Конкордия Мерел
Един дълъг завой (11)

* * *

Дюан почувства как Жаклин леко се размърда. Това беше достатъчно да се събуди напълно. Но тя продължаваше да спи. Слаба светлина се отразяваше на земята при входа на пещерата. Дюан запали лампата и я премести близо до себе си. Целият беше схванат, но не смееше да мръдне, преди Жаклин да се събуди.

Отначало тя се протегна, сякаш е в леглото си. После полусънена, разбрала, че не е в стаята си, учудено погледна наоколо. Очите й, още замъглени от съня, въпросително се спряха на Дюан. Нима е прекарала цялата нощ така?

Едва сега Дюан се размърда.

— Как се чувствате, Жаки?

— Много добре, благодаря — отвърна тя.

Роналд се наведе над нея, хвана ръката й и премери пулса. После сложи ръка на челото й и каза:

— Малко ви тежи главата, нали?

Жаклин кимна.

— Нямам претенции да поставям диагноза във ваше присъствие, но мисля, че ще се отърва само с една хрема — каза тя, усмихвайки се.

Той също се засмя.

— Споделям вашето мнение. Във всеки случай вие сте по-добре от снощи.

— Моето настроение видимо се подобри.

— Каква хубава новина! Надявам се, че се отнася до един траен прогрес.

Жаклин се навъси леко и отговори:

— При условие че вие ми помогнете за това.

— Ето че добре започвате. А сега останете тук, докато видя какво е навън времето.

Когато се върна, Жаклин вече беше станала и се оглеждаше в малкото огледало, което бе намерила в дрехата на мъжа си.

— Времето е великолепно. Мъглата се е вдигнала, въздухът е чист и свеж, слънцето грее… а от долината се носи чуден аромат. Сега трябва да тръгнем с бърз ход — това е най-доброто, което бих ви предложил.

— Роналд, вие бяхте така добър към мен тази нощ! Бих искала да ви благодаря — каза тя срамежливо, като протегна доверчиво малката си ръка.

Дюан силно стисна ръката на Жаклин и я задържа в своята.

— Това не ми струваше нищо — отвърна той, обгръщайки младата си жена с разнежен поглед.

— Аз бях много смешна. Срамувам се от моята слабост. Не пролях ли и малко сълзи?

— Не мисля. Не се обвинявайте в слабост. Вас ви тресеше, а знам от опит колко мъчително е това — каза Дюан, като продължаваше да държи малката ръка.

— Роналд, искам да зная…

— Какво?

— Не ми ли дадохте да пия чай? — Тя заекваше от смущение, просто не знаеше как да зададе въпроса си.

— Точно така — отговори Дюан. — Но за нещастие не е останало нищо от него.

— Не е важно… аз искам да зная… Роналд…

Жаклин се колебаеше. Накрая преодоля смущението си и каза:

— Погледнете… това, което имам тук… на страната ми.

Дюан се вгледа и действително откри едно малко зачервено петно върху кожата й.

— Няма нищо. Това е един отпечатък…

— Но аз го нямах вчера.

— Навярно…

— Тогава от какво е? — настоя тя.

— От продължителния контакт с едно мое копче.

Мина известно време в мълчание. В един момент Жаклин много смутена промълви:

— И така… вие сте ме прегърнали, за да ме стоплите? И по този начин аз съм спала цяла нощ?

— Да, така беше — потвърди той, като леко й стисна ръката.

— Когато се събудих тази сутрин, се питах дали не съм сънувала.

— Да сте сънувала? — повтори той замислено. — Лош сън ли, Жаклин?

Внимателно тя освободи ръката си от неговата.

— Но… вече ви казах… аз съм ви много благодарна. А вие, Роналд, можахте ли да спите?

— Да, благодаря — отговори Дюан с равен глас.

След кратък миг на неловкост Жаклин бързо и малко нервно каза:

— Е, добре, ще отида на въздух, както ми предписахте.

Излязоха и двамата. Жаклин все още беше облечена в дрехата на мъжа си. От това изглеждаше още по-нежна и по-слаба. Денят беше чудесен и те на слънце изядоха остатъка от сандвичите. Тръгнаха си бавно, защото на Жаклин често й се налагаше да почива — все още бе изтощена от прекараната треска.

Старата госпожа Дюан ги очакваше с голямо безпокойство. Тя веднага настани Жаклин удобно, след което се втурна да й приготвя специално горещо питие, за да я сгрее. В топлото легло, обградена с грижи и внимание, младата жена бързо потъна в дълбок сън.