Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (9) (Биографичен роман)

Малката любов и голямата страст

След знаменитата виенска победа вратите на всички градове в Австро-унгарската империя гостоприемно се отвориха за носителя на императорската купа и рицарския кръст. Магазините предоставиха витрините си за снимката му. По афишите вече не се виждаше горила, а лъв, легнал в краката на новия европейски шампион — Никола Петров.

Виенският триумф бе повторен и в Будапеща, втората столица на империята. Там Никола Петров победи най-изтъкнатите унгарски борци и бе награден с парична премия и почетния знак на Будапеща от кмета на града. Популярността на непобедимия български борец растеше с всеки изминат ден. Цирковите директори се надпреварваха да го канят да им гостува, защото само името му по афишите осигуряваше пълен сбор на касите им. По това време Никола Петров непрекъснато пътуваше от град в град и навсякъде любителите на спорта го посрещаха с уважение и нескрити симпатии.

През лятото на 1899 година Петров защити титлата си в Загреб, Триест, Братислава и Прага. Всяко негово появяване се превръщаше в спортно тържество, защото публиката знаеше, че победителят наистина е най-силният човек на Европа. Петров завладяваше зрителите със своето телосложение, необикновена здравина на мускулите и с голямото си спортно майсторство. Бореше се честно и не допускаше турнирите да бъдат „режисирани“. Той търсеше да се среща само със силни борци и публиката се радваше на истински и мъжествени двубои.

Само след две години същата публика щеше да бъде лъгана от разни организатори, които вместо честни двубои щяха да ѝ предлагат жалки пародии на борби между неизвестни борци, готови на всякакви компромиси заради парче хляб.

В Прага Никола Петров бе посетен от Франц Ренц, сина на известния Ернст Ренц, собственик на най-големия цирк в Берлин, който поддържаше циркови филиали в Копенхаген, Амстердам, Брюксел, Милано и Русия.

Ренц предложи договор на Петров и той прие не само заради големия хонорар. Вече познаваше борците на Франция, Англия, Италия, Австро-Унгария и му се искаше да се срещне и с най-силните мъже на Германия, за които се говореше, че са непобедими. Борците Франц Заер, Йохан Пол, Карл Зафт и Пол Абс участвуваха в силни турнири и имената им често се срещаха по страниците на „Дас Програм“ и „Дер Артист“, най-осведомените вестници по цирковото изкуство и професионалния спорт. Безспорно тези борци щяха да участвуват в световното първенство и Петров трябваше предварително да провери силите им.

Германците се оказаха костеливи орехи и немалко грижи създадоха на българина, докато се наложи над тях.

След Берлин, Лайпциг, Дрезден и Дюселдорф, където борбите се провеждаха под патронажа на излизащия там вестник „Дер Артист“, Петров прекъсна договора си с Ренц и замина за Хамбург, където цирк „Буш“ организираше под шапито си голям турнир, в който щяха да участвуват елитните борци на Германия.

Навсякъде по улиците на големия пристанищен град се виждаха афиши със снимки на Петров, окичил гърди с ордена на кайзера, държащ в ръка неговата сребърна купа. Името на Петров осигури пълен сбор за всички вечери. За пръв път в цирковата история се прилагаше посещение чрез предварително заплатени абонаментни карти. Идеята за абонаментните карти даде Петров. Беше я научил от операта във Венеция.

По време на едномесечния си престой в Хамбург Петров не само победи най-силните мъже на Германия, но покори и най-красивите девойки на града: малката балерина Вардия, по която лудееха синовете на богаташите, и недостижимата хубавица Ани Сет. Не успя да победи само бъдещия си тъст, собственика на най-големите хамбургски ресторанти и хотели — Рудолф Сет.

Двете девойки бяха приятелки и всяка вечер заемаха една и съща ложа в цирка. И всяка вечер канеха българина да отпразнуват победата му в морското казино „Транс океания“.

Уплашена от своята съперница-приятелка, Вардия му се обясни в любов и сгреши. Беше още малка и съвсем неопитна. Петров я попита за годините ѝ и когато научи, че скоро е навършила 15, посъветва я още да не мисли за сватба.

— Не, аз съвсем не съм малка — тропна с крак Вардия. — Знам, че обичаш Ани. Хващам влюбените ви погледи, чувам, скритото ви шепнене…

— Не се сърди. Ани е вече 18-годишна. Тя е…

— Тя е по-голяма, тя е по-красива, тя е по-богата, нали? — разплака се Вардия и с малките си юмручета затопурка по гърдите му.

Това беше в сряда, а в неделя един известен дресьор излезе от Катедралата под ръка с Вардия. В бялата си булчинска рокля тя приличаше на снежинка, а той със засуканите си мустаци ѝ прошарени коси наподобяваше стар дъб. Малката, темпераментна балерина искаше да докаже на Петров, че е дорасла даже и за 50- годишен мъж.

На сватбения банкет Вардия беше неестествено весела, пиеше, танцуваше с всеки, но когато Петров и Ани си тръгнаха, тя ги настигна в гардероба, хвърли се на шията на Петров и продължително го целуна. Българинът се смути и побърза да напусне ресторанта, за да не стане скандал.

— Вардия е влюбена в тебе — каза във файтона Ани Сет.

— Изглежда…

— А защо не се ожени за нея? Тя е толкова сладка, темпераментна, смела?

— Защото се влюбих в приятелката ѝ — пошепна Петров.

 

 

Беше навършил 26 години, скитническият живот му бе омръзнал и реши да си създаде свой дом. Дублие не беше прав. Борецът не е монах и никой няма право да му забрани да си има семейство, да се радва на деца… Та нима жените на Пол Понс и на Брин им пречат да бъдат големи борци? Ани е умна, амбициозна, тя ще го подтикне да стигне върха в Париж…

Вестниците съобщиха, че госпожица Ани Сет и господин Никола Петров са се сгодили.

Няколко дни преди венчавката Рудолф Сет повика своя бъдещ зет в кантората си, извади бисерна огърлица и му я подаде.

— Нищо не разбирам!? Не ви ли харесва годежният ми подарък? — запита изненаданият Петров.

— Седнете! — властно му показа стола Сет. — Вие сте борец, но и аз разбирам от борба. Вие побеждавате със силата си, а аз с далновидността си…

— Не отричам — съгласи се Петров.

Рудолф Сет поприглади рунтавите си мустаци.

— Щом не отричате моята далновидност, искам да ви съобщя решението си да дам моята дъщеря на Ковиот, а не на вас.

— Ковиот!? Вие се шегувате? Та той няма никакви доходи. Как ще издържа Ани? — смятайки, че Сет наистина се шегува, изсмя се Петров.

— Така е. Ковиот малко печели, но разумно харчи, а вие не сте собственик на доходите си.

Петров подхвърли и хвана бисерната огърлица.

— Да не би да смятате, че е фалшива?

— Не! Огърлицата е скъпа. Имате и много пари, но вашият съдружник ще ви доведе до крах.

— Сигурно някой ви е заблудил. Аз нямам никакъв съдружник!

— Лъжа ли е, че пропилявате парите си на карти? Лъжа ли е, че в Лондон сте проиграли цели състояния?

— Това не ви интересува. Достатъчно печеля, за да обезпеча дъщеря ви и да играя карти — намери сили да каже Петров.

Германецът неестествено се изсмя.

— Ето, даже не желаете да ме убедите, че повече няма да играете на комар.

— Това е моя работа.

— А в случая и моя… Вие няма да бъдете вечно силен, но винаги ще бъдете достатъчно слаб пред изкушението да играете комар. И когато загубите всичките си пари, а даже и тази огърлица, тогава ще започнете от зестрата на Ани.

— Това е шантаж! Искам да се видя с нея. Аз я обичам и не ми трябва зестрата ѝ.

— Не можете да я видите, защото е в Хага.

— И накрай света да сте я скрили, пак ще я намеря — каза Петров и заплашително се надигна. — Но ако се опитате да попречите на щастието ни, тогава…

Рудолф Сет отстъпи няколко крачки.

— Безполезно е да ме заплашвате. Те вече са венчани…

— Кои? — изрева Петров.

— Ани и Ковиот, разбира се…

Петров вдигна юмрук, но размисли и тежко го отпусна.

— Господин Петров, аз съм баща. Ковиот не е добра партия за Ани, но пред две злини, предпочетох по-малката. Той е скромен, умее да цени парите. Купих му 10 шимпанзета и с тях ще печели… Не съжалявайте за случилото се. Може би Ани не обича нито вас, нито него, а е влюбена в цирка. Покойната ѝ майка бе прочута циркова ездачка.

 

 

Когато Никола Петров се събуди в експреса за Монако, пътниците се бяха раздвижили. Дръпна пердето и видя Лазурния бряг.

Защо бе дошъл в града на малкото щастливци и хилядите нещастници? Да отмъсти на Рудолф Сет ли? Или да потвърди, че колкото е силен, толкова е и слаб?

Същата вечер тръгна по алеята с палми към издадената в морето скала, върху която бе изграден храм на една от човешките слабости.

Първо се запозна с малките рулетки, при които можеше да се отива с обикновени дрехи. В следващите вечери обличаше смокинга си, пълнеше специалните торбички с жетони и сядаше на едно от почетните места в „светилището на порока“.

Длъжностните лица в игралния дом бяха възпитани и необикновено добре осведомени за материалното състояние на гостите. А хотелите, заведенията и приятният климат на Монако сякаш се бяха съюзили да ги задържат, докато оставят и последната си монета.

В казиното бе установена пълна демокрация, защото всички бяха равни пред порока. С еднакво внимание се посрещаха държавните глави, благородниците, еснафите и мошениците. Нещастието и щастието се спираха пред всекиго. Комарджиите бяха суеверни и като езичници молеха древната богиня на съдбата да ги дари с щастие.

В малкото княжество съществуваше неписан закон: навред да се разгласява името на случайния щастливец и да се пазят в тайна имената на нещастниците. Тук изнасяха мъртвите от задните врати на хотелите и ги погребваха във Франция. По улиците на Монте Карло никой не бе видял погребална катафалка, никоя черква не биеше на умряло. И въпреки че скалата на самоубийците зорко се охраняваше, докато Петров губеше парите си, от нея се хвърлиха трима.

Щом проигра и последния си франк, директорът на казиното любезно му предложи билет за Париж, а в хотела му изгладиха дрехите и му подредиха куфарите за път.

Петров взе билета, позасмя се с лошия смях на загубилите вяра в живота хора и тръгна към прочутата скала. Беше безлунна нощ, морето спеше и от време на време облизваше брега с въздишка. Стигна до скалата и затвори очи.

„Загубих много злато, но има ли значение това, след като ми е отнета родината и любовта ми“? — започна сам със себе си да беседва той.

„За любовта не съжалявай. Ани е дъщеря на стар еснаф и една хубава еснафка“ — обади се другият му глас.

„А защо дойдох тук?“

„За да принасяш жертви на Херкулес в собственото му светилище^[1]. Той те покровителствува на тепиха, той ти вдъхва сили и ти си длъжен да му се отблагодариш със златото, което спечелваш… Поклони му се! По-дълбоко и по-нататък, към морето. Хайде!“

— Господин Петров! Господин Петров! — стресна го нечий глас.

Петров забеляза, че към него тича някаква сянка.

— Тука съм. Кой ме търси? Внимавайте да не паднете от скалата!

Пред него се изправи задъхан младеж.

— Слава богу! Мислех, че вече… Изпратиха ме…

— Кой?

— Директорът на казиното. Страхуваше се, че…

Петров разроши косите на младежа.

— Кажи му да спи спокойно. Българинът Никола Петров има сили и да печели, и да губи…