Чингиз Айтматов
Ранни жерави (14) (Повест)

14

— Преследват ни! — извика уплашено единият от конекрадците, доловил приближаващия се тропот на препускащ кон.

Те препуснаха, тръгнаха в галоп, после препуснаха още по-силно. Сега нямаше за кога да се бавят. Сега или всичко, или нищо! Сега трябва да се бяга! Сега трябва да не губят нито минута.

Предният дръпна поводите на крадените коне в ръката към себе си, наведе се над седлото. А другият, шибайки отзад с камшика, бързаше, като подгонваше с всичка сила. От тропота на множеството бягащи копита земята забуча. Вятърът засвири в ушите. Нощта стремително летеше насреща като черна, безкрайна, гърмяща река.

— Стоп! Няма да избягате, сто-ой! — викаше Султанмурат, като все повече ги настигаше. Но гласът му достигаше само откъслечно сред бесния шум на препускането.

Чабдар! Силният кон Чабдар! Бащиният кон Чабдар! Как само препускаше! Сякаш разбираше, че не може да не догони и не може, няма право да падне в това страшно надпреварваме по Аксай посред нощ.

Султанмурат бързо се изравни с конекрадците, тръгна от края, те не можеха така лесно да избягат с поводите на конете в ръка.

— Върнете ни конете! Върнете ги! С тях ние орем! — викаше Султанмурат.

Вторият се обърна, както препускаше, нахвърли се върху му като звяр, искаше да го свали от коня, но конят се дръпна. Браво, Чабдар, браво!

Бягайки от преследващия го конекрадец, Султанмурат излезе напред, тръгна отстрани на групата и започна да изтласква, да обръща първия от конете.

— Назад! Назад! — викаше той.

— Махни се, ще те убия! — ревеше оня, обръщайки конете, но Султанмурат отново излизаше напред, отново ги изтикваше, пречеше да се движат направо.

Така се движеха те. Вторият всеки път го отпъждаше, а той излизаше ту от едната, ту от другата страна, заставаше на пътя, пречеше им.

След това гръмна изстрел. Султанмурат не го чу, видя само яркото пламване и успя да се учуди на осветеното за миг огромно пространство на Аксай и черната купчина от коне и хора, препускащи диво покрай него…

Самият той, падайки от коня, отлетя встрани, преметна се презглава, удряйки се в каменистата земя, и като скочи на крака, веднага разбра, че конят под него не само се е препънал. Конят се мяташе конвулсивно на една страна, удряйки глава в земята, хъркаше и отчаяно преплиташе крака, сякаш все още се мъчеше да тича…

Като крещеше страшно от болка и ярост, без сам да разбира какво прави, Султанмурат се спусна подир конекрадците:

— Сто-ой! Няма да избягате! Ще ви настигна! Убихте Чабдар! Бащиния ми кон Чабдар!

Тичаше, без да се помни, тичаше от ярост и негодувание, тичаше и тичаше подир тях, като че ли можеше да ги догони, да ги спре и да ги върне. Конете се отдалечаваха, копитата тропаха в мрака, конете се отдалечаваха все повече, а той не можеше и не искаше да се примири — мъчеше се да ги догони. Струваше му се, че тича, обхванат от плам, тялото го смъдеше, особено лицето и ръцете, издрани до кръв. Колкото по-бързо и по-дълго тичаше, толкова по-нетърпимо пламтяха лицето и ръцете му…

После падна, затъркаля се по земята, задъхвайки се, превъзмогвайки задуха. Не знаеше къде да дене лицето и ръцете си от непоносимата болка. Гърчеше се, виеше, стенеше, ненавиждайки тази нощ, ненавиждайки тази ярка, възникваща на талази огнена светлина в очите…

Дочуваше как постепенно се отдалечава, заглъхва тропотът на конете. Все по-слабо и глухо потръпваше земята, поглъщайки далечния бяг на копитата, и скоро всичко наоколо затихна, замря…

Тогава той се изправи, помъкна се назад, като ридаеше горчиво и високо. Никак и с нищо не можеше да се утеши и нямаше кой да го утеши в безлюдния нощен Аксай. Плачейки, той си спомни как обеща на Хаджимурат да го вземе със себе си, когато баща му се върне от война. Не, сега вече те няма да могат да препуснат с Хаджимурат на гарата да посрещат баща си от фронта върху бащиния кон Чабдар. Сега няма да посеят на Аксай толкова жито, колкото трябваше. И вече няма да настъпи оня тържествен и радостен ден, когато ще се върнат от аксайските полета, влачейки подир себе си плуговете, сияещи с блесналите като огледало от оранта палешници. Няма да излезе тя на улицата да се порадва, няма да види влизането му в аила и няма да се възхити от него, да му се полюбува. Мечтите се рушаха, затова плачеше той…