Конкордия Мерел
Един дълъг завой (10)

* * *

Дюан влезе пръв в пещерата, като осветяваше пътя на Жаклин с електрическо фенерче. Входът беше така тесен, че можеха да се промъкват само един подир друг. Роналд освети една от стените, обърна се живо към младата си жена и каза:

— Погледнете, ето моето име!

— Защо сте си правили труда да изписвате името си върху скалата?

— Много държах на тази пещера! Аз я бях открил и по чисто детски си мислех, че тя ми принадлежи.

— Вашата философия не се е изменила много оттогава — каза Жаклин надменно. — Вие сте издълбали името си в пещерата, за да придобиете право на владение. С мен постъпихте по абсолютно същия начин, като ми наложихте името си.

Дюан рязко се отдръпна от Жаклин. „Каква префинена жестокост!“

— Не можете ли да предположите, че съм сторил това поради някакво искрено чувство?

— Навярно сте били искрен — откровено сте искали да задоволите суетността и гордостта си.

— Освен инициативата, за която ме упреквате, имам ли и друга вина спрямо вас?

Докато говореше, Дюан мъчително се вглеждаше в лицето на спътницата си.

— Жаклин, какво ви е? Какво се е случило?

— Защо настоявате така упорито да приписвате някакъв скрит мотив за моето поведение?

— Имам голямо основание, Жаки. Цялото ви досегашно държание говори за това.

— Задължена ли съм да ви казвам всичко? — попита тя.

— Съвсем не! Но действията ви днес са така противоречиви… Доверете ми се, Жаки! Какво се е случило?

— Нищо. Не се измъчвайте, Роналд!

През тези дни Дюан беше прогонил от съзнанието си спомена за Белфорд, но сега чувствуваше, че отново го завладява ревността. Може би причината беше той? Навярно споменът за него я правеше така нервна и загрижена. Дали пък не й е писал? Лошото настроение на Жаклин се появи след получаването на пощата.

За да сложи край на тягостното мълчание, младата жена направи няколко крачки към вътрешността на пещерата и каза:

— Да продължим нашето проучване. Скоро ще трябва да се връщаме.

Дюан осветяваше пред краката на Жаклин. През един тесен проход те се озоваха в друга зала на пещерата. Докато Жаклин се оглеждаше наоколо с любопитство, Дюан развълнувано докосна ръката й.

— Нека бъдем приятели, Жаки — промълви той. — Животът е твърде кратък, за де се отдадем на такива продължителни разногласия.

— Не ме докосвайте, Роналд! Как се осмелявате?

Докторът чувстваше как търпението му го напуска.

— Защо е това възмущение? Какво съм ви сторил?

— Попитайте себе си!

— Безсмислено е да ми припомняте отново и отново прегрешенията ми. Не съм ги забравил, но по общо съгласие бяхме решили да не говорим повече за тях и да почнем отначало…

— Миналото не може да се изтрие — каза Жаклин, без да си дава сметка, че повтаря думи на Фрида. — Вие се постарахте да скриете всичко, което се отнася до личния ви живот.

— Аз винаги съм отговарял на въпросите, които сте ми задавали.

— Трябваше чуждите хора да ме осведомяват — продължи Жаклин, без да чува думите на Дюан.

— Кажете ми, моля, кой е бил така услужлив?

Жаклин се обърка. Опита да се измъкне:

— Е, добре, Астонови… сър Алистер Кей, който ви познава от доста време… госпожа Бемон. Тя за пет минути ме осведоми повече, отколкото всички останали — без да иска се издаде Жаклин. Името на Фрида се изплъзна от устата й въпреки нежеланието.

— Нима разкритията на госпожа Бемон бяха толкова шокиращи? — попита Роналд почти ожесточено.

— А на вас нормално ли ви изглежда тя да ме запознава с вашите принципи, с вашето държание…

— Тогава трябва да ме запознаете с естеството на тези принципи.

— Аз също мога да ви напомня за случай, при който вие ги приложихте в мой ущърб.

Дюан се наведе и някак глухо отговори:

— Ах, Жаки! Това вечно ваше оплакване. Не искате да ми дадете шанс да ви накарам да го забравите!

Тонът на Роналд беше така умолителен, че гневът на младата жена веднага утихна. Искаше й се да заплаче, но за да не покаже слабостта си, продължи:

— Вие ме довлякохте дотук, за да разгледам тази дупка! Вие… вие се възползувахте от положението ми, за да се ожените за мен…

Тя не довърши думите си. Казаното беше достатъчно за Роналд. Завладян от гнева, той загуби контрол над себе си. Жаклин не му остана длъжна. Никой не искаше и да чуе доводите на другия…

— Животът ни не е нищо друго, освен една голяма измама — поемайки си дъх, завърши тя.

Без да остави на Роналд време, тя се обърна и с твърди крачки се отправи към изхода. При така внезапното й изчезване гневът на Роналд отведнъж утихна. Измести го страхът.

— Жаки! Бъдете внимателна! Не ходете без мен!

Той се затича след нея и настигайки я, чу вик на ужас.

— Роналд! Не се вижда нищо, Роналд! — викаше уплашено тя. — Всичко е изчезнало!

Дюан сграбчи младата жена за раменете и я дръпна назад към тесния проход. После се наведе напред и каза:

— Мъгла!

Целият пейзаж наоколо беше скрит от гъста, непрогледна мъгла.

— Бързо да се връщаме!

Дюан я спря.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна той.

— Дълго ли?

— Зависи… Тези планински мъгли се разсейват обикновено сутрин. Понякога през зимата траят и повече дни.

— Повече дни? — повтори Жаклин. — По-добре да си тръгнем!

— Това е невъзможно. Трябва да чакаме — нямаме друга възможност. А сега да се върнем в пещерата. Тук ще замръзнете.

— Но мъглата може да проникне до самия вход!

— Без съмнение. Само че аз ще затрупам входа с камъни — каза Дюан, като се оглеждаше наоколо. — Седнете тук. Няма от какво да се плашите.

Дюан закрепи лампата и също седна до нея. И двамата вече бяха забравили за кавгата си. След малко Дюан каза:

— Опечален съм, че ви доведох тук.

— Вие едва ли можехте да предвидите мъглата.

— Във всеки случай, ако не бях се ядосал толкова…

— И аз имам известна вина.

— Ще можем да напуснем пещерата едва след като мъглата се вдигне — продължи той, без да обръща внимание на думите й.

— Това е вярно, но и аз не съм по-малко виновна.

Седнали неудобно, двамата останаха дълго време мълчаливи, погълнати от тъжните си мисли. Малко по малко мъглата и влагата проникнаха през процепите. Силни тръпки разтърсиха Жаки, тя направи опит да се пребори със студа, но той беше по-силен от нея. Дюан я гледаше с безпокойство. Изведнъж с повелителен глас й каза:

— Станете! Удряйте подметките си в пода!

Тя се подчини почти машинално, но движението не й помогна много. Докторът стана, свали горната си дреха и й я подаде.

— Благодаря! Не трябваше… Аз съм добре облечена — опита се да протестира тя.

— Недейте възразява! Трябва веднага да се облечете!

Жаклин нямаше сили да се съпротивлява повече и се загърна в топлата дреха, сви се в един ъгъл и постепенно се почувства по-добре.

— Седем часа — каза Дюан. — Ще отида да видя какво е времето. След малко ще се върна. Мъглата става все по-гъста и по-гъста.

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— По-добре ли ви е с моята дреха?

— Да, благодаря — тихо каза тя.

Тези думи сякаш не задоволиха Дюан.

— Жаки, това не е вярно. На вас ви е студено — нали виждам?

— Аз съм добре, уверявам ви — промълви тя, треперейки.

Дюан докосна ръцете й — те бяха влажни и полупремръзнали.

— Защо не ми кажете, че треперите?

— Вече съм по-добре… моля, оставете ме! — каза Жаклин, като се опитваше да се отдалечи от мъжа си, който в този момент загрижено се бе навел към нея. Премръзналите й крака и ръце сякаш вече не й се подчиняваха, всичко започна да се върти пред очите й. Тя вдигна машинално ръка, прекара я през косата си… После загуби съзнание. Когато по-късно се съвзе, различи до себе си Роналд — той придържаше до устните й термоса. Бавно, глътка по глътка тя отпи от чая. Постепенно започна да се чувства по-добре. А веднага след това с видимо раздразнение издърпа ръцете си от тези на мъжа си.

— Стана ли ви по-топло? — загрижено попита той.

— Да! Добре съм. Не се безпокойте… една обикновена треска…

Роналд седна до нея и я обгърна с ръце.

— Как се осмелявате? Оставете ме! Отдръпнете се!

— Хайде, елате тук, малка глупачке! — каза той грубо, но и с голяма нежност, като я прегърна здраво. — Сега ще се опитам да ви стопля.

Постепенно съпротивата на Жаклин отслабна. Почувства, че е малка и слаба и само силните ръце на мъжа й можеха да я защитят. Главата й се наклони към рамото му и тя почти по детски промълви:

— Студено ми е, Роналд, главата ми се върти…

Дюан се опита да скрие тревогата си.

— Притиснете се към мен, Жаки, моята топлина ще се предаде и на вас!

В този момент Жаклин изпитваше такава нужда от подкрепа, че всички други чувства сякаш изчезнаха.

Постепенно се успокои, престана да трепери, а след не повече от час заспа, удобно настанена в ръцете на Дюан. Сънят й бе дълбок и трогателно доверчив — като на дете. Роналд не смееше да помръдне. Но сънят обори и него. Двамата заспаха, притиснати един до друг като деца, заблудили се в гората.