебание попита тя.

— Не сте ли помисляли понякога, че на мен ми е много по-трудно, отколкото на вас? — запита рязко Дюан.

— Това е съвсем възможно — каза бавно Жаклин, — но вие пожелахте този брак, не аз.

— Мислите ли, че съм забравил това? Ден и нощ този спомен ме преследва!

— Не знаех — съвсем тихо промълви Жаклин.

— Вие не допускате, че съм способен на едно добро чувство… нито на нещо по-голямо…

— Напротив. Миналата вечер вие ми дадохте доказателство за вашето благородство… преди това многократно съм забелязвала вашата деликатност — докато говореше, Жаклин гледаше открито мъжа си в очите. — Никакви думи не могат да изразят възхищението, което изпитвам към вашите знания, към великолепния начин, по който изпълнявате задълженията си към болните. Вие сте им предан докрай! Господин Астон ми каза още в началото: „Не би се намерил подобен случай в цялото обединено кралство!“

Последва дълго мълчание. Едва ли младата жена допускаше колко е мъчително за Дюан да слуша тези хвалебствия и да не може да изрази радостта си. Той се чувстваше обезоръжен от нежността и се страхуваше повече от нея, отколкото от демонстрациите на омраза.

— Моят добър приятел Астон преувеличава.

— Е, добре, но и аз мисля като него!

След ново дълго мълчание Жаклин поде:

— Ако аз се опитам да забравя… ще се постараете ли и вие да се настроите по-приятелски към мен?

— Наистина ли моето отношение толкова ви затруднява? — попита накрая той.

Наранена от думите на Дюан, Жаклин се упъти към вратата. Този път съпругът й не я задържа. Той я проследи с очи, стиснал юмруци, за да не се поддаде на изкушението да я извика повторно.

— Ох, забравих — спря се на прага Жаклин и добави: — Сър Алистер Кей ме натовари да ви предам поздравите му.

— Кой? Къде се срещнахте с Кей? — попита той с видимо смущение.

— Видяхме се в театъра, беше със семейство Астон и те ми го представиха. Аз го поканих да ни посети.

— Кей? — повтори с особено изражение в очите Дюан.

Жаклин го погледна учудено.

— Но, Роналд, нали той е ваш приятел?

— Да, не… Аз не знаех… не знаех, че той е в Лондон.

— Е, добре… А сега лека нощ! — все още учудена си тръгна Жаклин.

След нейното излизане Дюан продължи да стои сред стаята със свъсени вежди и съсредоточен поглед. Смущението му бе обяснимо. Сър Алистер Кей беше председател на Асоциацията за лекарствени открития, тази същата, от която Жаклин смяташе, че е получила пет хиляди лири.