Конкордия Мерел
Един дълъг завой (14)

* * *

Е, добре, тя го обичаше. Защо трябваше да търси извинения. Любовта е всевластен господар и тук никакви аргументи нямат значение. Но как ще застане пред него — така слаба и обезоръжена? Ще успее ли да скрие чувствата си?

За разлика от друг път през следващите дни Дюан стоеше много по-често вкъщи. А това измъчваше Жаклин допълнително. Самото му присъствие я караше да се чувствува незащитена и уязвима.

На всичко отгоре госпожа Бемон започна все по-често да ги посещава. Държанието й от ден на ден ставаше по-предизвикателно и дръзко. Дори фактът, че Дюан не й обръщаше особено внимание, не намаляваше жестоката ревност, която измъчваше сърцето на Жаклин. Когато Дюан отсъствуваше, тя горещо желаеше да го види. Когато бяха заедно, тя така се вълнуваше, че предпочиташе той да не е до нея. Имаше моменти, в които бе готова да разкрие любовта си, да освободи сърцето си от тайната, която я измъчваше. Веднага след това бе готова да умре, но не и да проговори. Какво да прави? Положението й изглеждаше безнадеждно.

Една вечер я посети Валтер Белфорд. Двамата стояха в салона и разговаряха за Дюан. В това време се обадиха от детската клиника — издирваха доктора по спешност. Жаклин реши да го потърси. Белфорд предложи услугите си да я заведе с колата. На връщане, малко преди да стигнат до тяхната улица, Белфорд намали скоростта и посегна да прегърне Жаклин. В това време от отсрещната страна на уличката се зададе Дюан, който се превърна в неволен свидетел на сцената в колата. Жаклин отчаяно се съпротивляваше. Белфорд в стремежа си да не я изпусне загуби контрола над кормилото. Миг преди катастрофата Дюан успя да извика: „Жаки! Скачайте!“

Жаклин позна гласа на мъжа си, дръпна се и смело скочи през вратата на колата. Веднага след това автомобилът на Белфорд се блъсна в отсрещния електрически стълб, после се завъртя и се обърна нагоре.

Зашеметена от удара, Жаклин все още не можеше да проумее какво е станало. За щастие не бе наранена, но лицето й от уплахата беше смъртнобледо. Тя се огледа и видя Дюан, наведен над катастрофиралата кола. В това време притичаха Коничи и шофьорът. Те успяха бързо да измъкнат изпод колата тялото на Белфорд. После го пренесоха в кабинета. Дюан се затвори при него, а Жаклин остана да чака в салона. Най-сетне мъжът й се появи.

— Необходима е операция — каза той. — Има сериозна рана на черепа. Не може да се пренася. Ще го оперирам тук.

— О, Роналд! — промълви тя с треперещи устни. — Безнадеждно ли е? Моля ви, успокойте ме, спасете го!

— За бога, вие още обичате този човек! Вие го обичате! — съвсем неочаквано извика той. — А аз си мислех…

— Как можете вие… как се осмелявате да допуснете… — объркано възропта Жаклин, смаяна от нелепото обвинение.

В това време Дюан, разгневен, рязко и неочаквано напусна стаята. Жаклин замря в един ъгъл, разтърсвана от ридания. Думите на мъжа й непрекъснато и болезнено отекваха в съзнанието й… Свита в едно кресло, Жаклин потъна в неспокойни мисли.

Малко по-късно Дюан отново влезе в салона.

— Смятам, че вие трябва да бъдете съвсем точно осведомена — започна той, — особено когато се отнася за подобен вид операция. Трябва да сте подготвена и да знаете, че съществуват и рискове. Но ако всичко върви нормално, скоро ще мога да кажа нещо по-конкретно и ще се радвам, ако мога да прекратя безпокойството ви.

— Благодаря — промълви тя, без да повдигне очи.

Дюан се обърна и тръгна към вратата. В този момент тя не издържа и в изблик на неудържима нежност извика:

— Роналд! Роналд! Ох, Роналд, така бих искала да ви помогна…

Той я изгледа недоумяващо.

— Да ми помогнете?

— Не, не, естествено аз не бих могла нищо… — объркано промълви тя.

Влезлият в този момент Коничи съобщи:

— Болногледачките са готови и чакат заповедите ви.

Дюан веднага излезе от стаята. Жаклин остана отново сама с тревожните си мисли. Потънала в тях, тя не забеляза връщането на доктора.

— Да ми помогнете? — повтори той последните си думи с глух глас. — Знаете ли как бихте могли наистина да ми помогнете?

— Желая това повече от всичко на света!

— Е, добре! Тогава не се съмнявайте в мен!

Жаклин подскочи. Толкова неочаквана беше молбата му. После, гледайки го право в очите, промълви:

— Аз изцяло ви се доверявам, Роналд!

Без да каже нито дума, Дюан излезе. Но Жаклин с изненада откри, че той стъпваше по-уверено. Ръката на Дюан щеше да бъде по-сигурна, нямаше да затрепери в критичния момент.

Беше започнало да се зазорява, когато той отново влезе в салона и събуди дремещата Жаклин с думите:

— Опасността е избягната!

Неспособна да проговори, Жаклин с благодарност му кимна.

— Накарах ви да чакате дълго, но по-рано не можех със сигурност да се произнеса.

— Аз знаех, че вие ще дойдете веднага, щом това е възможно — отговори развълнувано Жаклин.

Докторът отвори вратата.

— А сега идете да си легнете! Спете спокойно!

През следващите дни Жаклин много рядко виждаше съпруга си. Но това не пречеше да констатира колко уморен вид имаше той. Сякаш само волята го поддържаше.

Дойде денят, в който той каза:

— Днес вие можете да видите Белфорд. Съжалявам, че толкова дълго ви държах настрана, но важното беше да го върна непокътнат.

— Роналд — попита Жаклин, — заради мен ли вложихте толкова усилия, за да го спасите?

— Заради вас? — повтори той в недоумение. После добави студено: — Ако моите грижи към болните зависеха от някакви странични мотиви, то аз бих изневерил на професията си. За мен всички болни са равни и аз им се посвещавам с еднаква всеотдайност.

— Дори ако не бях виновна за инцидента с Белфорд, вие пак бихте проявили същата преданост?

— Точно така!

— Искате ли да ме придружите? — изненадващо попита Жаклин.

Този път учуденият беше Дюан. Изненадан, той се поколеба за момент, но после лаконично отговори:

— Добре.

Качиха се горе. Белфорд вдигна с усилие ръка, за да поздрави посетителите си, и каза със слаб глас:

— Аз съм отчаян, Жаки, че създадох такива затруднения на всички.

Жаклин се държеше нежно и внимателно. Малко настрана, Дюан ги наблюдаваше, но не можеше да открие нищо, което да даде и най-малък повод за съмнение. След малко той се извини, спомена, че има друга визита, и излезе. Младата жена стана веднага, любезно се сбогува с Белфорд и последва мъжа си.

— Не се връщайте късно! — помоли го тя срамежливо.

— Вие ще си бъдете вкъщи?

— Няма никъде да излизам, стига да зная, че ще си дойдете.

— Ще направя всичко възможно. Вие бихте могла да посетите още веднъж Белфорд, но не трябва да стоите дълго при него. Той е доста слаб.

Вечерта Дюан отново закъсня. Жаклин го очакваше в салона до специално запалената камина.

— Каква приятна изненада! — зарадвано възкликна той и уморено се отпусна на най-близкия фотьойл.

— Една чаша кафе, една лула и един час за отпускане — ето какво ви е нужно сега! — каза Жаклин, подавайки му лулата.

После взе огън от камината и му го поднесе. Дюан развълнувано хвана ръката й, за да насочи пламъка, но след това не побърза да я отпусне.

— Роналд — каза тя нервно, — аз се тревожа за вас. Не можете ли да вземете малко отпуск, поне за няколко дни?

— Вие се тревожите? Защо?

— Защото имате лош вид.

— Но защо се тревожите? — настоя той.

— Вижте, във всичко това аз не виждам никакъв повод за веселие!

— Аз съм потънал в работа. Какво повече можете да искате?

— Разбира се, Роналд, но вие досега не сте ли отгатнали, че понякога желанията ми са прекалени? — след тези думи Жаклин внимателно освободи ръката си.

Изведнъж тя усети важността на полупризнанието, което й се изплъзна най-неочаквано от устата. Затова побърза да го омаловажи като добави:

— Има толкова хора, които имат нужда от вас, толкова погледи, които търсят вашето присъствие, толкова живота, които зависят от вас. Но вие може би сте много зает, за да си дадете сметка за всичко това.

— Да — каза той тъжно, — колко добре го казахте! И все пак на човек понякога му е нужно много по-малко. Понякога му стига да бъде нужен на едно-единствено същество на земята, да му бъде нужен повече от всички други… Това всъщност е любовта.

В стаята се възцари пълно мълчание. Любовта! Думата звучеше, кънтеше в ушите на Жаклин. Значи Дюан също се стремеше към нежност и любов! Защо не можеше да му открие, че никой на света, освен него, не съществува за нея.

— Роналд — промълви тя, — не бихте ли могли да си представите, че ме обичате… мен? Оставете ме да ви предложа подкрепата на моята нежност! — При тези думи една тръпнеща ръка се плъзна към него и нежно го привлече към себе си.

— Жаки, Жаки — възкликна той, — да симулирате любов — та това е толкова лесна измама… Но вие, Жаки, бихте ли могли наистина да дарите една илюзия?

Импулсивно и съвсем естествено младата жена се наклони към Дюан. Очите й блестяха като звезди. Леко с устни тя докосна косите на мъжа си. Той повдигна лицето си така внезапно, че устните им почти незабележимо се допряха. Жаклин инстинктивно се отдръпна — достатъчен жест, за да се разбие красивата илюзия. Дюан рязко и грубо отблъсна жена си.

— Защо трябва да играем тази любовна комедия? Та нали бях свидетел на вашите излияния в автомобила? Нали видях ръцете, които ви обгръщаха?

Дюан закри очите си с ръка, за да избегне мъчителния спомен. Жаклин, мъртво бледа, се изправи.

— Вие мислите, че аз обичам Белфорд?

— Аз не мисля, аз зная… аз видях — сивите очи на Дюан изпущаха светкавици.

— Вие, вие ме оскърбявате за втори път!

Дюан протегна ръце и обгърна младата жена през раменете.

— Но вие… вие… аз зная, че не съществувам за вас… вие се грижите само за…

Тя вдигна гневно очи.

— Имате право да мислите, че не изпитвам симпатии към вас, но нямате никакво право да твърдите, че обичам друг!

— Но тогава… вие… не…

Жаклин довърши мисълта си:

— Не, Белфорд не ме интересува и никога не ме е интересувал!

Ръцете на доктора я освободиха.

— Лека нощ! — каза тя студено и бързо излезе от салона.

На другия ден Жаклин всячески се стараеше да избягва Дюан, но това така и не й се удаде. Най-неочаквано той се появи за чая, а след това я последва и в салона. Там се доближи до нея, взе ръцете й в своите и най-топло и чистосърдечно й се извини. От вълнението гласът му трепереше, а Жаклин, за да не се поддаде на трогателното смирение, побърза подчертано студено да приеме извиненията му.

— Разбирам ви, Роналд — каза тя. — Да не коментираме повече!

— И така, вие не искате да ми простите. Много добре ви разбирам — отвърна той и побърза да излезе.

Вечерта Дюан предупреди жена си, че ще закъснее, защото ще играе бридж у Фрида. Прибра се късно.

През следващите дни постоянен спътник на Жаклин бе самотата. Достатъчна бе една дума и Дюан щеше да се върне, но младата жена така и не се осмеляваше да я произнесе. Накрая и двамата изгубиха надежда, че това мъчително положение ще приключи някога. Най-неочаквано и без сам да подозира, с помирителната роля се нагърби Белфорд. След три седмици лечение, напълно възстановен, Валтер Белфорд на сбогуване с Дюан има смелостта да каже:

— Вие сте изумителен… Аз смятах, че тя ви ненавижда, но открих, че всъщност ви обича.

Дюан попита студено:

— Тя ли ви го каза?

— Не съвсем. Но аз не съм слепец, Дюан.

Докторът го слушаше развълнуван и смутен, а Белфорд продължи:

— Никога не сте ми били симпатичен, Дюан. Сега — също. Може би е така, защото вие ме превъзхождате… Но това не ми пречи да ви засвидетелствам своята признателност и възхищение.

След този разговор Дюан оставаше вкъщи толкова често, колкото позволяваха служебните му задължения. Държеше се любезно и внимателно с Жаклин, но сякаш все нещо не достигаше в отношенията им. Думите на Белфорд бяха събудили надежди в душата му, но той като че ли не се осмеляваше да повярва в щастието си.

Една вечер двамата бяха поканени на гости у семейство Астон. Когато Жаклин излезе от стаята си, намери Дюан да я очаква пред вратата. В ръцете си държеше едно великолепно манто от чинчили. Щом съзря жена си, докторът с неподражаем жест разгърна красивата сребриста кожа. Жаклин не успя да сдържи възклицанието си:

— Нима е за мен? Толкова е красиво!

— Не познавам друга жена, на която това манто би подхождало повече.

Жаклин радостно се засмя.

— Това ли е вашият начин да казвате „да“? — попита Дюан.

— Сложете ми го! Искате ли, Роналд?

Дюан с нежност наметна красивата кожа върху раменете на младата си жена. Жаклин остана неподвижна, затаила дъх.

— Щастлив съм, че мога да ви направя този подарък. Разрешавате ми, нали?

— Да… вие добре знаете — съвсем тихо отговори тя.

Фрида Бемон бе първата гостенка, която срещнаха у Астон. Това бе напълно достатъчно, за да помръкне радостта на Жаклин. Очите й се напълваха със сълзи всеки път, когато съзреше откровено демонстрираната от Фрида близост с Дюан. Въпреки това тя не пропусна нито един танц, разговаряше с всички оживено и външно изглеждаше щастлива. В един от антрактите младата жена наметна мантото си и излезе на терасата. Нощта бе великолепна — светла, с обсипано от рой звезди небе.

— Хубаво ли прекарвате вечерта, Жаки? — изненада я гласът на Дюан.

— Не съвсем — отвърна тя, а после добави: — Не мислите ли, че сериозно сте озадачили приятелите си — та вие през цялото време не отделихте дори минута за мен!

Погледът на Дюан бе повече от особен.

— Е, добре, танцувайте сега с мен! — каза той тайнствено.

След това протегна ръце, грабна жена си и я притегли към себе си. Жаклин направи опит да се освободи, но настроението на Дюан беше заразително и тя започна да се смее.

— Тук, на терасата? — попита Жаклин.

— Защо не?

— Но това… това е лудост, пълна лудост!

Той я притегли по-близко.

— Да бъдем луди поне една вечер — тихо й прошепна той.

И преди тя да успее да отговори, я понесе в бърз валс.

— Сега ще минем, танцувайки, през салоните и накрая ще се появим в залата.

— Роналд, вие някога ми бяхте казали, че не можете да танцувате!

— Не бях ви казал, че не мога, а че не танцувам. О, аз танцувам много рядко!

— Въпреки това вие танцувате с голяма вещина — продума Жаклин, чието сърце биеше до пръсване.

Дюан я притисна по-силно към себе си.

— Да си обещаем тази вечер — нека винаги си казваме истината!

— Аз много ви вярвам, Роналд — промълви тя.

Дюан засили темпото и те, унесени и щастливи, се понесоха във вихъра на танца.

— Да спирам ли?

— Не, не! — почти извика Жаклин и нежно се притисна към него.

И те продължиха лудия си танц.

— Роналд — след няколко вихрени завъртания попита Жаклин, — друг път танцували ли сте така?

— Не! — отвърна той.

— Никога ли не ви се е случвало?

— Никога.

— И никога няма да се повтори?

— Ах, Жаки, как само ме питате!

— Роналд — каза тихо тя, — ревнива съм, жестоко съм ревнива!

— Тя била ревнива! Чувате ли, небеса, които сте над нас! Тя е ревнива!

Жаклин леко облегна главата си на рамото на Дюан. Цялото й същество излъчваше подкупваща безпомощност и невинност. Изведнъж шум от гласове прекъсна очарованието. На терасата излязоха Фрида Бемон и приятелите й.

— Госпожа Дюан флиртува със собствения си съпруг! Какъв лош вкус! — провикна се Фрида. — А ние ви търсим къде ли не!

— Чакаме ви за вечерята.

— Отчаяна съм — призна Жаклин. — Напълно бях забравила за нея.

— Винаги е така, когато Роналд преподава танци на лунна светлина — подхвърли Фрида. — Не сте забравили старите си навици, Роналд!

— Аз не съм запазил никакъв спомен, Фрида!

— Ах, каква къса памет имат мъжете! Не мислите ли и вие така, госпожо Дюан? Спомняте ли си, или не си спомняте, Роналд? Забелязала съм, че мъжете никога и нищо не си спомнят пред собствените си жени. Не си ли спомняте, Роналд, че ние трябваше да седнем на една маса, а после да се разхождаме на лунна светлина?

Дюан не успя да отвори уста — толкова бързо Жаклин хвана под ръка господин Астон и се провикна закачливо:

— Моля ви, приятели, заведете ме на бюфета! Умирам от глад!

През останалите часове на вечерта Жаклин изглеждаше весела, безгрижна и постоянно ухажвана. В един момент Дюан я откри сред група млади хора, които се надпреварваха в поканите си за танц. С мрачен вид той се наведе към нея и глухо попита:

— Помислихте ли да ми запазите поне един танц?

— Няма надежда, Роналд. Списъкът ми е попълнен.

В много лошо настроение Дюан се отдалечи. Няколко минути по-късно един слуга донесе на Жаклин съобщение от доктора — той я уведомяваше, че вече си е вкъщи. Веселостта на младата жена се срина като картонена кула. Тя се почувства изоставена и много нещастна. Набързо се сбогува с домакините и си тръгна. Роналд не беше в салона. Горе, в стаята си, Жаклин зарови глава в леглото и зарида:

— Роналд, Роналд, а вие ме уверявахте, че никоя друга жена не съществува за вас… Обичайте ме, Роналд… поне малко… Съвсем малко! — изплака тя.

На следващата сутрин Жаклин бе изненадана от неочаквана визита — посети я един млад човек от лабораторията. Той и предаде лист, изписан с формули, който е намерил при разчистването на помещенията. Жаклин веднага позна почерка на баща си. Това беше, както често й казваше той, синтезиран израз на неговото откритие за епилепсията. Но за неин ужас младият мъж я увери, че е само една общоизвестна, на учебникарско равнище, развита формула.

Дюан се прибра късно вечерта. Те не бяха се виждали от злополучната вечер и между тях съществуваше една особена неловкост. Щом седна на масата, без каквото и да е предисловие, Дюан запита:

— Защо снощи се държахте така враждебно? Защо внезапно ме изоставихте и тръгнахте с господин Астон?

— Господин Астон ни беше поканил на вечеря. Освен това се оказа, че имате ангажимент… да се разхождате с госпожа Бемон в градината на лунна светлина.

Жаклин бе видимо развълнувана. Дюан я изгледа продължително.

— Но, Жаклин, вие ми бяхте обещала да ми вярвате! — каза той.

— Но вие ме подложихте на много тежко изпитание, Роналд!

— Наистина ли, Жаки? Толкова ли е трудно да ми вярвате? Аз много държа на това!

Жаклин погледна мъжа си в очите и разбра едно — ревността й бе скроила лоша шега. Дълбоко в себе си реши никога повече да не се усъмнява в искреността на мъжа си.

Коничи влезе и съобщи, че кафето е сервирано. Те се отправиха мълчаливо към салона. Дюан седна близо до огъня, а Жаклин му поднесе чашката с кафето. За да разчупи тягостната тишина, тя реши да смени темата — извади полученото сутринта листче, подаде го на Дюан и попита:

— Роналд, това ли е формулата за епилепсията, която моят баща изведе?

— Да — отговори той, силно смутен.

Жаклин помълча малко, след което добави:

— А не се ли отнася тази формула за едно широко известно тонизиращо средство?

Дюан беше повече от слисан. Жаклин сложи леко ръка на рамото му и го помоли:

— Само ми кажете истината, моля ви!

Дюан дълго мълча, загледан в огъня на камината.

— Роналд, кажете ми истината! Моят баща не е направил никакво откритие, така ли е?

Дюан успя само да кимне с глава.

— Тогава всички изчисления в лабораторията са били чиста фантазия и вие не сте искали аз да го узная?

Дюан отново кимна с глава.

— Но моят баща мислеше, че е достигнал до голямо откритие!

Едва сега Дюан проговори. Като гледаше настрани, той й разказа мъчителната история на неговата болест. Жаклин го слушаше, без да каже дума. Накрая само попита:

— Роналд, тази мозъчна болест не се ли дължи на наследствено страдание?

— Съвсем не. Тя е резултат на мозъчен кръвоизлив. Към това се добави и голямата умствена преумора.

— Това ли беше причината, поради която ме държахте настрана от лабораторията?

— Да, аз се страхувах, че вие не ще понесете гледката на неговите кризи.

— Не знаех…

— Естествено. Нямаше как да ви го обясня.

— Аз… аз така го обичах… Благодаря, вие сте ми спестили едно вълнение, което трудно бих понесла.

Жаклин погледна Дюан право в очите и попита:

— Вие също го обичахте, Роналд, нали?

— Да — призна той кратко.

Опряла глава на коленете на Дюан, Жаклин избухна в неудържими ридания.