Чингиз Айтматов
Ранни жерави (2) (Повест)

2

В стаята на смеха влиза три пъти. Насмее се до насита, успокои се и хайде пак вътре, при огледалата, чудовищни и криви. Ама че мутри, ама че работа! Цял век да мислиш, няма да измислиш подобно нещо — просто да си умреш от смях!

Баща му остави бричката при един познат притежател на чайна да я наглежда и го поведе из пазара. Отначало се поздравяваха с приятелите на баща му — тукашни узбеки. „Ассалам алейкюм! Това е моят голям син!“ — представяше Бекбай сина си. Узбеките поздравяваха Султанмурат, като се понадигаха от мястото и слагаха ръка на гърдите си. „Вежлив народ — преценяваше доволен баща му. — Узбекът не обръща внимание, че си по-млад на години, винаги ще се отнесе с уважение…“

После ходиха из чаршията, по магазините и най-важното — в зверилника. Промъквайки се през тълпата, те надничаха във всяка клетка. Слон, мечки, маймуни, маймунки — какво ли нямаше там…

На Султанмурат му направи особено впечатление огромният пепелявосив, като баир след изгаряне на тревата му, слон, който непрекъснато пристъпваше от крак на крак и люлееше хобота си. Ама че картина! Хората стояха, зяпаха слона и разказваха най-различни историйки. Че се страхува от мишки. Че не бива да се дразни, не дай боже да скъса синджира си и ще изпотроши всичко в града. Но на Султанмурат най-много му хареса разказът на един стар узбек; той каза, че слонът е най-умното животно на света. С хобота си повдига огромни трупи по горските стопанства, но пак с хобота си може да вдигне от земята бебе, ако детето е заплашено от змия или някаква друга опасност, а наблизо няма възрастни.

Такива разкази се харесваха и на баща му. Той стоеше, клатеше глава от учудване, цъкаше с език и всеки път се обръщаше към сина си: „Чу ли? Ето какви чудеса стават по света!“

Е, разбира се, запомни и стаята на смеха. Там се смееш на самия себе си, колкото ти душа иска…

Султанмурат погледна косо към Мързагюл, седнала през няколко чина. „Тебе да те пъхнат в стаята на смеха! — помисли той закачливо. — Веднага ще запееш друга песен, красавице! Като се видиш в ония огледала, ще престанеш да си придаваш важност!“ Но веднага се засрами от мислите си. Какво се е заял с нея, какво лошо му е сторила тя? Момиче като момиче, е-е, красиво, по-красиво от всички момичета в класа. Та какво, да не би да е виновна? Случва се и жамам^[1] да получи.

Веднъж учителката по време на урок й взе огледалцето. Рано, казва, си взела да се оглеждаш. Мързагюл страшно се изчерви от срам, едва не заплака. А на него, кой знае защо, му стана обидно за нея. Чудо голямо, някакво си огледалце, ами ако е попаднало случайно в ръцете й…

Султанмурат погледна още веднъж към нея и я съжали. Тя беше посиняла, настръхнала от студа, очите й блестят влажно като мокри камъни, може би плаче. Ами че и баща й, и брат й са на фронта… Пък той мисли за нея толкова лошо. Ама че глупак, истински глупак.

Мнозина от класа кашлят от настинка. Дали да не покашля и той? Започна нарочно да кашля, да се тресе и превива. Че какво, всички кашлят, да не би той да е по-лош от другите? Инкамал-апай го погледна многозначително и продължи обясненията си.