Чингиз Айтматов
Ранни жерави (7) (Повест)

7

И така наближаваха ония дни…

Тревожното, мъчително очакване на отговора от Мързагюл не го напускаше през целия ден, докато вечерта не се поваляше в леглото да спи като труп… С каквото и да се занимаваше, каквото и да вършеше, през цялото време мислеше за това. Работеше, без да жали сили, командуваше десанта, а вътрешно чакаше само едно — кога най-после ще дотича в конюшнята Хаджимурат, кога ще донесе дългоочаквания отговор. С Хаджимурат дори си имаха условни сигнали. Ако Мързагюл е отговорила, тогава Хаджимурат ще тича с подскачане и ще размахва ръце, скок-подскок, ако ли не, тогава няма да тича, а ще върви и ръцете му ще бъдат в джобовете.

Султанмурат непрекъснато поглеждаше натам. Но всеки ден братчето му пристигаше с ръце в джобовете. Султанмурат се огорчаваше, недоумяваше. Търпението му се свършваше. Разпитваше, подпитваше и пак питаше Хаджимурат какво му е казала тя, когато са се видели, как е отишъл при нея и какъв е бил разговорът им. Когато се връщаше в къщи, намираше брат си отдавна заспал. А му се искаше да разбере още подробности. Но нямаше нищо особено за разпитване. По думите на Хаджимурат тая непоносима Мързагюл-бийкеч въобще не му казвала нищо в междучасията, а се правела, че нищо не знае, нищо не помни. Като че ли не е получавала никакво писмо. Стои си в междучасията, разговаря с приятелки, а него, Хаджимурат, въобще не го забелязва, докато той сам не отиде при нея и не я дръпне за ръката.

Султанмурат не разбираше какво може да значи това. Ако Мързагюл не иска да има нищо общо с него, защо тогава не отговаря, защо не го казва направо? Защо мълчи, толкова ли не се досеща колко мъчително, колко тежко е да се чака отговор?

Заспиваше с тези мисли, а на сутринта със започването на деня отново мислеше за същото. Вече не оставаше време да се чака. Снеговете наоколо бързо се топяха. Всеки момент земята може да се размръзне и да задиша, ей на, ще се прокара първата бразда на полето и тогава няма да имаш време за нищо…

Веднъж Султанмурат каза на брат си:

— Кажи й, че скоро ще замина за Аксай, ще замина за дълго…

Отговорът беше само една дума… „Зная“ — беше предала тя и нищо повече.

Той се чудеше какво да мисли. Понякога му се искаше да изтича в училището, да дочака междучасието, да се срещне с нея и лично да разбере какво значи всичко това. Но не се решаваше. Всичко, което преди му се струваше толкова просто, сега стана почти непреодолимо. Страхът, свенливостта, нерешителността и съмнението разтърсваха душата му като променливото време в планините…

Пък и работата не можеше да се остави. Имаха страшно много работа. Оказа се, че никак не е леко да бъдеш командир на десант. От сутрин до вечер работа, работа и колкото повече наближаваше времето да се отива в Аксай, толкова повече най-различни грижи ги затрупваха.

Настъпващата пролет обаче не само увеличаваше грижите им, но и украсяваше, обновяваше живота им, възбуждаше ги. На водопоя сега беше по-весело, по-просторно, някак пролетно. Ледът изчезна като дим. Освободената рекичка отново тичаше весело, премяташе се по каменистата плитчина. Всяко камъче на дъното отразяваше светлините и сенките в бягащия зеленикав поток. Сега целият табун коне шумно нахълтваха в средата на реката, вдигайки облаци от пръски с копитата си. И момчетата върху конете също бяха там в тая купчина. Смях, писъци от студените пръски, закачки…

Султанмурат я видя именно в такъв момент на водопой. Видя я, когато прескачаше по камъните, и замря. Защо трябваше да замира? Мързагюл не беше сама. Бяха четири момичета. Връщаха се от училище. Можеше и да не ги забележи. Толкова хора минават по тоя път, прескачайки по камъните през реката. Но ето на, късмет! Погледна случайно и замря, задържайки Чабдар на място, веднага я позна. Тя прескачаше по камъните и също го позна, политна, като балансираше с ръце, излезе на брега и поспря, още веднъж погледна към него. Докато се отдалечаваше с приятелките си, на няколко пъти се обърна. Всеки път, когато се обръщаше към него, той беше готов да препусне, да литне подир нея — подир обещаното щастие, за да й каже веднага, без да скрива, без да се стеснява, колко я обича. И че без нея животът не е живот. Всеки път не му стигаше кураж, всеки път, когато тя се обръщаше към него, той умираше и възкръсваше. Тя вече се скри заедно с приятелките си в началото на улица Аралска, а той все още задържаше Чабдар в средата на рекичката, а конете вече се бяха напили и бяха излезли на брега. Момчетата ги събираха заедно, за да тръгнат към конюшнята, а той стоеше на място, преструвайки се, че пои Чабдар…

По-късно мислеше за това и се чудеше, сърдеше се на себе си, че не беше се сетил по-рано да я види, да я срещне на същия път, когато тя се връща от училище. Да, там на брода през рекичката винаги могат да се срещнат като че ли случайно. Как не беше се сетил по-рано? Разбира се, че трябва да действува сам, да я срещне и от самата нея да разбере какво мисли за писмото му.

После разбра, че такива срещи можеха да стават всеки божи ден, ако десантът им докарваше конете на водопои малко по-късно от обикновено. Много неприятно му беше да съзнава, че всеки път, след като връщаха конете от водопой, на същото това място се появяваше Мързагюл, а той не можа да съобрази такава дреболия. Страда, измъчва се, когато всичко е толкова просто…

Сега реши да я дочака. На другия ден Султанмурат се забави край реката, каза на момчетата, че скоро ще се върне, ще направи един хубав пробег с Чабдар, а тях помоли да понаглеждат конете му след водопоя: да ги завържат по местата им, да им дадат храна.

И отново Анатай!

Той не бързаше да се връща от водопой, пък и другите задържаше.

— Знам аз кого чакаш — каза той предизвикателно. Ама че отвратителен тип!

И Султанмурат си го бива. Не му отговори спокойно: „Щом знаеш, чудесно. Имаш право“; вместо това наруга Анатай:

— А ти си фашистки шпионин!

— Кой, аз ли съм шпионин?

— Ти си шпионин!

— Хайде, докажи го! Ако съм шпионин, нека трибуналът да ме разстреля! Пък ако не, тогава ще те пребия!

Те се скараха, пришпориха конете един срещу друг и взеха да се гонят и да се въртят сред реката. Крещяха заплашително, мятаха си свирепи погледи, всеки се мъчеше да свали другия от коня. Момчетата на брега се смееха, забавляваха се, подстрекаваха ги, а те, също като петлета, здравата се бяха разярили. Водата наоколо закипя, летяха пръски, конете се препъваха във водата, като стържеха с подковите си по камъните, и тогава Еркинбек викна:

— Хей, вие, пак ли искате да осакатите конете!

Веднага се опомниха, дори се зарадваха, че се намери сериозна причина, и се разделиха без много приказки.

И все пак настроението им се развали. Когато докараха конете в конюшнята, Султанмурат все още беше задъхан и за да се успокои някак, тръгна в ситен тръс покрай реката, като непрекъснато поглеждаше към пътя. Не отиде далече, пое обратно и тогава я видя. Както и вчера, Мързагюл се връщаше заедно с другарките си. Те си вървяха, заети със свой разговор, и съвсем не се интересуваха, че преди малко някой си едва не се сби заради едната от тях, че някой страда, умира от мъка по една от тях. Преди известно време майка му се разтревожи за сина си: „Какво ти е? Да не си болен? Лицето ти просто се е смъкнало!“ Успокои майка си, а той взе огледалото — отдавна не беше се оглеждал, все нямаше време — и наистина видя, че много се беше изменил напоследък. Очите му блестят като на болен, лицето му се е източило, вратът се е удължил и дори като че ли две бръчици, две браздички са се врязали между веждите, а на горната му устна се е появил тъмен пух. Ако се гледа на светлина, иначе не се забелязва. Гледай ти! Съвсем друг беше станал, не можеш да го познаеш… Баща му сигурно няма да може да го познае, когато се върне…

Той се приближаваше на кон отстрани и забеляза как Мързагюл погледна два-три пъти към реката, сякаш търсеше някого. А когато го видя, трепна от изненада, поспря, но после бързо тръгна заедно с приятелките си. Те преминаха рекичката, скачайки от камък на камък, и се разотидоха по домовете си. Той ги изпревари, като ги заобиколи, сякаш бързаше някъде по работа, излезе през зеленчуковите градини на улицата, за да я пресрещне. Видя я чак на другия край на улицата. Подкара бавно. Колкото повече се приближаваха, толкова по-страшно му ставаше. Струваше му се, че от всички прозорци и врати ги гледат, следят ги и всички чакат да видят как ще се срещнат и какво ще й каже.

Тя вървеше насреща му, без да бърза особено. Той не разбираше какво се е случило, защо се вълнува толкова. Нали учеха заедно в един клас, нищо не му струваше да й вземе нещо и дори да я обиди, а сега се приближаваше с трепет и страх в душата. Сега му се искаше да избегне срещата, но вече беше късно. И тя сигурно беше почувствувала по някакъв начин състоянието му. Когато остана съвсем малко, изведнъж забърза и преди да стигне до къщата си, свърна в двора на съседите. Той се зарадва, въздъхна облекчено. Беше й много благодарен. Я гледай колко страшно било да се срещнат насаме…

После се укоряваше и се сърдеше на себе си за малодушието. През нощта спа лошо и когато се събуди призори, мисли за нея, даде си дума, че днес на всяка цена ще се приближи и ще я заговори без стеснение, ще я запита съвсем сериозно има ли намерение да отговаря на писмото му и кога. Ако не, никак няма да се обижда, тия дни той ще замине за Аксан и нека всичко това да си остане между тях. Така ще й каже.

С това твърдо решение започваше той оня ден, с това намерение работи, с това намерение тръгна още веднъж към рекичката след водопоя. Беше яхнал Чабдар. Разходи се нагоре-надолу покрай брега. Неволно обърна внимание, че не беше останал сняг дори по сенчестата страна на покривите в аила, а по възвишенията, там, където снегът беше доста натрупал през зимата, все още стоеше на топящи се тъмносиви петна. Като амебите, които рисуваха някога в тетрадките си в часовете по зоология.

Вчера в конюшнята председателят Тъналиев и бригадирът Чекиш направиха преглед на аксанския десант. Всички плугове бяха номерирани и зачислени на орачите. На Султанмурат се падна плуг номер едно. След това всеки нагласи конете си с такъмите, показа как се справя с тая работа, а после показа как впряга своята четворка в плуга. Тогава и петте впряга се строиха в един ред. Общо взето, ако човек погледне отстрани, изглежда доста внушително! Като тачанки, само че вместо тачанки — плугове. Конете — силни, такъмите — нагодени, плуговете блестят от смазката. Орачите — стегнати, всеки до своя впряг. Председателят Тъналиев крачеше пред десанта, суров като командуващ армия. Спираше пред всеки:

— Доложи за своята готовност!

— Докладвам. Разполагам с четири подковани коня, четири хамута в изправност, четири каишки, осем теглича, едно седло, един камшик, един двулемежен плуг с три чифта резервни палешника.

Също като в армията! Само бригадирът Чекиш се мръщеше. Разбира се, той е старец, откъде ще ги разбира тия работи!

Прегледът мина добре. И все пак десантчиците се провалиха по две точки. Председателят Тъналиев събра всички при впряга на Ергеш.

— Я открийте какво не е в ред в такъмите — предложи той.

Прегледаха всичко, опипаха всичко, но не можаха да намерят нищо. Тогава Тъналиев сам им показа:

— Ами това какво е? Нима не виждате, че ремъкът на средния дорест кон е превъртян отстрани? Ето, вижте! А превъртяният ремък по време на работа ще натрива корема на коня. Конят не може да го каже. Ще опъва, а на следващия ден коремът ще се подуе, няма да можете да го впрегнете. Тогава откъде да ви намеря резервни коне? Нямам! Значи, плугът ще излезе от строя поради немарливо отношение към такъмите! Я помислете, имаме ли право да допускаме това? За какво се подготвяхме през цялата зима?

Всички се засрамиха. Такава дреболия на пръв поглед и как можаха да я допуснат!

— Султанмурат — съветваше председателят Тъналиев, — като командир на десанта си длъжен всеки път преди започване на работа да проверяваш кой как е впрегнал конете. Разбра ли?

— Разбрах, другарю председател!

Другата точка, по която десантът се изложи, се оказа по-сериозна. При това изложи се самият командир. Председателят Тъналиев го попита:

— Кажете ми, къде ще оставяте такъмите през нощта след работа?

Мислиха, мъдруваха, отговаряха най-различно. Решиха, че в полето, край плуговете.

— А ти как мислиш, командире?

— И аз мисля така. На браздата, където ще разпрегнем, там ще оставим такъмите край плуговете. Няма да ги носим със себе си я!

— Не, това е неправилно. Такъмите не бива да се оставят през нощта на полето. Не защото някой ще ги вземе. В Аксай няма кой да ги вземе. А защото през нощта може да завали дъжд или сняг. Такъмите ще се намокрят. Кожата е нещавена. Някоя лисица или мармот могат да изгризат такъмите в полето. Ясно ли е за какво става дума? Значи, какво следва от всичко това? Плугът остава на полето. Разпрегнатите коне с такъмите довеждате до лагера. Имате юрта, в която ще живеете. Юртата е само една. Друга нямам. Всеки си внася вътре такъмите и ги прибира внимателно там, където ще спи. Ясно ли е? Да се спи с такъмите до главата! Такъв е законът! Това е вашето оръжие! А всеки боец пази преди всичко оръжието си!

Така говореше председателят Тъналиев през тоя ден пред аксайския отряд, строен за преглед в пълна бойна готовност.

Така говореше председателят малко преди да потегли десантът за Аксай. А това време наближаваше. И всичко вървеше натам…

Така говореше председателят Тъналиев, като ги учеше на ум и разум…

Така…

Да, съвсем възможно беше след три-четири дни, ако времето не се развали, да тръгнат към Аксай и тогава, разбира се, няма да се видят с Мързагюл чак до лятото. Султанмурат помисли за това и се изплаши. Трудно, невъзможно беше да си представи такова нещо — да не я вижда, макар и отдалече, толкова време! Пък днес уж се готвеше да й заяви — да или не, ако ли не, какво пък чак толкова, не е голяма беда, няма за кога да се чака, работата в Аксай е къде по-важна…

Султанмурат яздеше покрай брега и все поглеждаше към пътя. Започна вече да се безпокои. Ставаше късно. Ето ги и тях, момичетата! Обаче Мързагюл я нямаше между тях. Приятелките й идваха, а нея я нямаше. Отначало Султанмурат се огорчи. Какво можеше да направи при това положение. Тръгна разстроен към конюшнята. Но по пътя го обзе тревога: ами ако се е разболяла или се е случило нещо друго? Тревогата му нарастваше, той почувствува, че в никакъв случай няма да може да я преодолее, докато не разбере причината. Реши да попита момичетата. Подкара Чабдар подир тях. И тогава я видя. Мързагюл се връщаше сама. Вече приближаваше брода на рекичката. Султанмурат пришпори лекичко Чабдар, за да успее да я срещне на брода, а самият той така се зарадва, оказа се, че толкова силно се беше уплашил през тия минути, че сам не забеляза как се отрони от устата му: „Скъпа моя!“

Срещна я на брода. Скочи от коня и като го държеше за поводите, зачака я да излезе на брега при него.

Тя вървеше към него, като го гледаше и му се усмихваше.

— Внимавай да не паднеш! — извика й той, макар че беше невъзможно да се падне от такива широки, отгоре покрити с чим плочи. Колко е хубаво, че тя минава по плочите! Колко е хубаво, че на тази капризна планинска рекичка не се задържаха никакви мостове и мостчета!

Той я чакаше с протегната ръка, а тя вървеше към него, като през цялото време го гледаше и му се усмихваше.

— Внимавай да не паднеш! — каза той още веднъж. А тя нищо не отговаряше. Само му се усмихваше. И с това беше казано всичко, което той би искал да знае. Ама че чуден човек беше, писа някакви си писма, измъчва се, чакаше отговор…

Той пое дланта й, когато тя му протегна ръка. Толкова години учи с нея в един клас и излиза, че не знаеше каква чувствителна и отзивчива ръка има тя. „Ето, тук съм! — каза ръката. — Толкова се радвам! Нима не чувствуваш колко се радвам?“ В този миг той я погледна в лицето. Беше поразен — в нея видя себе си! И тя като него беше станала съвсем друга през това време, беше пораснала, източила се, очите и светеха със странен, разсеян блясък като след болест. Беше заприличала на него, защото и тя постоянно мислеше, не спеше по цели нощи, защото и тя обичаше и тази любов я беше накарала да прилича на него. От това беше станала още по-красива и по-близка. Цялата беше едно обещание за щастие. Всичко това той проумя и усети в един миг.

— Аз пък си помислих, че си се разболяла — каза й той със смутен глас.

Мързагюл не отговори нищо, а каза съвсем друго:

— Ето. — Тя измъкна пакетчето, предназначено за него. — Това е за теб! — И продължи нататък, без да се спира.

Колко пъти после отново и отново разглеждаше тази бродирана кърпичка! Измъкваше я от джоба и отново я скриваше, отново я разглеждаше. Голяма колкото лист от тетрадка, кърпичката беше извезана по края с бродирани фигурки, цветенца, листенца, а в единия ъгъл с червени конци бяха избродирани две главни и една малка буква: „S. c. M.“, което означаваше „Султанмурат джана Мързагюл“ — „Султанмурат и Мързагюл“. Тези латински букви, които учеха в училище от преди реформата на киргизката азбука, бяха отговор на неговото многословно писмо и стихове.

Султанмурат се върна в конюшнята, като едва сдържаше ликуващата си радост. Разбираше, че изпитва такова щастие, което не може да сподели с другите, че то е предназначено само за него и че никой друг не може да бъде толкова щастлив, колкото е той. И все пак много му се искаше да разкаже на момчетата за днешната си среща, да им покаже подарената кърпичка.

Затова пък работата му спореше. Момчетата чистеха конете след водопоя, носеха с кофите овес, слагаха сено в яслите. Веднага се включи в работа. Бързо прекара стъргалото по твърдите, налети със сила гърбове и хълбоци на конете си, изтича за овес. През цялото време чувствуваше кърпичката в горното джобче на преправената войнишка рубашка. Като че ли там гореше невидимо пламъче. Това будеше у него радостно и тревожно чувство. Радостно, защото Мързагюл откликна на любовта му, а тревожно, защото беше началото на нещо неизвестно…

После изтича за сено до люцерновата купа зад конюшнята. Там беше тихо, слънчево, миришеше силно на сухи треви. Много му се прииска да погледне още веднъж кърпичката си. Измъкна я от джоба и взе да я разглежда, долавяйки сред миризмата от треви нейния особен аромат, сякаш миришеше на хубав сапун. Веднъж в училище той усети как миришат косите й. Сега си спомни, това беше нейният аромат. Така стоеше той насаме с кърпичката и изведнъж някой му я грабна. Огледа се — Анатай!

— А-а, ти вече получаваш и кърпички от нея!

Султанмурат се изчерви силно:

— Дай ми я!

— Не бързай. Първо ще я разгледам.

— Аз пък ти казвам да я дадеш!

— Стига си викал, ще ти я дам. Много ми е потрябвала!

— Веднага ми я върни!

— Я се развикай по-силно! Викай, че са ти взели подарената кърпичка! — И я пъхна в джоба си.

Султанмурат вече не помнеше какво стана по-нататък. Пред него се мярна само изкривеното от злоба и страх лице на Анатай, после с все сила нанесе още един удар, а след това отлетя встрани от рязък удар в корема. При падането се преви, но веднага скочи на крака и се хвърли изпод купата към подлия Анатай с още по-голяма ненавист и ярост. Дотичаха момчетата. Засуетиха се. Тримата започнаха да ги разтървават. Молеха ги, увисваха на ръцете им, но те отново и отново се хвърляха един върху друг, счепквайки се в буйна безжалостна схватка. „Дай ми я! Дай ми я!“ — повтаряше само едно Султанмурат, разбирайки, че изходът може да бъде само един: или да умре, или да си върне кърпичката. Анатай беше як, силен, действуваше хладнокръвно, но на страната на Султанмурат беше справедливостта и правото. Той нападаше безогледно, макар че често биваше повалян. Последния път падна върху вилата, търкаляща се до купата. Тогава ръцете му я грабнаха. Той скочи, като държеше вилата пред себе си. Момчетата се развикаха, като се разбягаха встрани:

— Стой!

— Спри!

— Опомни се!

Анатай стоеше пред него, дишайки тежко, разкрачен, с разперени ръце, като се озърташе къде да отскочи, но нямаше къде да се скрие. От едната му страна — купата, от другата — стената на конюшнята. Именно в тези минути Султанмурат придоби твърдост на духа. Разбираше, че това е крайност, но друг изход нямаше.

— Дай я — каза на Анатай, — иначе ще стане лошо!

— На ти я! — разбърза се Анатай, опитвайки се да обърне всичко на шега. — Много ми е потрябвала! Човек не може да се пошегува! Глупак! — И той му хвърли кърпичката.

Султанмурат я сложи в горното си джобче. Страшният миг отмина. Момчетата въздъхнаха облекчено, забърбориха и едва тогава Султанмурат почувствува как му се вие свят, как треперят ръцете и краката му. Като изплюваше кръвта от разбитата си устна, отиде със залитане зад купата, падна върху сеното по гръб, пое дъх и се съвзе…