Конкордия Мерел
Един дълъг завой (13)

* * *

Вечерта на следващия ден Жаклин срещна Коничи на първия етаж. Той носеше кърпа и хавлия за господаря си.

— Докторът върна ли се? — запита тя.

— Не още, но аз му приготвям банята, защото той е много уморен вечерите, когато се връща от децата.

— От децата ли? — запита Жаклин учудено.

— Да, от клиниката за деца. Госпожата не е ли ходила там?

Жаклин не само не беше ходила, но дори не знаеше, че Дюан е поел ръководството на детската клиника. Слугата знаеше повече от съпругата!

— Там има много деца — продължи Коничи, — момчета и момичета. Всяко от тях си има своята болка, но само да знаете колко са щастливи, когато господарят е при тях!

— Вие придружавали ли сте доктора, Коничи?

— Да, често! Когато се смея, устата ми така се отваря, че разсмивам всички деца. „Това е добро за тях“ — казва господарят. Той няма време да е весел, но иска другите да бъдат такива.

Минаха три дни, през които Жаклин не беше се виждала с мъжа си. А уж живееха под един покрив! Късно третата вечер той влезе в салона и остана много учуден, че намери там жена си. Тя държеше в ръце една книга, от която не беше прочела и ред. Щом го видя, Жаклин скочи живо и не можа да сдържи възклицанието си — лицето на Дюан беше смъртно бледо и уморено.

— Добър вечер — бавно каза той и безсилно се отпусна на дивана със затворени очи. След малко с мъка ги отвори и попита:

— Защо не сте си легнала?

— Чаках ви… Не съм ви виждала три дни, Роналд!

— Вие сте го забелязали?

— Изпитах особено чувство на празнота — каза тя бавно.

Коничи влезе, за да внесе подноса с топлото мляко и бисквитите.

— Можете да си легнете вече, Коничи.

Слугата се поклони по ориенталски до земята и излезе.

Дюан изпи две чаши мляко, отпусна се на дивана и отново затвори очи. Жаклин имаше толкова неща да му казва, толкова въпроси да му зададе, но се въздържа, като видя неестествената бледност на лицето му.

— Роналд — каза тя нежно, — вие трябва да си починете! Идете да си легнете!

Не последва никакъв отговор. Дюан навярно беше заспал. Развълнувана, Жаклин го гледаше и не знаеше как да постъпи. Все пак не можеше да го остави да прекара нощта на дивана. Много внимателно посегна да го завие. Точно в този момент, в съня си, Дюан се обърна и инстинктивно хвана ръката й. Жаклин седна до него и търпеливо зачака. Дюан спеше дълбоко. Постепенно очите на Жаклин започнаха да се затварят и тя също заспа, леко опряла глава на рамото на мъжа си.

На разсъмване Дюан се събуди. Той скочи на крака, без да забележи в първия момент заспалата до него Жаклин.

— Жаки! — извика миг след това, все още сънен и неразбиращ.

Тя мило му се усмихна под разпилените си от съня къдрици.

— Какво правите тук?

Жаклин се събуди окончателно. Стана, като с мъка размърда вкочанените си крайници.

— Ах, всичко ме боли! — каза тя като малко дете.

После, под изпитателния поглед на Дюан, се видя принудена да добави:

— Вие не бяхте на себе си снощи, Роналд. Изглеждахте така изтощен!

Дюан смутено обърна глава, както винаги, когато жена му засвидетелстваше симпатия или по-топло чувство.

— Аз се чувствам много добре. Но защо вие останахте при мен?

Малко пообъркана, тя отговори:

— Разбирате ли, Роналд, вие бяхте стиснали ръката ми и не искахте да я пуснете.

По лицето на Жаклин се появи загадъчна усмивка, а Роналд разглеждаше ръцете си, сякаш търсеше по тях следи от тези на Жаклин.

— Аз ви бях длъжница, Роналд, за грижите, които положихте за мен в пещерата.

— Аха, значи става дума за задължения и изплащане на дълг — каза той с променен глас.

— Не, не — припряно го прекъсна тя. — Вие имахте нужда от почивка… и аз не можех да постъпя по друг начин… и…

— И какво?

— Имаше и друго — бях щастлива, че съм ви с нещо полезна.

— Вие направихте точно това, от което имах нужда. Бях така уморен… През деня имах тежка операция. Едно от децата…

— Това ли е причината за вашите отсъствия тези дни? — съвсем спонтанно попита Жаклин.

— Надявам се, че не сте си въобразили, че участвам в карето на бридж у Фрида Бемон?

Въпросът беше зададен направо, грубо и пряко засегна Жаклин с точността си. Внезапно Дюан започна да се смее и каза:

— Е, добре, сега влизам в банята, а после ще закусим заедно яйца и жамбон.

Вечерта те продължиха разговора си.

— Починахте ли си? — попита Дюан.

— Да, спах до обяд.

— Тази сутрин благодарих ли ви?

— Не, поне не по протокола — отвърна тя през смях.

— А сега можете ли отново да ми помогнете?

— Как?

— Получих телеграма от лейди Пенрод. Тя иска да посети след обяд клиниката. Леди Пенрод е член на фондацията и всяка година ми изпраща значителна сума пари. Искате ли да ме придружите?

— Кажете ми, Роналд, тази клиника не е ли една от вашите благотворителни дейности?

— Не съм ли ви говорил?

— Дори уста не сте отворили.

Погледите им се срещнаха и двамата весело се засмяха.

— А сега се опитайте!

— Ще помисля за това.

— Като начало бих искала да ме осведомите по един въпрос, който много ме интересува.

— За какво се отнася? — озадачен и с безпокойство попита Дюан.

— Преди всичко искам да зная кой е истинският Роналд Дюан. Дали този, който е така привлекателен, или другият, който е…

— Точно обратният — подхвърли Дюан. — Но какво точно цели вашият въпрос?

— Искам да зная какво да мисля за вас.

— Аз мислех, че вие дълго време имахте конкретна оценка за мен.

— Нямам ли право да променя мнението си?

— Но какво си мислите вие за мен?

— Без съмнение не това, което съм мислила преди… преди да ми каже Коничи някои неща за вас.

— Коничи? — повтори той заинтересуван.

— Той ми разказа много неща, включително и това, че вие сте го водили в детската клиника, за да разсмива малките. А мен никога не сте ме водили там, Роналд.

— Това е истина, но преди малко ви предложих една мисия в клиниката, а вие още не сте ми отговорили. Сега ми кажете — искате ли да ме придружите?

— Но разбира се! Изпивам си кафето, обличам се и съм готова!

Тя изкачи тичешком стълбите. Беше безкрайно щастлива! Радостта я правеше още по-красива и привлекателна. Когато отново слезе долу, забеляза в очите на Дюан особен блясък.

— Какво има? — попита тя, сякаш Дюан бе казал нещо.

— Не съм продумал, въпреки че си мисля…

Вече в колата Жаклин поднови разговора:

— Не можете ли да мислите на глас?

— Моите мисли едва ли ще са по вашия вкус.

— Как можете да знаете?

— Трябва ли да изрека мисълта си?

— Умирам от любопитство!

— Като ви видях да слизате, си помислих, че човек трябва да е сляп, за да не забележи чара ви.

— Какво? Чувам комплимент?

— Доколкото знам, ласкателствата не са включени в нашата програма — с лек хумор каза Дюан.

— Да… но този комплимент ми направи голямо удоволствие.

— Суетна ли сте, Жаки?

— Възможно е. Във всеки случай обичам да ми казвате, че съм красива.

Те се засмяха весело.

Скоро след това пристигнаха в клиниката. Малко по-късно дойде и лейди Пенрод. Тримата се упътиха към градината, където обикновено стояха децата.

— Ето доктор Роналд! Дошъл е доктор Роналд! — децата се струпаха около него с радостни викове и безцеремонно го отделиха от останалите. Започнаха весело да танцуват, да подскачат, да го дърпат за ръцете… а Жаклин гледаше с вълнение и не можеше да повярва — сън ли е това или самата действителност.

След обиколката лейди Пенрод си замина, а Жаклин, все още смутена, попита:

— Мога ли да се върна с колата, или ще имате нужда от нея?

— Ще ви придружа — отговори той.

За Жаклин тези думи бяха достатъчни. Изцяло погълната от преживяното през деня, тя с вълнение помечта за часовете, които я очакваха — двамата ще пият чай, ще си говорят, ще преживеят тихи, щастливи вечерни мигове… Но едва прекрачили прага на дома и красивата приказка бе грубо прекъсната — мадам Бемон ги очакваше в салона.

— О, скъпи приятели, ето ви най-после! От един век съм тук! Коничи ми направи чай. Той добре познава моите вкусове. Роналд — продължи тя с внезапно разнежен глас, — вие имате измъчен вид. Така добре ви познавам, че нищо не може да убегне от погледа ми! Какво, не върви ли…

— Роналд се преумори тези дни… има голяма нужда от почивка — живо се намеси Жаклин.

— Ах, наистина ли? В такъв случай мъжът има нужда от уютна домашна обстановка и нежна женска ръка, която да го приласкае и обгради с внимание. Но това са качества, които не всяка жена може да притежава.

— Извинете ме, но ще се кача горе, за да се преоблека — тихо каза Жаклин и излезе.

В този момент Коничи влезе в салона, за да поднесе топлия чай. Когато Жаклин се върна, завари мадам Бемон с неподражаема грация да приготвя чая на Дюан.

— Току-що казах — подхвърли Фрида, — че имам чувството да съм се върнала в старите добри времена… — после се впусна в безкраен разговор с Дюан, като непрекъснато припомняше случки и събития, в които винаги те бяха основните участници.

Раздразнението на Жаклин особено се засилваше от поведението на Дюан. Той беше в добро разположение на духа и непрекъснато се смееше. Жаклин се питаше още колко ще може да издържи така. Най-после Фрида си тръгна. Дюан я придружи до колата й. Права до прозореца, Жаклин видя как двамата слизат заедно, как се сбогуват, как мъжът й кавалерства при качването на Фрида в колата, как тя му се усмихва, как Дюан се накланя и те си казват нещо на раздяла. Най-после колата тръгна.

Жаклин застана в средата на салона — объркана и раздразнена. Защо се вълнуваше така? Какво от това, че Дюан намира госпожа Бемон за очарователна? Внезапно реши да се прибере в стаята си, но на вратата се сблъска с Роналд и попадна в прегръдката му. Неочакваната близост я разтърси цялата. Тя се отскубна от ръцете на мъжа си, побягна по стълбите нагоре и съвсем разстроена и задъхана се намери в стаята си. Седна и се опита да въведе ред в бушуващия безпорядък на мислите си. Един въпрос непрекъснато напираше на устните й. Стана нервно и започна да се разхожда. Внезапно се погледна в огледалото и остана стъписана от гледката, която се откри пред очите й. Сякаш цялото й лице излъчваше един вик: „Обичам го! Обичам го!“