Конкордия Мерел
Един дълъг завой (12)

* * *

Жаклин остана да лежи и на следващия ден, изцяло погълната от мислите си. Нощта, прекарана в пещерата, твърде много бе нарушила душевното й равновесие. Тя непрекъснато си спомняше как Дюан я бе държал цяла нощ в ръцете си и за свое голямо учудване не изпитваше никаква досада или възмущение. Времето минаваше и Жаклин все по-притеснено поглеждаше към вратата. Защо той досега не я беше посетил? Какво се беше случило? Прислужникът, който донесе закуската, й предаде, че докторът я моли да не става, докато не я прегледа. Тя се вслушваше във всеки шум и сърцето й забиваше силно, щом чуеше стъпки пред вратата си. Беше към десет часа, когато Дюан почука. „Влезте!“ — каза тя. Сияещият й поглед обаче бързо потъмня при неговия загрижен и мрачен вид. Жаклин инстинктивно се обърна и бързо придърпа завивката до брадата си — сякаш отново имаше пристъп на треска. Без съмнение докторът изтълкува жеста й като знак на враждебност, а жена му веднага почувства, че сърдечното разбирателство от предния ден е само спомен.

— Свикнал съм да посещавам своите болни — сухо каза той — независимо дали са мъже или жени. Как се чувствате тази сутрин?

Съвсем обезкуражена, Жаклин отговори:

— Много добре, благодаря! Смятам вече да ставам.

— Не, вие ще полежите и днес.

— Но аз се отегчавам да стоя в леглото!

— Нищо не мога да направя.

— И всичко това за една хрема?

— Една хрема може да отвори пътя към всякакви усложнения. И освен това имате нужда от почивка.

— Но аз напълно си починах!

— Не смятам, че е така.

— Уверявам ви, че съм добре.

— Това не личи от вида ви.

Жаклин се усмихна малко смутено и попита:

— Роналд, винаги ли сте така любезен със своите болни?

— Искате ли книга? — попита той, без да й отговори.

— Не, нямам нужда от нищо. Благодаря! Вие отново възприемате старото си държание.

— Така е по-добре — отговори той почти грубо.

— Аз ли съм причината? Признавам — вчера показах много лош характер.

— Тази сутрин получих голяма пратка писма и не успях да отделя време.

— Значи това ви е попречило да се качите при мен?

— Нима сте забелязали, че не съм дошъл?

— Разбира се. Въобразявах си, че ще проявите по-голям интерес.

— Вашата камериерка ми каза, че сте по-добре, а аз поръчах да ви предадат да останете в леглото.

— Откъде знаете, че ще ви се подчиня?

— Разчитах на вашата предпазливост.

— Роналд, защо повече не сме приятели? Какво съм направила? Толкова ли съм досадна?

— Съвсем не.

— Е, добре, какво има тогава?

— Професионална презаетост — отговори той, като отвърна очи.

— Самият вие казахте, че животът е тъй кратък за тези безкрайни караници. Предложихте ми примирие…

— Да не повдигаме повече този въпрос — отговори той с усилие. — Извинете, но ми се налага да изляза. Имам неотложна работа.

Очите на Жаклин се насълзиха, но тя намери сили да отвърне:

— Не искам за нищо на света да ви задържам.

Докторът излезе. „Той ще се върне скоро“ — с надежда си мислеше Жаклин. Когато чу почукване на вратата, сърцето й се разтуптя силно. Но това бе прислужницата, която й донесе книга за четене. Жаклин запази самообладание, взе книгата, успя да благодари на момичето, но щом тя излезе, зарови глава във възглавницата и горчиво зарида. Какво се беше случило? Какво бе сторила, та той се държеше така? Тя беше измъчена, наранена, обезкуражена… Е, добре, щом е така, и той ще получи заслуженото. Око за око, зъб за зъб.

Три дни по-късно семейство Дюан напусна Керне. Съвместният им живот бе станал по-мъчителен от всякога. Дюан — студен и затворен, а Жаклин — съвсем нещастна и в постоянно безпокойство. Виждаха се рядко, обикновено сутрин на закуска. Дюан отсъстваше през целия ден, а вечер се прибираше направо в стаята си. Жаклин отново и отново се питаше кой е истинският й мъж — този с твърдия поглед, стиснатите устни и нелюбезни маниери, или нежният Дюан от пещерата, който с такава грижовност я опазваше от простуда?

От ден на ден отношенията им се влошаваха. Никога Дюан не е бил така студен и далечен. Той сякаш въобще не желаеше да се вижда с жена си. Какво ставаше? Какво правеше той през целия ден? Наистина ли беше толкова зает?

Един ден дойде на посещение Фрида. Дали се беше срещала с Роналд? Знаеше ли нещо? Или загриженият вид на Жаклин й подсказваше, че нещо се е случило?

Белфорд също я посети. Жаклин не скри от Роналд. Той демонстрира пълно безразличие, но на закуската каза:

— Вие знаете моите възражения относно Белфорд, но това не ви попречи да ги пренебрегнете. Продължавайте както ви е приятно, канете го да идва колкото ви е удобно и не се чувствайте задължена да ме държите в течение на неговите визити. Имам достатъчно грижи на главата си.

— Роналд, вие се държите така нападателно! Пробвах всичко, за да ви се харесам, но откакто се завърнахме от Керне, вие сте направо непоносим.

— Аз не съм забелязал, че вие се опитвате да дадете пътя на Белфорд.

— Да дам пътя на Белфорд? Какво искате да кажете? Трябва ли да не виждам никого? Какъв интерес проявявате вие към живота ми? Никакъв! Аз съм сама през целия ден!

Жаклин въздъхна мъчително и след миг мълчание продължи:

— А когато случайно сте вкъщи, вие ме измъчвате с постоянната си враждебност… Поне да познавах вашите приятели! Дори не си давате труда да ми кажете къде отивате или какви хора предпочитате… Нещо повече — присвоихте си правото да ми налагате волята си.

Думите й бяха изпълнени с мъка и яд. Дюан остана мълчалив известно време, после отговори:

— Аз не ви забранявам нищо. Можете да правите, каквото знаете.

— Това разрешение е валидно за вашия живот. Вие правите, каквото си искате.

— Има ли друг начин да следвам своя път? — попита той саркастично. — Повечето от хората имат един път… — внезапно той прекъсна думите си, нервно събра нещата си и стана.

— Искрено съжалявам, Роналд, но всичко е повече от безполезно… Ние вървим зле. Какво може да се очаква от такава жалка сделка?

— Аз отдавна престанах да се надявам на нещо. Вие сте права. „Когато корените са загнили, дървото не дава плодове.“

Веднага след това Дюан се отправи с тежки стъпки към вратата. Жаклин беше поразена от разстроеното и уморено лице на младия мъж. Може би въпреки всичко той работи прекалено много и отсъствията му не се дължат на увлечения по удоволствията, а на трудната му професия?

Объркана и с променен глас Жаклин направи опит да го върне:

— Роналд, вие сте много уморен, в последно време сте прекалено зает…

Дюан се обърна и лаконично отговори:

— Винаги съм имал работа — и излезе от стаята.

Жаклин го последва. В яда си реши да излезе и да обядва в „Лизбен“. Неседнала още и към нея се приближи Алистер Кей — приятелят на Дюан, с когото я запознаха семейство Астон.

— Имах шанс, че ви срещнах — каза му тя, след като размениха учтиви поздрави и въпроси. — Вие ми бяхте обещали да ни посетите, но изглежда ще трябва да се задоволя с една случайна среща.

— Аз отсъствах и едва вчера се завърнах. Това може ли да ме извини? Още повече че днес веднага ви посетих.

— О, колко съжалявам, че не съм била вкъщи. Но ако искате да ми доставите удоволствие, моля, елате да пиете чай с мен. Заповядайте — каза тя, посочвайки му празния стол.

Сър Алистер Кей благодари и седна до нея.

— Когато наблюдавам пътя, който е извървял вашият мъж, не мога да не се преклоня пред него. И не само аз, много наши прочути колеги споделят моето вълнение.

— Той наистина е необикновен — призна развълнувана Жаклин. — Работи без почивка, винаги е готов да откликне на всяко повикване, стига да е убеден, че това ще е от полза за пациента.

— За него професията винаги е била свещенодействие. Спомням си нашата първа среща в Единбург. Тогава той беше юноша с твърдо лице и спокойни очи. Още тогава почувствувах, че един ден ще се заговори за него. Сякаш носеше знака на победителите.

Жаклин не си даваше сметка с какво удоволствие поглъща думите му. Това не убягна от погледа на сър Алистер Кей, който си помисли колко щастлив е Дюан с тази женитба. Достатъчно е човек да погледне това очарователно същество, за да се увери, че то обожава съпруга си.

— Знаете ли — каза той, — че известието за брака на Дюан изненада много приятелите му? До този момент съм си мислил, че той никога няма време да се занимава със сърдечни работи.

Жаклин започна весело да се смее. За момент дори забрави, че в брака й с Дюан няма нищо романтично. Сър Алистер Кей продължи:

— Винаги съм предполагал, че Дюан е имунизиран срещу любовните увлечения, следвайки идеала си за красота. Точността на моята теория се потвърди, като видях избраницата му.

Добрите очи на учения я гледаха с възхищение.

— Това е мил комплимент и аз ви благодаря.

Скоро след това заговориха за бащата на Жаклин.

— Вие сигурно знаете за неговите последни открития? — попита Жаклин.

— Да, зная изследванията му за туберкулозата.

— Не, аз имам предвид неговото последно изследване, отнасящо се до епилепсията.

Сър Алистер Кей сви вежди, мъчейки се да си припомни. Накрая с неудобство каза:

— Третиращо епилепсията? Не, не си спомням.

— Моят баща не можа да довърши откритието си и преди да почине, завеща на мен и Дюан да доведем делото му докрай.

— Възможно ли е такъв резултат да не е още публикуван в последните бюлетини?

— Мога да ви уверя в противното. Асоциацията за лекарствените новости също е изследвала лекарството.

— Какво? — извика сър Кей.

— И резултатът от тази проверка е чекът, който ми бе изпратен за откупуване на лекарството.

— Как? Изпратили са ви чек?

— Но това е практика, нали?

— Без съмнение… Но чудното е, че аз не… — започна сър Кей смутено.

Жаклин почти го прекъсна и с ентусиазъм продължи да разказва: как Роналд е пътувал до Единбург, как е запознал членовете на Асоциацията, как е получила съобщението… Сър Кей разбра — в тази загадка пряко е намесен и той. Затова побърза да прехвърли разговора в друга посока. Разделиха се, очаровани един от друг.

След това Жаклин реши да посети старото си жилище. Тя знаеше, че госпожа Мак Карти продължава да живее там, но повече — нищо.

На прага с възторг бе посрещната от възрастната жена.

— Исках само да посетя нашата къща — каза Жаклин с вълнение.

Силно изненадана бе от видимата промяна в хола и от дрехите, натрупани по закачалките.

— Но кой живее тук? — учудено запита Жаклин.

— Досега не сте ли идвали в лабораторията?

В това време в хола се появи млад мъж и госпожа Мак Карти побърза да го представи. Той с удоволствие разведе Жаклин из лабораторията, като я запознаваше с проблемите, които разрешаваха в момента. Спомена й също, че са били посетени и от председателя на лекарствената асоциация сър Алистер Кей.

— Кой? — възкликна Жаклин смутено.

— Защо? Нима не знаехте, че председателят на тази асоциация е сър Кей?

Жаклин направи усилие да се овладее.

— Аз наистина не знаех… Аз съм много учудена… но всъщност това няма значение…

На връщане към „Холънд парк“ Жаклин си припомни странното държание на сър Алистер Кей. Реши да попита Дюан и да му поиска обяснение. В хола тя почти се сблъска с него.

— Къде сте била? — попита я той.

— Имах необикновени преживявания — опитвайки се да прикрие вълнението си, отговори Жаклин.

— Аз се върнах днес много рано — каза Дюан сухо.

— Мислех си, че мога да разполагам със себе си.

— Не сте имали причини да бързате — каза той глухо и влезе в кабинета си.

Отново се срещнаха за вечерята. Тя мина в пълно мълчание. Едва накрая Жаклин реши да проговори.

— Роналд, защо не сте ми казали, че сте трансформирали къщата на баща ми в база за бедни студенти?

— Не знаех, че това може да събуди любопитството ви. Вие обикновено не се интересувате от моите работи.

— Вие… вие се лъжете. Мислите ли, че въпреки нашите отношения аз не мога да се възхитя от вашата работа?

Дюан не отговори. Жаклин продължи:

— Впрочем аз това неведнъж съм ви го казвала.

— Възможно е. Но аз не желая да рискувам един ден да ми се подиграете.

Сълзи се показаха в очите на Жаклин.

— Можете ли да бъдете по-ясен?

— Наистина досега не съм имал повод, но… Може би неслучайно много хора ме смятат за маниак.

— Във всеки случай сър Кей не споделя това мнение.

— Кей винаги е бил много благосклонен към мен.

— Знаете ли, че той се е върнал в Лондон?

Видимо обезпокоен, Дюан отговори:

— Не, не знаех. Откъде пък вие знаете?

— Двамата пихме чай в „Лизбен“. Аз използвах случая да разговарям с него за… откритията против епилепсията…

Дюан се смути още повече. От вълнение и притеснение не знаеше къде да погледне. Жаклин продължи:

— Аз му благодарих за изпратения чек, но…

Дюан нервно скочи и започна да се разхожда.

— Но той ми каза, че никога не е чувал да се говори за това откритие.

Настъпи тежко мълчание. Жаклин навлажни изсъхналите си устни и продължи:

— Как може да се обясни фактът, че сър Кей не знае нищо? — Младата жена стана, сложи ръцете си на раменете на Дюан и го принуди по този начин да я погледне. — Роналд, кажете ми истината! Асоциацията ли изпрати чека?

— Не — отговори Дюан с пресипнал глас.

— И така, Асоциацията не ни е изпратила чека — повтори тя.

— Не.

— Тогава откъде дойдоха тези пари?

— Не ме разпитвайте повече, моля ви!

— Аз трябва да зная всичко, Роналд!

Дюан направи отчаян опит да се освободи от ръцете й, но тя се приближи замайващо близко до него, така че къдриците й почти докосваха рамото му. Младият мъж затвори очи, сякаш да се спаси. Така той избягна и гледката на разстроеното й лице.

— Роналд, всичко това ме засяга, и то много! Роналд, моля ви, кажете ми истината!

— Жаки, Жаки, вие не разбирате в момента какво искате от мен!

Постепенно Жаклин започна да проумява.

— Роналд — промълви тя, — това сте вие! Така ли е, кажете?

Дюан наведе глава и погледна жена си. Повече не можеше да я лъже.

— Да — тихо отговори.

— Но, Роналд, защо?

— За да се отплатя — каза той късо.

— Нима сте си въобразявали, че парите могат да заличат всичко? — каза Жаклин, като бързо пусна ръката на мъжа си.

Той отговори с горчив смях:

— Надявах се поне, че нещата не са непоправими… моето желание беше да ви осигуря известна независимост, за да ви освободя от принудителното подчинение, в което бяхте попаднали по моя вина.

— Сега разбирам — тихо каза Жаклин. — Като ви изплащах сумата, аз всъщност съм ви връщала вашите собствени пари. Аз изплатих своя дълг с вашите собствени пари! И вие сте допуснали да играя тази смешна роля! — при тези думи тя покри лицето си с ръце, сякаш да се предпази от мъчителната мисъл.

Дюан се приближи и внимателно хвана ръцете й.

— Погледнете ме добре — каза той. — Нима имам вид на човек, който ви се подиграва?

Жаклин повдигна очи и с изненада забеляза, че Дюан не беше разгневен. По-скоро лицето му излъчваше мъчителна безнадеждност.

— Извинете ме! — каза тя, обръщайки глава. — Съжалявам!

В този момент щастието беше в техните собствени ръце, но в своето заслепение те го оставиха да се изплъзне.

— Роналд — каза внезапно Жаклин, — има още нещо, което не разбирам.

— Какво по-точно?

— Защо все пак трябваше да ми предоставите такава голяма сума? Питам се каква е причината.

— Моля ви, изяснете се! Може би допускате, че съм имал някакъв личен интерес?

— Ох, Роналд!

— Не ме ли обвинихте веднъж, че съм искал да присвоя резултатите от откритието на баща ви?

— Тази мисъл ми я бяха внушили.

— Но все пак вие я приехте като ваша — отговори Дюан със стоманен блясък в очите.

— Бях сърдита… Не исках да ме третират така в къщата на собствения ми баща… Може би изпитвах и известно задоволство да откривам у вас грешки. За всичко това сега вече съжалявам, съжалявам, че съм се поддала на тези клевети.

Дюан измърмори нещо за Белфорд и побърза да се качи в стаята си. Жаклин остана сама с тъжните си мисли.