Конкордия Мерел
Един дълъг завой (15)

* * *

Следващите дни за Жаклин бяха повече от мъчителни. Терзаеше я споменът за баща й, мисълта за непростимото й отношение към Дюан не й даваше покой, притесняваше я измъченият и уморен вид на доктора.

Една вечер те отново седнаха край камината.

— Роналд! — каза тя. — Днес самотата ми тежи повече от обикновено.

— Вие скучаете, Жаки? — отвърна й той мило. — Трябваше да се сетя. Искате ли да поканим семейство Астон?

— Не искам никого тази вечер — отговори нервно тя и прехапа устните си, за да не добави: Не искам никого, освен вас… жадувам за вашето присъствие.

— Съжалявам, че не приемате предложението ми — отговори той, смутен от необичайното държание на Жаклин. — Мога ли аз с нещо да ви помогна?

— Роналд, не ви ли се е случвало да страдате от самота? — попита Жаклин.

— Имам доста причини, за да се чувствувам най-изоставения човек в света.

— Тогава вие най-добре знаете колко мъчително е това — каза тя тихо.

Дюан погледна младата си жена в очите, притегли я към себе си и каза:

— Жаки, моето присъствие ли търсите? — както обикновено той зададе въпроса си несръчно в очакване да получи утвърдителен отговор.

— Исках… исках само да ви благодаря за всичко, което сте направили за мен… Аз бях много разстроена, за да го направя по-рано.

— Вие нямате причина да ми благодарите.

— Аз съм ви така признателна, Роналд! За всичко, което сте направили за моя баща. Срамувам се, като си спомня как се държах с вас, какви мотиви търсех във вашите постъпки… Ще можете ли някога да ми простите?

— Между нас нещата въобще не стоят така. Та вие имате хиляди пъти право да ми се сърдите. Аз бях толкова често груб! Но пък и вие успявахте да се реванширате!

— Роналд, сега си обяснявам много неща. Но що се отнася… Роналд, кажете ми сега… кажете ми, моля, защо наложихте волята си да се оженим?

Дюан нервно скочи. Надвисна мъчителна тишина. Минути след това докторът с остър глас каза:

— Не искайте да ви отговоря! Не ме питайте… никога не ме питайте по този въпрос!

— Отказвате ли да ми дадете това обяснение, Роналд?

Дюан напрегнато се вгледа в сините, доверчиво вдигнати към него очи, но не откри в тях куража, на който разчиташе. Въздъхна дълбоко и се отправи към вратата.

— Роналд! — извика Жаклин. — Не излизайте! Няма да ви разпитвам повече. Обещавам ви! Имам още нещо да ви казвам.

Той се върна бавно. Тя се усмихваше с треперещи като на дете устни.

— Роналд, за да ви направя удоволствие, обещах да не питам повече. Искате ли и вие от своя страна да направите нещо, което да ми бъде приятно?

— Какво например?

— Вземете си отпуск!

— А вие ще ме придружите ли?

Жаклин се поколеба.

— Ох, аз нямам нужда от вас — побърза да отговори той и вече стигнал до вратата, добави: — За Бога, престанете да ме измъчвате! Достатъчно съм възрастен, за да се грижа за себе си и за своето здраве — и излезе.

Жаклин остана неподвижна и напълно обезкуражена. Защо й трябваше да води този разговор? Самотата е за предпочитане пред тази сцена. Сър Астон се лъжеше — очевидно тя нямаше никакво влияние върху Роналд.

През следващите дни тревогата на младата жена растеше. Нямаше никакво съмнение, че състоянието на Дюан от ден на ден се влошава, а тя не можеше да му помогне. При най-малък намек от нейна страна той се сърдеше и я молеше да го остави на спокойствие.

Един ден Фрида Бемон я посети. По лицето на Жаклин личаха следите от сълзи.

— Моя скъпа — с демонстрация на превъзходство и откровено с цел да уязви започна Фрида, — безполезно е повече да се прикривате. За мен отдавна е ясно — вие не сте щастлива… Вие плачехте?

— Госпожо Бемон, искате ли да ми помогнете? — като потисна гордостта си, внезапно попита Жаклин.

— Стига да бих могла… разбира се. Ще бъда много щастлива да… Вие не се съмнявате, нали? Какво очаквате от мен? — съвсем объркано отговори Фрида.

— Бих желала да склоните Роналд да си вземе отпуск. Той спешно се нуждае от почивка. Моля ви, употребете вашето влияние, вашия чар, за да го убедите!

Очите на госпожа Бемон се притвориха като на котка.

— Няма да разпитвам повече, скъпа моя, но все пак ми се струва, че вие бихте могли да направите това по-добре от мен.

— Не — рязко отговори Жаклин. — Той не ме слуша. Моля ви да употребите всичкото си влияние и да го накарате да се откъсне за известно време от работата си! Готова съм на всички последици! Давам ви пълна свобода да действувате!

— Виждам, че накрая сте станала разумна.

— Можете да запазите за себе си преценките — прекъсна я Жаклин със стиснати устни.

— Искам да избягна точно това — да се влачите пред мен на колене, признавайки своето безсилие.

— Защо трябва да ме щадите? — разпалено я прекъсна Жаклин.

— Аз ви предупреждавах! Казвах ви, че няма да успеете да спечелите Дюан. Не ви ли посъветвах да не се месите в нашите работи? Трябваше да ми оставите Роналд, преди съвместният ви живот да стане непоносим. Но вие не пожелахте да вземете под внимание съветите ми.

— Добре, сега съгласна ли сте да го дочакате, за да поправите стореното?

— Вече ви казах — ще го направя с удоволствие.

Дюан се прибра отпаднал, с разсеян поглед поздрави Фрида и сякаш останал без сили, се отпусна на един фотьойл.

— Вие сте уморен, Роналд? — попита нежно госпожа Бемон.

— Много — отговори той сухо.

— Роналд, изглежда, че страдате?

— Така е и аз много бих искала той да си вземе отпуск. Виждате ли, Роналд, и госпожа Бемон намира, че имате лош вид?

Дюан мрачно се изсмя, Фрида бавно се приближи към него.

— Роналд — каза тя, — тревожа се за вас. Трябва да си вземете отпуск и да отдъхнете. Елате за няколко седмици на тишина и спокойствие в моята малка къща в Сюсе. Там сте винаги добре дошъл. Идеята е добра, нали?

Дюан мълчеше. Окуражена, мадам Бемон продължи:

— Там ще забравите тежките си професионални задължения, вашите сили ще се възстановят и бързо ще се оправите… Скъпата Жаклин плачеше, когато дойдох тук…

При тези думи Дюан се изправи на фотьойла, но госпожа Бемон нищо не забеляза.

— Кажете кога ще заминем? Утре? Вдругиден? Трябва да помислим и за друго — да вземем някоя почтена домакиня, която да играе ролята донякъде и на параван.

— Защо, нали имаме Жаклин под ръка? В краен случай и тя може да изпълнява тази роля, нали? — с язвителна ирония проговори Дюан.

Жаклин от изненада почти извика.

— Мой скъпи Роналд, всеки знае, че Жаклин и вие сте образцова двойка, но вашата скъпа жена е съгласна с мен, че сега ви е нужна промяна на средата и пълна почивка. В действителност тя ме натовари с тази задача…

— Наистина ли? — ледено попита Дюан. — Мога ли да ви попитам, Фрида, с какво право вие се месите в нашите лични работи?

Двете жени напрегнато го наблюдаваха. Съвсем пребледняла, госпожа Бемон стана от мястото си. Дюан позвъни и Коничи веднага се показа. Докторът посочи Фрида, а след това — вратата. Разбрал жеста, Коничи се отдръпна и госпожа Бемон при пълно мълчание напусна стаята.

Роналд се обърна към жена си и невъздържано попита:

— Ако толкова искахте да се освободите от мен, не можехте ли да намерите някой по-щадящ начин да го сторите? Аз щях да разбера!

— Роналд, как можете да говорите така? — отвърна тя, задушавана от ридания. — Не разбирате ли какво ми струва да ви виждам заедно с госпожа Бемон? Въпреки това аз я помолих да ми помогне. Вие сте болен и имате наложителна нужда от почивка… Аз много се измъчих и… въпреки унижението си пред нея… заради моите чувства към вас…

— Към мен? — повтори той като ехо.

Гордата малка глава се вдигна:

— Да!

— Жаки, вярно ли е? Казвате ли ми истината? Вие плачете!

— Да.

— Жаки, искрена ли сте? Вярно ли е, че заемам някакво място в сърцето ви?

— Обичам ви така много, Роналд, че едва ли някога, дори да искате да ви обещая, ще мога да ви обичам повече — с притихнал като на дете глас завърши Жаклин.

— Скъпа! Скъпа моя! — прошепна Дюан.

Но Жаклин го спря с ръка.

— Моля ви, не се чувствайте задължен…

— Но вие не знаете ли, че ви обичам… че ви обожавам! Не се ли досещахте? Сляпа ли бяхте?

Той се спря развълнуван. Един тих глас стигна до него:

— Никога нищо не сте ми казвали — гласът заглъхна като въздишка.

Роналд развълнувано протегна ръце и притегли Жаклин към себе си, притискайки я силно в прегръдките си. Устните им неочаквано се сляха… А светът наоколо престана да съществува за тях.

Малко след това Жаклин леко се отдръпна. Дюан се наведе, повдигна нежното й личице към себе си, сякаш да го разгледа, и отново я попита:

— Жаклин, истина ли е това? Истина ли е, че ви държа в прегръдките си, че вие сте моя… че мога да ви обичам… да ви обожавам… Или това е сън… твърде хубав сън, за да продължи?

— Не, не е сън, Роналд! Само се питам как досега не съм отгатнала вашите чувства!

— Моя скъпа, от първия ден, в който ви видях, ви обикнах! Обичах ви с една безнадеждна любов. Само мисълта, че друг можеше да ви спечели, ме подлудяваше, караше ме да ставам лош и груб. Жаки, ще ми простите ли за това някога?

Тя сложи ръка на устните му.

— Не съжалявайте, Роналд! Ако не бяхте се показвали понякога такъв, аз нямаше днес да науча колко ме обичате.

Той я притегли съвсем нежно.

— Нищо не може да ме извини, но приемам вашата прошка. Все пак, Жаки, сигурна ли сте, че не ме обичате от съжаление?

— Закълнете ми се в същото!

И двамата се засмяха.

— Роналд, разбрах, че ви обичам от деня на нашето посещение в болницата.

— От толкова време? А аз не съм и подозирал.

— Стараех се да не се издавам. Освен това бях сигурна, че вие не ми отвръщате със същото.

— А аз не мечтаех за нищо друго, освен да бъда обичан от вас.

— Защо не ме попитахте?

— Защото бях убеден, че Белфорд е избраникът.

— Аз никога не съм била влюбена във Валтер!

— Разбрах го…

След минута мълчание Жаклин каза:

— На бала у семейство Астон вие ме уверявахте, че за вас друга жена не е съществувала… Истина ли е това?

— Да! Но вярвате ли ми вече?

— Ревността тогава ме беше накарала да се съмнявам във вашите думи… Ревността страшно ме измъчваше…

— Фрида ли беше причината? — попита той, изчервявайки се.

Жаклин кимна.

— Искам да ви направя едно признание, Жаки — каза Дюан.

Силно безпокойство облада младата жена. Какво ще й каже? Опита се да отгатне:

— Вие сте я обичали някога?

— Не… не… но като разбрах, че го допущате, реших да не ви разубеждавам.

— Защо? Аз така страдах…

— Чувствам се много виновен, но… аз се надявах да ме ревнувате, а то… беше много хубаво. Натрупал съм куп прегрешения пред вас, Жаки. Дали някога ще ми простите?

Дюан говореше тъжно, но в очите му се четеше и голяма надежда. Жаклин без колебание отговори:

— Имате само един начин да ме накарате да ви извиня — като си вземете отпуск!

— Заедно с вас?

— Да!

— Ваканция! Нашият меден месец! Това е толкова много, Жаки!

Тя повдигна глава, погледна го с вълнуваща нежност, опря глава на рамото му и промълви:

— Не, това е достатъчно.