Чингиз Айтматов
Ранни жерави (15) (Повест)

15

Вълкът тичаше с подскоци, като душеше в движение и все по-ясно долавяше по вятъра миризмата на прясна кръв, все повече наближаваше онова място, откъдето се носеше този силен, възбуждащ мирис. Беше едър, макар и измършавял през зимата, стар звяр с твърда грива на глиган. Зимата изкара трудно — докато в Аксай бродеха антилопи, сега те се преместиха от Аксай в Големите пясъци за разплод. Младите вълчи глутници се лутаха по планините, залавяйки отслабналите архари по пътеките, а той изживяваше най-тежкото си време. Чакаше появяването на мармотите след зимния сън. Чакаше ги всеки ден, всеки час. Мармотите трябваше вече всеки момент да се изтегнат на слънце. Това би било спасение. Колко дълго лежаха те в земята, в своите дълбоки, недостъпни дупки! Колко гладен беше и колко тъжно живееше вълкът през тези дни в Аксай!

Вълкът тичаше към мамещия мирис на кръвта, изпитвайки кипяща глуха злоба от страх да не би някой друг да завладее плячката… Беше голяма плячка, беше конско месо. Миризмата на пот и месо замайваше, зави му се свят. Три или четири пъти през целия си живот беше успявал заедно с глутницата да догони кон.

С потекли лиги от полуразкритата му паст вълкът тичаше, изпитвайки остри присвивания в празния си стомах. Вълкът тичаше като белезникава подскачаща сянка в сивеещата мъгла на предутринната нощ.

Колкото и да му се искаше веднага да връхлети върху плячката, инстинктът заговори — пребори себе си, направи един кръг отдалече. И тогава се вцепени — край убития кон имаше човек. Човекът се изправи уплашено.

— Хей! — сепна се Султанмурат и тупна с крак.

Вълкът отскочи, неохотно заситни встрани, свил силно опашка между краката си. Трябваше да си отива. Тук има човек. Човекът му пречеше да завладее плячката. Като потича малко, вълкът рязко спря и се обърна към човека с глухо ръмжене. Вълчите очи проблясваха със синкав злобен блясък. Навел глава, като се зъбеше и освирепяваше, започна бавно да се приближава.

Султанмурат го спря със заплашителен вик и успя да дръпне от главата на Чабдар юздата. Бързо я усука на въже, омотавайки около нея поводите, а тежката й желязна част измъкна навън. Сега това беше негово оръжие.

Вълкът още повече се приближи, притисна се към земята с изопната шия и замря преди скока като навита пружина.

За пръв път през живота си Султанмурат дочу ясно сърцето си — то се очерта в гърдите му като напрегнато свиваща се топка…

Султанмурат беше готов, наведен, замахнал с юздата…