Чингиз Айтматов
Ранни жерави (6) (Повест)

6

На следващия ден, след като Хаджимурат се върна от училище, заедно с брат си тръгнаха в полето за топливо. Оседлаха Хаджимуратовото магаре Черногривчо, привързаха към седлото му въжета за вършините, сърпове и ръкавици. Взеха със себе си и кучето Актош. То охотно тръгна подир тях. Хаджимурат, като по-малък, яхна магарето, а по-големият тръгна отстрани, като подканваше магарето. Ако не го подканиш, няма да бърза. Мястото не беше близко. Султанмурат знаеше едно местенце, пълно със сухи съчки и вършини. Далече беше то, в долчинката Туюк-Джар. През пролетта и лятото в тази долчинка се стичаха от всички страни снежни и особено дъждовни води. Долчинката ехтеше от бурните дъждовни потоци и тътнежите на бурите, а през есента в нея избуяваха храсталаци от тънкостеблени треви колкото човешки бой. Малцина се отбиваха тук. Но затова пък оттам няма да се върнеш с празни ръце.

Наоколо целият курай отдавна е прибран. Затова трябва да се стегнат за Туюк-Джар. Султанмурат обеща на майка си, че ще осигури топливо, преди да замине за Аксай.

Отначало крачеше угрижен от разни мисли и не се обаждаше много на приказките на словоохотливия си брат. Имаше за какво да мисли. Наближаваше време орачите да отидат в Аксай. Оставаха броени дни. Винаги преди тръгване става ясно колко много неща още не са направени. Особено разни дреболии. Пък там, в Аксай, не можеш намери дори гвоздейче, ако ти потрябва. Добре, че председателят Тъналиев се отби за малко у тях. Беше дошъл да види как е майка му със здравето, как се чувствува командирът на десанта. Пък и самият той разказа някои неща. Обясни къде ще живеят в полето — бяха решили да опънат юрта, — как ще превозват фураж и храна, а най-важното, добре стана, че поговори с майка му. Напоследък тя беше изнервена от болестта, от това, че няма писмо от баща му. И взе да спори с председателя. Къде, казва, пращате тия деца? Ще загинат там, в степта. Няма, казва, да пусна сина си. Болна съм. Децата са малки. Нямам никакви известия от мъжа си. Сено няма, топливо нямаме в къщата. А председателят казва: сено ще ви дадем съвсем малко, повече не можем — пролетната оран наближава. А за топливото нищо не обеща. Дори пребледня, сякаш нещо го сви отвътре, и каза: напразно говорите за децата в степта. Въобще няма да обърна внимание на думите ви, макар че в душата си ви разбирам. Това е един вид фронтово поръчение. А щом е така — искаш или не искаш, няма значение. Трябва да се изпълнява. И никакви извинения. Ами ако вашите мъже преди атака започнат да плачат за домовете си, това няма, онова няма, не е отоплено, не сме нахранени, с една дума, къде ще тръгваме в атака! Какво би станало тогава? Кой на кого може да позволи такова нещо на война? А за нас: Аксай е нашата атака. И се вдигаме на тази атака с последните си сили — с момчетата от училищна възраст. Нямаме други хора.

Такъв беше разговорът им. Жал му беше и за майка му, и за председателя Тъналиев, него също трябва да го разбират, не от добро е намислил такова нещо. Той помоли Султанмурат по-скоро да тръгва на работа. Нямаме, казва, никакво време. Щом майка ти се почувствува по-добре, не се бави нито минутка, веднага се хващай за работа…

От вчера насам майка му се почувствува малко по-добре, започна да шета по мъничко из къщи. Вече можеше да се върне при момчетата в конюшнята. Но макар изпод земята, трябваше да намери топливо. Не бива да оставя семейството без огън, без топлина…

Денят беше предпролетен. Беше топъл обеден час. Нито зима, нито пролет. Кротко равновесие на силите. Чисто, спокойно, просторно беше наоколо. Тук-таме вече тъмнееха широки, неравни поляни сред слегналия, разтопен сняг. В прозрачния въздух ослепително белееха грамадните снежни планини в далечината. Колко огромна беше земята наоколо и колко много грижи имаше човек за нея.

Султанмурат поспря. Опита се да съзре Аксайското землище там, на запад, по степния склон на предпланините на Великия Манасов хребет. Но нищо не съзря в оная далечина, наречена Аксайска земя. Само пространство и светлина… Ето натам трябваше да поемат след няколко дни. Как ли ще бъде там? Какво ли ги чака в оня край? Тревожни тръпки полазиха по гърба му…

Но денят беше чудесен. Хаджимурат съвсем беше полудял от радост, от волния ден, от това, че до него е брат му и кучето тича предано край тях, че те са сами сред целия този свят, че отиват да набавят топливо за в къщи. А самият той е на магарето. Гласчето му е тъничко, пее разни песни от преди войната още:

Бер команда маршардар

(Дайде команда, маршали),

Карбай тегиз чъгабъз

(като един да настъпим).

Мин-милнон жоо келсе да

(Хиляди, милиони врагове да дойдат),

Баарин тегиз жагабиз

(всички до един ще унищожим).

Ех, глупчо! Неразумно дете…

Но Хаджимурат не искаше и да знае. Той си продължаваше своето, целият отдаден на песента:

Бир-еки, да бир-еки

(Раз и два, раз и два),

Катаранди тюздеп бас

(стъпвай равно в строя)…

Султанмурат също се развесели. Смешно му беше да гледа тоя храбрец, яхнал магаре. А когато минаваха покрай миналогодишния харман, неволно затихна. В това прикътано място, сред разпръснатите камари слама, вече миришеше на пролет. Полска тишина. Откакто бяха овършали миналата година, оттогава тук беше утихнало всичко. Миришеше на мокра слама, на гнило и се усещаше угасналото лято. В аръка се търкаляше счупено колело без шина. Все още стоеше голямата колиба, покрита с овършани снопи. В нея почиваха от горещината вършачите. На припек, посред хармана, където бяха останали отвени класове, вече зеленееха гъсто израсналите стъбълца на опадалите зърна.

Актош заснова, тичаше нагоре-надолу, като душеше нещо по хармана, и изплаши дивите гълъби. Те изхвръкнаха изпод надвисналия скат на заледената слама. Тук се хранеха през цялата зима на завет. Шумно, весело закръжиха в плътно, стремително ято над полето. Актош лавна няколко пъти добродушно, потича след тях и заситни по-нататък. Хаджимурат също повика, подплаши ги бързо и ги забрави. А Султанмурат дълго следи птиците, любува се на плавния им полет, който преливаше на слънцето със седефения отблясък на перата им, и като забеляза как от ятото се отдели двойка тъмносиви гълъби и полетя заедно встрани, той си спомни младия учител по математика, отишъл в армията:

Аз съм гълъб сив, летящ в небето,

а ти си гълъбица, летяща до крилото ми.

Няма по-голямо щастие на тоя свят

от щастието да си заедно с любимата.

Учителят беше пийнал, когато го изпращаха, и на заминаване от аила в бричката дълго, докато се чуваше, пя, че е сив гълъб, литнал в небето, а тя — гълъбица, летяща до крилото му. Тогава тази песничка се стори смешна на Султанмурат и страшният учител, изведнъж се оказа толкова смешен. Пък сега, като следеше с поглед отдалечаващата се двойка диви гълъби, той замря, почувствувал тръпки по кожата си. Тази песничка на учителя по математика просто го прониза. Разбра момчето, че самият той е ей оня летящ в синьото небе гълъб, а другият е тя, литнала редом до крилото му, и просто се задъха от желание още същия миг да бъде до нея, до Мързагюл, за да летят ей така, като тези гълъби, описващи над полето широк наклонен кръг. Спомни си за писмото и реши, че думите на песента „Аккептер“ за гълъбите трябва също да се включат в писмото… Сега цялата трудност беше как да й то връчи. Разбираше, че тя никога няма да го приеме пред момчетата. Нали дори в междучасията го избягваше. А пък сега той не ходи и на училище. У тях не може да отиде, семейството им е строго… Пък и да отиде, какво ще каже, как ще обясни? Защо трябва да й дава писмо, след като живеят в един аил?

Но колкото повече мислеше, толкова повече му се искаше тя да знае какво мисли за нея. Много важно, изключително важно, непреодолимо важно беше тя да знае за това.

През целия път мислеше ту за нея, ту за предстоящото отиване в Аксай, ту за баща си на фронта и не забеляза как стигнаха до дерето Туюк-Джар. Някой вече беше идвал, беше поошетал тук. Но и тоя курай, който оставаше в дола от двете страни на замръзналия ручей сред бодливите храсталаци, и той беше достатъчен. Безпокояха се не как ще съберат този курай, а как ще го отнесат. Без много да мислят, те се захванаха за работа. Пуснаха магарето да попасе миналогодишните треви, подали се изпод снега. А за Актош нямаше защо да се грижат, той и без тях сновеше из оврага, като душеше кой знае какво и кого. Братята работеха чевръсто. Със сърповете режеха изсъхналите стебла, струпваха ги на купчина, за да ги съберат после на вързопи. Работеха мълчаливо.

След малко им стана горещо, съблякоха се — свалиха овчите си кожухчета. Приятно е да режеш сухи стебла със сърп, когато са нагъсто и твърдостеблени. В околностите на аила такъв няма. Къде ти! А тук — просто да ти е приятно, режеш го на китки чак до корена. Кураят пращи сухо и позвънва със семената в шушулчиците си, които гъсто обсипват снега. И отново остро мирише на горчив прашец както през лятото, като през август. Едва изправяш гръб. Но кураят тук е великолепен, ще дава силна топлина. Майка им и сестричките ще останат доволни. Когато в къщи печката бумти, и настроението е хубаво.

Те свършиха доста работа, готвеха се да поотпочинат, когато Актош изведнъж се разлая диво и отчаяно. Султанмурат вдигна глава и се развика, като изпусна сърпа:

— Хаджимурат, гледай, лисица!

Отпред, по оврага, по втвърдената през зимата снежна покривка бягаше подплашена от кучето лисица, като от време на време спираше да тича и се оглеждаше. Лисицата тичаше свободно, леко, сякаш се плъзгаше по снега. Беше доста едра, с черни щръкнали уши и сивкаво-червен гръб и със същата сивкаво-червена дълга опашка. Актош яростно и объркано я преследваше, но колкото повече се мъчеше да я достигне, толкова по-надълбоко затъваше в снега.

— Дръж я! Хвани я! — закрещя Хаджимурат и те се спуснаха срещу нея, размахали сърпове.

Лисицата видя затичалите се към нея хора и рязко се обърна, изтича зад бодливия храст и когато Актош мина край нея по предишната й следа, изтича в обратна посока. Лисицата, разбира се, щеше съвсем лесно да излъже преследвачите си и да избяга, но бедата беше там, че се намери в началото на оврага като в капан, там той свършваше със стръмни, отвесни, непреодолими стени. На пръв поглед нямаше къде да се дене. Ако не беше това шумно, неуморно куче, щеше да се притаи в бодливия храсталак и тогава иди я измъкни от тръните, обаче кучето, макар и калпаво, макар и дворно, но се оказа издръжливо и настойчиво. Нито за минута не преставаше да лае и именно кучешкият лай плашеше лисицата.

А братята, завладени от внезапното събитие, тичаха подир нея като луди, потни и разгорещени, зашеметени от собствените си викове и от възбудата на преследването. На лисицата не й оставаше нищо друго, освен или да се остави на милостта на кучето, или да се промъкне през хората към изхода от дерето.

Тя се огледа и вместо да избяга от хората, тръгна насреща им, лице срещу лице. Момчетата се спряха от изненада. Лисицата, почти без да бърза, се приближи до билото на снежния насип на дъното на оврага, сякаш за да разбере възможността на преследващия я и задъхващ се Актош, който току затъваше в преспите. Клетият Актош съвсем се беше замаял от тичане и лай. Вече не забелязваше колко хитро го беше повела лисицата по дълбокия сняг.

Братята не излязоха по-съобразителни. И двамата спряха, омагьосани от приближаващото чудо — толкова красива беше лисицата, като тичаше, сякаш лодка, стремително пусната по течението. Лисицата вървеше точно между тях, сякаш се мъчеше да мине по средата, та никой да не се обиди. После тръгна малко по-наляво и изскочи откъм Султанмурат, на две-три крачки от него. През този кратък миг той я разгледа цялата като насън, вярвайки и не вярвайки на очите си. Докато изтичваше покрай него, протегнала глава, лисицата го погледна в лицето с черните си блестящи очи. Султанмурат успя да се учуди и на този мъдър животински поглед. Такава си и остана тя в паметта му — с вдигната глава и вдигната на същата височина пухкава опашка, с белезникав корем, черни бързи лапи и умен, преценяващ всичко поглед… Тя знаеше, че Султанмурат няма да я докосне.

Той се опомни, когато Хаджимурат запрати сърпа си по лисицата и запищя:

— Удряй! Удари я!

Султанмурат не успя да направи дори това и лисицата се шмугна в курая, след нея се спусна Актош и те бързо се отдалечиха надолу по оврага.

— Гледай ти! — изтръгна се от Султанмурат.

Братята се затичаха, после спряха. Нямаше и помен от лисицата. Само ту тук, ту там се дочуваше лаят на Актош.

— Ех, ама и ти — каза по-късно Хаджимурат. — Такава лисица изпусна. Стоиш, дори не помръдваш.

Султанмурат не знаеше какво да отговори. Брат му имаше право.

— Че за какво ти е тя? — измърмори той.

— Как за какво? — Без да обясни какво иска да каже, само махна с ръка.

После събраха мълчаливо накосените стъбла в обща купчина. Трябваше да накосят още малко, за да направят истински големи наръчи. Тогава Хаджимурат заговори обидено:

— За какво, за какво, казваш! Щяхме да ушием на татко лисичи калпак, като на вуйчо Нургази, пък ти си стоеше!

Султанмурат се стъписа: значи, ето за какво е мислел той, докато е догонвал лисицата. Сега съжаляваше, че не успяха да хванат тая толкова красива лисица, представи си баща си с пухкав топъл калпак като на вуйчо Нургази. Такъв калпак много би отивал на баща му. Мислите на Султанмурат бяха прекъснати от хълцанията на Хаджимурат. Братчето му седеше върху купчина съчки и горчиво плачеше.

— Какво има? Какво ти е? — приближи се до него Султанмурат.

— Нищо — отвърна той през сълзи.

Султанмурат не настоя. Веднага се досети, спомняйки си как плака Хаджимурат наскоро, когато идва вуйчо Нургази. Разбра, че момчето се разплака от мъка по баща им. Лисицата и лисичият калпак само му бяха напомнили за него…

Не знаеше как да помогне на братчето си. И на него му домъчня. Проникнат от жалост и състрадание към братчето, реши да сподели с него най-съкровеното си.

— Не плачи, Аджике — каза му, като седна до него. — Не плачи. Разбираш ли, искам да се оженя, когато се върне татко, аз искам да се оженя.

Хаджимурат престана да плаче, загледа го учудено:

— Да се ожениш ли?

— Да. Ако ми помогнеш в една работа.

— Каква работа? — веднага се заинтересува Хаджимурат.

— Само че на никого нито дума!

— На никого! На никого няма да кажа!

Сега Султанмурат се разколеба. Да му каже или да не му казва? Мълчеше объркано. Хаджимурат взе да досажда:

— Казвай, кажи каква работа, Султан! Честна дума, никому нито дума!

— Едно писмо трябва да се предаде на едно момиче. В училището.

— Къде е писмото, какво писмо? — бързо се премести до брат си Хаджимурат.

— После ще ти го покажа. Писмото не е тук.

— Ами къде е?

— Където трябва. После ще видиш.

— Ами на кого, на кое момиче?

— Ти я познаваш. После ще ти кажа.

— Веднага ми кажи!

— Не, после.

Хаджимурат не мирясваше. Ставаше непоносим. Султанмурат въздъхна тежко и каза неохотно, като се запъваше:

— Писмото трябва… такова… да се предаде на Мързагюл.

— Коя Мързагюл? Онази от вашия клас ли?

— Да.

— Ура! — развика се малкият брат от радост или от закачливост. — Знам я, една такава, въобразява си, че е много красива! Не разговаря с по-долните класове.

— Ама защо крещиш? — разсърди се по-големият.

— Добре, добре! Няма! Обичаш ли я? Обичаш я, така ли? Като Айчурек и Семетей,^[1] така ли?

— Престани! — извика му Султанмурат.

— Защо? Не бива ли да се говори? — дразнеше го по-малкият.

— Крещи тогава, качи се на ей оная планина и крещи, та да те чуе целият свят!

— Ще ида и ще изкрещя! Ти обичаш тая Мързагюл! Да! Да! Обичаш я!…

Нахалството на по-малкия вбеси по-големия. Султанмурат замахна и здравата го плесна по врата. Братът веднага се намръщи и ревна с цяло гърло:

— Значи, татко е на фронта, пък ти ме биеш! Почакай! Почакай! Ще видиш ти! — крещеше с цяло гърло.

Сега пък трябваше да го успокоява. Ама че неприятно! Когато се помириха, Хаджимурат заговори, като все още хълцаше на пресекулки, все още размазваше с юмрук сълзите по лицето си:

— Не се страхувай, няма да кажа на никой, дори и на мама няма да кажа… Пък ти се биеш заради това… Ще предам писмото. Исках да ти кажа веднага, пък ти веднага взе да се биеш… Ще го дам в междучасието, ще я повикам настрана. А в замяна на това ти, когато татко се върне от войната, когато татко пристигне на гарата и всички хукнат да го посрещат, ти ме вземи със себе си. Ще яхнем двамата Чабдар и ще препуснем първи, пред всички. Ти и аз. Нали Чабдар сега е твой. Ти отпред, аз отзад на коня и ще препуснем. Веднага ще дадем Чабдар на татко, а ние ще тичаме отстрани, а срещу нас ще тичат мама и всички хора…

Така говореше той, като се оплакваше, обиждаше се и молеше, и толкова трогна Султанмурат, че и той едва сдържа сълзите си. Кипна, а сега се разкайваше много, че удари момчето.

— Добре, Аджике, не плачи. Ще препуснем заедно с Чабдар, само да се върне татко.

Когато събраха целия окосен курай и взеха да го връзват, направиха три солидни наръча. Султанмурат умееше майсторски да връзва вършините. Отначало купчината ти се струва огромна като планина, дори се плашиш, че няма да я пренесеш. А после, ако стегнеш умело въжето, купчината става три пъти по-малка. Добре стегнатият наръч лежи равно и плътно на гърба, та се носи по-удобно. Този път момчетата направиха два наръча, за да ги натоварят на магарето, нали затова бяха довели Черногривчо, а един допълнителен наръч Султанмурат реши да нарами сам. Далеко беше за носене, но по-добре наведнъж да отнесат в къщи повечко топливо. Пък беше и жалко да оставят такъв курай. Великолепни съчки събраха те в дерето Туюк-Джар.

Така натовариха Черногривчо, че не се виждаха нито ушите, нито опашката му. Хаджимурат го хвана за поводите и го поведе. Султанмурат вървеше отзад, приведен под наръча, привързан към раменете по специален начин, на кръст — въжето се прекарва под лявата мишница през гърдите върху дясното рамо, премята се от дясната страна до тила в подвижна примка, чийто край носачът държи в ръцете си. По този начин носачът може да пристяга постоянно отслабналите възли на наръча.

И така те тръгнаха — отпред Хаджимурат, който дърпаше поводите на Черногривчо, след тях Султанмурат с товара на гърба си, шествието завършваше с кучето Актош, вече доста уморено и затова се тътреше най-отзад.

Когато носиш курай, много важно е дълго време да не си разрешаваш да почиваш. След първата почивка интервалите между преходите се съкращават — втората почивка е на половината на първия преход, третата е на половината на втория и така нататък. Султанмурат добре го знаеше и затова, преценявайки силите си, вървеше с отмерена крачка, като крачеше широко. Сега не виждаше нищо наоколо, гледаше само напред, под краката си. За да не се уморява бързо и да мисли за скорошна почивка, докато носи наръча, най-добре е да си мисли за нещо.

Той вървеше и мислеше как утре сутринта ще отиде на работа при конете и отново ще поеме длъжността командир на десанта. Трябва да побързат. Остават броени дни до отиването им в Аксай. Конете уж вече са в ред, излекувани, плуговете и резервните лемежи са готови, такъмите също и все пак, като тръгнеш на полето, все ще откриеш нещо, винаги е така. Думи на бригадира Чекиш. Бригадирът Чекиш казва: окото е страхливец, а ръката — смелчага, трябва смело да се излиза на полето, а там по време на работата ще стане ясно кое как е, всичко не можеш предвиди. Може и да е прав.

Султанмурат мислеше какво да направи, че да облекчи живота на майка си. Съвсем се е измъчила. И във фермата дои, храни кравите, и в къщи няма почивка. Всичко върши сама. Пере, готви, пали печки. Момиченцата са още малки. Пък и Хаджимурат е още за никъде. Него самин вече почти го няма, скоро ще замине за Аксай и кой знае кога ще се върне. Колко трябва да изорат, да брануват. А са всичко на всичко пет впряга. Останалият добитък и плугове ще работят по предишните земи. Тук работата е много повече, къде-къде повече. Но поне е близо до аила. Ако се случи нещо, жените могат да уловят дръжките на плуга. Съвсем не е женска работа. Но сега те изкопават и аръци, дълбоки до кръста, и водата извеждат на нивите, и бентове издигат…

Какво да прави, как да облекчи живота ни майка си? Не можа да измисли абсолютно нищо…

Но най-много мислеше за това, че утре ще предаде писмото, само да допише думите от песента „Аккептер“. Опитваше се да си представи как Мързагюл чете посланието му, какво ще си помисли тогава. Гледай ти, колко трудно било да се пише писмо за любовта! Излиза, общо взето, съвсем не онова, което би искал да каже, никаква хартия не може да изрази онова, което е на душата му. Интересно, какво ли ще каже тя? И трябва да му напише отговор. Ами как иначе? Как ще разбере той съгласна ли е, или не е съгласна да я обича? Ето ти загадка. Ами ако тя не поиска той да я обича?… Тогава какво?…

Дерето Туюк-Джар отдавна беше останало зад тях. Залязващото слънце сега светеше отпред и отстрани, от едната страна на лицето. Земята запазваше все същото зимно спокойствие и величие. Обикновено така става преди буря — успокояване, наслада, затишие, за да се срине всичко това в един миг, да се събори, разбърка, да не остане камък върху камък. В такива случаи трябва да се прошепне: „За добро е, за спокойствие!“ — за да се предвардят злите сили. Понякога помага. „За добро, за спокойствие!“ — каза си Султанмурат, търсейки с очи удобно място отпред за първата почивка.

Трябва да се избира място с хълмче, такова, че после да можеш лесно да се изправиш на крака. Отначало носачът на курай се залюлява на гръб, легнал върху наръча, заклаща се заедно с наръча не много силно, ако е по-силно, отколкото трябва, наръчът ще се преметне през главата, а носачът ще се пльосне като жаба. Заклащайки се, трябва да падне на колене, после да се изправи на единия си крак, на втория и после със заклинанието „о, пирим!“ да се изправи колкото позволява товарът. Затова пък съвсем просто е да си почине — трябва смело да се просне по гръб.

Султанмурат се просна по гръб върху наръча и за миг замижа. Ах, колко хубаво беше да отпусне въжето на гърдите! Лежеше в блаженство и си мислеше къде ще направи следващата почивка. Кога ще може, отдъхвайки си след тежкия преход, да мисли само за нея?

— Само че по-бързо отговори на писмото ми, чуваш ли? — каза той с беззвучен шепот, като се усмихваше на себе си. И се ослуша.

Огромна прекрасна тишина почиваше върху земята в светлата, незабележимо смрачаваща се привечер.