Чингиз Айтматов
Ранни жерави (4) (Повест)

4

— Султанмурат, какво ти е? — Инкамал-апай застана до неговия чин и той едва тогава я забеляза.

— Нищо, нищо ми няма. — Султанмурат се изправи, сякаш се оправдаваше.

В класната стая беше все така студено и тихо. Дочуха се хихиканията на учениците, привичната кашлица.

— Ту започваш да кашляш ей тъй, без нищо, ту не чуваш въпросите — каза недоволно Инкамал-апай, свивайки зиморничаво рамене. — Я по-добре иди да донесеш слама и запали печката.

Султанмурат с готовност се спусна да свърши работата. Има си хас, невинаги се случва такова нещо посред часа. В междучасията дежурните донасят в стаята слама и запалват печката, но това рядко се случва по време на урок.

Изскочи пред входа. Посрещна го вятър и сняг. Ех, тука не е Цейлон! Докато изтичваше през двора към сайванта, където беше сламата, видя как слиза от коня си председателят на колхоза Тъналиев, ранен фронтовак. Беше още млад, а куцаше. Липсваха му не знам колко си ребра. Разбраха, че скачал с парашут, бил десантчик. Казват, че преди войната бил агроном. Султанмурат обаче не помнеше това. Всичко преди войната беше като от друг свят, вече не му се вярваше, че оня, предвоенният живот е съществувал…

Султанмурат грабна огромен наръч слама и се върна в стаята, като отвори вратата с крак. Децата зашушукаха, оживиха се.

— Тихо, не се отвличайте! — викна Инкамал-апай. — Пък ти, Султанмурат, върши работата без излишен шум.

В печката, в самата сърцевина на пепелта от изгорялата слама, беше запазено като детско дихание тлеещо пламъче. Него раздуха той под снопчето слама. После добави още едно снопче, още и още, печката забумтя, изгълтвайки сламата. Само да успяваш да добавяш навреме. В класа стана по-весело.

Искаше му се да се обърне към децата, да се изплези на някой, да го разсмее, а някого да посплаши с юмрук за всеки случай, особено Анатай на задния чин. Той, представете си, е най-възрастният, на петнайсет и половина години, свадлив, а понякога се закача и с Мързагюл. Би могъл да му се закани. На ти, на! Но не бива да го прави. Учителката е строга. Пък и не му се иска да я огорчава излишно. Напоследък нещо не пристигат писма от единствения й син. Той е командир, артилерист. Тя много се гордее с него. А мъжът й изчезнал някъде още преди войната, нещо лошо се беше случило с него. Хората дори не казват какво се е случило. Затова беше дошла тя в аила и беше станала учителка. А синът й учел в педагогическото училище в Джамбул, оттам отишъл на фронта. Зърне ли през прозореца раздавача на кон, Инкамал-апай веднага изпраща някой да вземе писмото. Оня изтичва на двора и ако има писмо, препуска обратно с всичка сила. Имат си дори ред — кой ще изтича следващия път за писмото на учителката.

Когато има писмо, настъпва цял празник! Инкамал-апай още там бързо прочита късичкото писъмце и когато вдига глава от листа, в класа сякаш се появява съвсем друга учителка. Не можеш да останеш спокоен, като виждаш как се радва учителката ти с белите кичури, грижливо затъкнати под забрадката, не може да не ти се свие сърцето, като виждаш сълзи на очите й.

— Много поздрави на всички ви, деца. Вашият агай е жив и здрав. Воюва — казва тя, сдържайки треперещия си глас, и класът никак не може да скрие своята радост за нея. Всички й се усмихват, сякаш искат да отидат при нея, да споделят щастието й. Но в следващата минута тя напомня: — А сега, деца, да продължим нашите занимания.

Тогава настъпва най-прекрасното, най-хубавото в учението: думите сякаш увеличават силата си, мисълта ражда мисъл и всичко, което тя разказва, обяснява, доказва, прониква в ума и душата на учениците. Това е нейният полет и класът седи очарован…

През последните дни нещо я тревожи, тревожи я… И сигурно затова, когато на вратата се появи председателят на колхоза Тъналиев, придружен от завуча, Инкамал-апай бавно отстъпи към дъската. И все пак намери сили да каже:

— Станете, деца. А ти, Султанмурат, седни на мястото си.

Той хлопна вратичката на печката и бързо се върна на чина си.

Новодошлите поздравиха класа.

— Здравейте! — отвърна класът.

Настъпи напрегната пауза. Никой дори не се изкашля.

— Случило ли се е нещо? — попита Инкамал-апай с пресипнал глас.

— Нищо лошо не се е случило, Инкамал-апай — успокои я веднага Тъналиев. — Дойдох по друга работа. Искам да поговоря с децата. Извинете, че така нахълтах по време на урока, разрешиха ми — кимна той към възрастния завуч.

— Да, въпросът е важен — потвърди завучът, — седнете, деца.

Класът седна едновременно.

Всички познаваха председателя на колхоза, макар че пое председателството наскоро, от есента, след връщането си от фронта, пък и самият той познаваше почти всички тук. Не бе дошъл да се запознава. А и защо пък? Учениците от седми клас са вече хора за зачитане в аила. С всеки един от тях, седмокласниците, биха могли да разговарят в къщи, в канцеларията, на пътя, където и да е в аила. Но председателят да дойде в училището по време на урок, за да разговаря с тях специално, такова нещо още не се е случвало. Пък и какъв разговор, за какво можеха да разговарят? Друг е въпросът през лятото, всички до един работят в колхоза, а сега за какво ще разговарят?

— Въпросът е следният — започна Тъналиев, като се вглеждаше внимателно в напрегнатите лица на децата и през цялото време се мъчеше да стои по-изправено, за да не се набива толкова в очи недъгът му. — Студено е тук при вас, не мога да ви помогна с нищо, освен със слама. А сламата, както знаете, пламва и угасва. Тезека, с който преди отоплявахме училището, докарвахме от планините отначало на магарета, а после го натоварвахме на каруци. Миналата година нямаше кой и кога да се занимава с това. Всички са на фронта. Аз държа под ключ два тона въглища, които купих в Джамбул от спекуланти. Те са за ковачницата. Купих и желязо за ковачницата, също от спекуланти. Някой ден ще си разчистим сметките с тях. А засега положението е много тежко. И на фронта е тежко. Миналата година не успяхме да засеем двеста хектара зимница. Никой не е виновен. Война е. Може и така да е. Но ако навсякъде, във всички колхози и совхози, не досеят, не досъберат, не доправят като нас, тогава може да стане така, че да не надвием и врага. Да, за да надвием такава сила, трябва да имаме и хляб, и снаряди. Затова дойдох при вас, деца, ще трябва някои от вас да напуснат временно училището. Няма време, трябва да се подготви впрегатният добитък за пролетната оран, а добитъкът ни — да те е страх да го погледнеш, едва се държи на краката си. Трябва да подготвим такъмите, а те са разпокъсани, трябва да поправяме плуговете и сеялките, а инвентарът ни е под снега… Защо ви разказвам всичко това? Защото недосятата със зимница площ трябва да засеем с пролетни посеви. На всяка цена, безусловно, както на фронта! А това значи да изорем и да засеем със собствени сили надпланово, допълнително още двеста хектара пролетници. Две-ста! Разбирате ли? А откъде да вземем сили, на кого да се облегнем? И ето решихме, освен всичко онова, с което разполагаме и което правим вече за пролетната кампания, да подготвим допълнително още една бригада от орачи за плугове с два палешника. Мислихме, разсъждавахме. Не можем да изпратим жените. Далече е, в Аксай. Нямаме хора. Решихме да се обърнем за помощ към вас, учениците…

Така говореше председателят Тъналиев, суров и затворен човек, който ходеше постоянно със сивия си армейски шинел и който, разбира се, мръзнеше; със сива ушанка, със загрижено заострено лице, пък беше още млад и вече изкривен, с извадени ребра, с неразделната си полева чанта отстрани…

Така говореше председателят Тъналиев, застанал до черната дъска с географската карта, край същата оная карта, върху която хората се бяха изхитрили да поместят всички земи и морета, включително и такива приказни топли страни като Цейлон, Ява, Суматра, Австралия, където можеш да си живуркаш чудесно и да уцелваш тавана с плюнка…

Така говореше председателят Тъналиев в училището, отоплявано със слама, която правеше повече боклук на пода, отколкото да дава топлина. И когато казваше, че в далечния Аксай трябва да се изорат допълнително още стотици хектари с пролетница за фронта, от устата му излизаше пара както навън…

Така говореше председателят Тъналиев…

А навън все така виеше бурята, беснееше, духаше през пролуките. Султанмурат виждаше през прозореца как заскреженият от бурята председателски кон до стълба пристъпва от крак на крак, как се опитва да скрие главата си от вятъра. А вятърът рошеше гривата му, отхвърляше встрани настръхналата му опашка. Студено му беше на коня…

Да, тук съвсем не беше Цейлон…

— Не от хубаво решихме да ви откъснем от учението — обясняваше Тъналиев. — Принудени сме. Трябва да разберете. След войната, а може и преди това, ако съм жив, сам ще доведа тези момчета в училището и ще помоля да продължат учението си. А засега ето как стоят нещата…

След това говори завучът. После пак Тъналиев. Когато в класа настъпи оживление — момчетата взеха да вдигат ръка: аз, аз искам да отида да работя, — Тъналиев веднага обясни:

— Ако някой помисли, че ми трябват всякакви ученици, лъже се. Който учи лошо, той и работи лошо. И, второ, добрият ученик после по-лесно ще навакса изпуснатото. Ето например ти, Султанмурат, май че си най-големият в класа…

Учениците зашумяха:

— Анатай е най-големият в класа ни. Скоро ще стане на шестнайсет години.

— Не говоря за възрастта. За ръста говоря. Пък и това не е най-важното. Ти например, Султанмурат — отново се обърна към него председателят, — нали миналата година изора градините?

— Да — отвърна Султанмурат и се изправи, — орах на Аралската улица.

— С двупалешник, с четири коня ли?

— Да, с двупалешник, с четири коня, но само помагах. Плугът беше на Сартбай, а него го взеха в армията. Градините закъсняваха. Аксакал Чекиш ме помоли да му помогна.

— Знам. Затова започнах от тебе — каза председателят.

Всички се обърнаха към Султанмурат. Той улови върху себе си погледа на Мързагюл. Тя го погледна някак особено, не така, както другите, и изведнъж се изчерви, сякаш ставаше дума за нея. И той се почувствува неловко, дори сърцето му се разтуптя.

— Аз също съм орал градини! — извика от мястото си Анатай.

— И аз — добави Еркинбек.

След това се чуха още гласове.

Но Тъналиев помоли за тишина.

— Хайде, поред, момчета. Работата е сериозна. Да започнем от учението. Как си с учението? — отново се обърна той към Султанмурат.

— Не съм особено — каза Султанмурат.

— Какво не си особено?

— Не съм особено зле.

— Но не и особено добре — допълни Инкамал-апай, която през цялото време мълчеше. — Винаги му казвам: ти би могъл да учиш много по-добре, сто пъти по-добре. Той е много способен, но бедата е там, че в главата му се върти съвсем друго.

— Да-а — замислено проточи председателят. — Пък аз разчитах… Е, добре. Баща ти е на фронта. Значи, ще отглеждаш жито за него. А ти как си, Анатай?

— Ами същият — отвърна той, като се изправяше намръщено от мястото си.

— Излиза, че сте от един дол дренки — подсмихна се Тъналиев и като помълча, добави: — Когато се върнете отново в училището, ще разберете цената на учението. Знам, по себе си го знам. Случи се нещо и веднага — е, много важно, ще отида да работя. Ами че да не би човек да живее само за работата? Как мислиш, Анатай?

Анатай се опита да обяснява, но после си призна:

— Не знам.

— Аз също не знам всичко — каза Тъналиев, — но ако не беше войната, бих отишъл да уча, още бих поучил.

В стаята се разнесе смях от сърце. Смешно беше — съвсем възрастен човек, председател на колхоз, пък иска да учи. На тях им беше омръзнало, толкова им беше омръзнало вече училището!

Тогава, използувайки момента, някой от класа прекъсна председателя:

— Башкарма-агай, вярно ли е, че сте скачали от самолет?

Тъналиев кимна. Момчето не спираше:

— Ех, че славно! Ами не е ли страшно? Веднъж скачах от покрива на сайванта за тютюн върху купа сено, едва не пукнах от страх.

— Да, скачах. Само че, разбира се, с парашут — обясни Тъналиев. — Той представлява един купол над главата, разтваря се като юрта.

— Знаем, знаем — избоботи в един глас класът.

— Та ето, ние бяхме десант. Нашата работа беше да скачаме с парашут.

— Ами какво значи десант? — отново се дочу нечий глас.

— Десант ли? Това е подвижен боен отряд, който бива пускан или изпращан някъде за изпълнение на специална, важна задача. Разбрано ли е, ясно ли е?

В класа настъпи мълчание.

— В десанта може да има няколко души и хиляди хора — обясни Тъналиев. — Важното е, че се прави в тила на врага и действува самостоятелно. Ако не ви е ясно всичко, някой път ще ви разкажа. А сега да се заловим на работа. Анатай, седни, какво стоиш? Твоят баща също воюва на фронта.

— И моят!

— И моят също!

— И моят!

— И моят!

Тъналиев вдигна ръка:

— Знам всичко, момчета. Не мислете, че от сутрин до вечер съм зает само с колхоза. Знам всички, които са в армията, кой е в болницата. Познавам всички ви. Затова съм дошъл при вас. И ти, Анатай, ще вървиш да отглеждаш жито за баща си, и ти ще трябва да изоставиш училището за година, а може и за повече.

— Аз също! И аз! И аз! — взеха да скачат и другите. В такива случаи всеки си представя, че е герой. Пък сега има и такъв удобен случай — да не ходиш на училище. Да работиш с коне. Какво по-хубаво?

— Не, почакайте! — успокои ги председателят. — Така не може. Само ония, които вече са работили с плуг. Например ти, Еркинбек. Нали и ти ора градините? Баща ти загина край Москва, знам. Много бащи и братя загинаха. Тебе, Еркинбек, също те моля. Помогни ни. Ще трябва да поореш земята, вместо да учиш в училището. Какво да се прави. А на майка ти аз лично ще обясня…

След това председателят Тъналиев извика още две момчета — Ергеш и Кубаткул. И каза на другата сутрин всички да бъдат в обора за утринния наряд на бригадирите.

В къщи, късно вечерта, когато се готвеха да си лягат, Султанмурат разказа на майка си как в училището идвал председателят на колхоза. Майка му го изслуша мълчаливо, потърквайки уморено челото си — цял ден е била в колхоза, на фермата, вечерта с децата в къщи, а Хаджимурат, глупчото, ни в клин, ни в ръкав изликува:

— Ама че кеф! Да не ходиш на училище! Да ореш с коне! И аз искам!

Майката попита строго:

— Научи ли уроците си?

— Да, научих ги — отвърна Хаджимурат.

— Върви да лягаш и повече нито дума! Разбра ли?

А на по-големия не каза нищо.

Едва по-късно, когато сложи момиченцата да спят и се готвеше да духне лампата, тя клюмна тъжно до нея, сигурно реши, че Султанмурат вече спи, заплака, отпуснала глава върху ръцете си. Тихо и дълго плака, потрепвайки със слабите си рамене. Тежко му стана на Султанмурат, искаше му се да отиде да я успокои, да погали майка си, да й каже нещо хубаво. Но не посмя да я тревожи, нека да поостане сама със себе си. Сега тя мисли и за баща им (как ли е там на фронта), и за децата (те са четири), и за къщата, и за разни други неща.

Жената си е жена. Жените често си поплакват. И учителката Инкамал-апай също много се разстрои, дори се обърка, когато председателят Тъналиев напусна класа. Звънецът за междучасието вече беше бил, а тя седеше до масата и не излизаше. И класът седеше, никой не скочи, чакаха учителката да стане от мястото си и да тръгне към вратата. Тъкмо на вратата заплака Инкамал-апай. Мъчеше се да се сдържи, но не можа. Отиде си обляна в сълзи. Мързагюл отнесе в учителската стая забравената карта и също се върна с мокри очи. Да-а, разбира се, жените са си жени. Те жалят всички и затова плачат. Пък какво толкова има, чудо голямо, година-две, а свърши ли войната, отново ще могат да тръгнат на училище…

С тези мисли заспа Султанмурат, докато се ослушваше как бурята вие и развява снега отвън. На следващия ден сутринта бурята продължаваше да вилнее. Виелицата кръжеше над замръзналото снежно поле. Небето беше натежало от облаци. Султанмурат замръзна, докато стигна до яхъра.

Работата, замислена от председателя Тъналиев, се оказа много по-трудна, отколкото мислеше Султанмурат вчера. Най-напред заедно с председателя и бригадира, мършавото червенобрадо старче Чекиш, който раздаде на всички по четири оглавника, отидоха в обора до старата конюшня. Там по заснежения двор унило бродеха товарните коне, пощипвайки в полупразните ясли остатъците от сено. Знае се, през лятото конете са загладени, през зимата отслабват, но тези бяха кожа и кости. Бяха работили, работили с тях, а настъпи зимата и ги захвърлиха в общия обор. Няма кой да ги храни, да ги наглежда. Фуражът едва стигаше, пазеха го за пролетната оран.

Момчетата спряха съвсем объркани.

— Какво сте се вторачили! — замърмори старият Чекиш. — Да не би да сте очаквали, че едва удържаме заради вас Манасовите тулпари^[1]? Избирайте поред и няма да сгрешите. След двайсет дни всеки от тези коне ще заприпка като младо биче. Не се съмнявайте! Конете са издръжливи — трябва им само храна и грижа. Останалото сами си знаят!

— Вземайте, момчета, ще осигурим всичко необходимо — каза председателят. — Започвайте. Всекиму четворка. Които си харесате.

Тогава се случи нещо неочаквано. Сред тези дръгливи, изоставени кранти в общия обор се мотаеха бащините му коне — Чабдар и Чонтору. Отначало Султанмурат съзря Чабдар, по пъстрия цвят го позна, после и Чонтору. Главести, разрошени, с изтънели крака, да ги духнеш, и ще паднат. Султанмурат се зарадва и се уплаши. Веднага си спомни как ходиха с баща си в града. Какви бяха те, тези коне, в ръцете на баща му! И сега. Колко уверено и сигурно препускаха впрегнатите тогава огладени и силни Чабдар и Чонтору. И сега.

— Ето ги, погледнете, ето ги конете на баща ми! — извика Султанмурат, като се обърна към председателя и бригадира. — Ето тези, Чабдар и Чонтору! Ето ги!

— Правилно! Вярно е! Те бяха на Бекбай! — потвърди старецът Чекиш.

— Вземи ги ти, щом е такава работата! Вземи си бащините — разпореди се председателят.

Заедно с бащините коне Султанмурат избра още два — Белохвастой и Карий. Станаха четворка, тъкмо за двупалешен плуг. Момчетата също си избраха коне. Така започна онова, заради което ги взеха от училище през зимата на 1943 година…

Работата се оказа много, много повече, отколкото можеше да се предположи. Трябваше да бързат за яхъра, всеки ден тичаха в ковачницата да помагат на стария Барпа и на куция му помощник да поправят плуговете, с които щяха да излязат на полето. Онова, което преди беше изхвърляно за претопяване, сега се изправяше, разглобяваше и очистваше от ръждата и калта. Дори старите, затъпели палешници, които вече си бяха изпели песента, и те влязоха в работа. Ковачите се мъчеха над тях, точеха ги, закаляваха ги в огън и вода. Не всеки палешник успяваха да поправят, но успееха ли, Барпа тържествуваше. В такива случаи той караше помощника си да се качи на покрива на ковачницата и да извика момчетата от яхъра.

— Хей, орачи! — викаше ги куцият помощннк-ковач от покрива. — Тичайте насам, майсторът ви вика при себе си!

Момчетата дотичваха. Тогава старият Барпа сваляше от полицата още горещия, тежък, оксидиран тъмносив, отново изкован палешник.

— На, дръж — предлагаше той на оня, чийто ред беше да получи резервен палешник. — Вземи, вземи, подръж го в ръцете си. Полюбувай му се. Иди да го премериш на плуга. Виж как ще прилегне към ухото му. А! Красота! Събрали са се като булка и младоженец. А на нивата ще блести по-ясно и от ташкентско огледало. В такъв палешник ще оглеждате и муцуните си! Дали да го подаря на някоя девойка вместо огледало, а? Ама че вечен подарък ще й направя! А сега го сложи ей там, на твоята полица. После ще го откараш на полето. Така. Следващия път ще бъде за друг. За всички ще има. Няма да оставя никого без палешник. Ще приготвя за всеки по два чифта. Само нови зъби за себе си не мога да изкова, а всичко останало ще направя. Ще имате палешници. Вие, момчета, още много пъти ще си спомните за нас на полето. Ами какво е най-главното в плуга — палешникът! Всичко останало е направено заради палешника. Силен палешник — силна бразда. Палешникът тъп — орачът без плуг. Ето как са го казали…

Добър беше той, старият Барпа. Цял живот беше в ковачницата. Обичаше да се похвали, но познаваше работата си.

Налагаше се често да се отбиват и в сарачницата. Караше ги бригадирът Чекиш. Помогнете, казва, да оправим такъмите. Без такъмите, казва, няма да тръгнете никъде: Плугове ще има, коне ще има, но без такъми всичко е напразно. И това е вярно. Затова всеки се грижеше, помагаше на сарачите колкото може да нагодят навреме такъмите за собствените му коне.

Но главната, най-основната работа се състоеше в грижата за впрегатния добитък, за конете. Целия ден, от сутрин до вечер, дори и късно вечерта, работеха в конюшнята. В къщи се връщаха едва в полунощ, след като дадат последната дажба сено за нощта. Трябваше да се бърза, да се бърза!

Не им оставаше никакво време. Вече беше краят на януари. Значи, за отглеждането на конете оставаха трийсет, най-много трийсет и пет дни. Дали ще успеят товарните коне да възстановят и обновят силите си до началото на оранта — това зависеше сега само от самите орачи. Конят спи, такова създание е той, а в яслата пред него винаги трябва да има фураж — и денем, и нощем…

Според сметките на Тъналиев в края на февруари, веднага щом земята се освободи от снега, плуговете трябваше да излязат в местността Аксай. Някога, в далечни времена, хората бяха разоравали и засявали Аксай. Но след това, кой знае защо, аксайските ниви бяха изоставени. Може би защото Аксай беше далечно и безлюдно място. Пък и нивите там не може да се напояват, земята е повече хълмиста. Бригадирът Чекиш разказваше, чувал го беше от баща си, че от Аксай орачът или ще стигне до просия, или ще вика хората да му помагат да пренесе житото. Преди всичко навреме да се засее и, второ, реколтата в Аксай зависи от дъждовете. Така казваше старецът Чекиш.

„Земеделецът винаги рискува, но винаги се надява“ — така казваше Тъналиев. На това и разчиташе той, за това подготвяше силите на орачите — с надеждата, че за щастие ще има дъжд, ще се роди и жито в Аксай…

Дните минаваха. Към края на седмицата конете забележително се оживиха, малко се поохраниха, почнаха да се пооправят. През деня слънцето вече поприпичаше. Зимата като че ли се позамисли и взе да се готви да си върви. Затова през деня извеждаха конете на слънце, на откритите акури^[2]. На слънце конете по-добре се хранят и по-бързо заглаждат косъма. И петте четворки, двайсетте глави на аксакайския десант, стояха в една редица пред дългия акур покрай оградата. Още преди утринната обиколка на председателя момчетата бяха вече готови, всеки до своята четворка. Тъналиев ги нарече аксайски десант. От него и започнаха — бригадирите, коларите, конярите, всички ги наричаха само десантници, десант, аксайски коне, аксайско сено, аксайски плугове. Сега, когато минаваха покрай яхъра, хората надникваха да разберат какво е положението на десанта. Целият аил вече говореше за аксайския десант. И всички знаеха, че за командир на десанта Тъналиев е назначил сина на Бекбай — Султанмурат. Това назначаване не мина, разбира се, без кавга от страна на Анатай. Той веднага започна да спори:

— Защо трябва Султанмурат да става командир? Може ние пък да не го искаме!

Тези думи жегнаха Султанмурат. Не се стърпя:

— Ами аз въобще не желая да бъда командир! Ако искаш, стани ти!

Момчетата, Еркинбек и Кубаткул също се намесиха.

— Анатай, ти завиждаш!

— Какво толкова има да съжаляваш? Щом са казали, значи, Султанмурат е командир!

А Ергеш се застъпи за Анатай:

— Че защо Анатай да не подхожда? Той е силен! Само на ръст е малко по-нисък от Султанмурат. В училище сами си избирахме секретар на класа, нека и командира да си го избираме… А сега за всичко — Султанмурат, Султанмурат!

Тъналиев ги слушаше мълчаливо, после се подсмихна, поклати глава и изведнъж стана сериозен, суров.

— Я стига сте вдигали шум! — заповяда той. — Елате тук. Наредете се. Ей така, в една редица. Щом ще правите десант, бъдете десантници. А сега ме изслушайте. Запомнете, командирът не се избира. Командирът се назначава от висшестоящия началник.

— Ами кой назначава началника? — прекъсна го Ергеш.

— Още по-висшестоящ началник!

Настъпи мълчание.

— Слушайте, момчета — продължаваше председателят. — Войната продължава и ние сме принудени да живеем като на война. Имайте пред вид, аз отговарям за вас с главата си. Бащите на двама от вас загинаха, бащите на тримата са на фронта. Отговарям за вас пред живите и мъртвите. Но поемам тази отговорност, защото ви вярвам. На вас ви предстои да тръгнете с плуговете към далечния Аксай. Много дни и нощи ще бъдете сами в степта, както парашутен десант със специално поръчение. Как ще живеете и работите там, ако за всичко започнете да спорите и да крещите?

Така говореше председателят Тъналиев пред строените в яхъра момчета. Бившият парашутист стоеше пред тях все в същия сив военен шинел, все със същата сива войнишка ушанка, със загрижено изострено лице — а самият той беше още млад, изкривен, бяха му извадени ребра, — с неразделната си полева чанта отстрани.

Така говореше председателят Тъналиев пред строения аксайски десант, за командир на който назначи Султанмурат, сина на Бекбай.

— Ти отговаряш за всичко — каза той. — За хората, за животните, за плуговете, за такъмите. Ти ще отговаряш за оранта в Аксай. Да отговаряш, значи да изпълниш поръчението. Ако не се справиш, ще назнача друг командир. А засега не приемам никакви и ничии възражения.

Така говореше председателят Тъналиев през оня ден в яхъра пред малката редица на аксайските десантчици.

Орачите го гледаха предано и възхитено, готови да изпълнят всяка заповед. Той стоеше пред тях почти като самия Манас, със сива грива, страшен, с ризница, а те пред него — като негови верни храбреци. С щитове в ръка и мечове на коланите. Кои ли са били ония славни витязи, на които Манас възлагал своите надежди и дела?

Пръв беше славният витяз Султанмурат. Макар и да не беше най-големият, вече караше петнайсета година. Но заради ума и храбростта си за командир беше назначен той, Султанмурат, синът на Бекбай. А баща му, най-добрият от всички бащи, в това време се намираше в далечен поход, на голямата война. Своя боен кон Чабдар той бе оставил на него, на Султанмурат. Султанмурат си имаше и малко братче — Хаджимурат. Много обичаше братчето си, макар че понякога то му досаждаше. Освен това Султанмурат тайно обичаше красавицата Мързагюл-бийкеч. Усмивката на Мързагюл-бийкеч е най-прекрасната от всички. А беше стройна като туркестанска топола, лицето й беше бяло като сняг, очите й — като огньове в планината сред тъмна нощ…

Вторият витяз беше славният Анатай-храбрец. Най-големият в отряда, почти шестнайсетгодишен. Той не отстъпваше никому в нищо, може би само в ръста мъничко. Затова пък беше надарен с най-голяма сила. Конят му, както подобава на храбрец, се наричаше Октору — дореста стрела. Бащата на Анатай също беше на голямата война, в далечен поход. И Анатай обичаше пак тайно същата лунолика красавица Мързагюл-бийкеч. Страшно жадуваше за целувка от красавицата…

Третият витяз беше милият юноша Еркинбек-храбрец. Най-възрастният от семейството. Добър и верен приятел. Понякога печално въздишаше и тайно си поплакваше. Баща му беше загинал геройски в същия далечен поход, защищавайки Москва. Бойният кон на Еркинбек, както подобаваше на истински храбрец, се наричаше Акбайпак-кулюк, което означаваше кон с бели чорапи.

Четвъртият беше Ергеш-храбрец. Също другар и приятел. На петнайсет години. Обичаше да изказва своето мнение, влизаше в спорове. Но в работата беше сигурен човек. Баща му също беше на голямата война, в далечен поход. Конят на Ергеш, както подобава на храбрец, се наричаше Алтънтуяк — златно копито!

Сред тези храбреци имаше още един, пети — Кубаткул-храбрец! Също на петнайсет години, също най-възрастният в семейството. Бащата на Кубаткул беше загинал геройски в голямата война, в далечния поход в белоруските гори. Кубаткул беше неуморим работник. И като всеки храбрец много обичаше бойния си кон Жибекжал — бегач със свилена грива!

Ето какви храбреци стояха пред Тъналиев. А зад тях, зад крехките им плещи, зад главите им с тъпички вратлета, покрай дългия акур стояха на коневръзите техните четворки за оран — пет четворки, двайсет товарни кранти, които щяха да впрегнат в двупалешните плугове и да тръгнат за далечния Аксай…

В Аксай, да разорават полето на Аксай още щом снегът се стопи! В Аксай, да тръгнат с плуговете по Аксай още щом земята започне да вдига пара!

А всичко наоколо още беше покрито със сняг, дебел сняг. Обаче дните си течаха. И всичко вървеше натам…