Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (7) (Биографичен роман)

Дойдох, видях, победих

Океанският параход „Америка“ бързаше да напусне Темза, докато има прилив. След закуската пътниците се настаниха в лежащите столове на палубата и впериха поглед към зелените брегове, които цяла седмица нямаше да видят. Келнери в лъскави ливреи поднасяха на мъжете уиски, а на жените зелен ликьор, измислен против морската болест.

Съмнителни дами се овъртаха около самотните мъже. Международни мошеници с отегчен вид пушеха край масите за игра на карти, очаквайки своите жертви.

Когато параходът мина край Дувър, американският импресарио Джеймс Бърд облече карирания си костюм, пъхна в джоба шишенце с ментово масло против морска болест и влезе в каютата на Никола Петров.

— За пръв път пътувате за Америка, а не сте любопитен!? Всички пасажери са излезли на палубата — каза Бърд, като пооправи кърпичката на малкото си джобче.

— На връщане ще гледам… Трябваше да напиша няколко писма. Ако приятелите научат, че съм заминал, без да им се обадя, ще ми се сърдят. Нали параходът спира в Портсмът? Там ще ги пусна…

Бърд бе пристигнал в Европа, за да намери най-достойния съперник на американския шампион по борба Корбет. И журналисти, и циркови директори му посочиха българина. Намери го в школата на Сендо и му предложи да се срещне с Корбет при съблазнителни условия: ако победи, ще му бъдат изплатени 100 000 долара, а ако падне — 4000 долара, колкото за път и текущи разноски.

Петров поиска срок, за да си помисли. Далечният път, а и сведенията за машинациите, които се правеха в американския спорт, го смущаваха. Каза за предложението на Шарлота, но тя, щом чу, че ще заминава за Америка, се разплака. Сендо се показа реалист. Той го посъветва да се справи с американеца, за да разчисти пътя си към световната титла.

Петров поиска уверение, че наистина Корбет е американски шампион, и когато пристигна официално потвърждение, съгласи се да предприеме дългото пътешествие, тъй като Бърд настояваше срещата да се състои в Ню Йорк.

— Европейците са бедни, няма да получа порядъчен сбор — обясни той. — А ако победите в Ню Йорк, смятам да направим турне с най-големия цирк в света „Барнум-Барлай“, който побира 12 000 седящи зрители под шапито си.

Уточни се датата на заминаването и докато най-известният шивач изработваше костюмите, Петров започна усилени тренировки.

Българинът залепи плика на последното писмо, адресира го до Дублие, стана и се разкърши.

— Само да не ме улови морска болест. Казват, превръщала човека на парцал…

Бърд се прекръсти.

— Дано да не ви хване. Хиляди съм хвърлил за реклама и ако датата на срещата се измени, ще претърпя големи загуби.

— Каква реклама? — косо го изгледа Петров.

Бърд разтърка длани и после ги прекара по напоената си с брилянтин коса.

— Моите момчета вече действуват. Ню Йорк очаква европейския шампион…

Веждите на Петров се сгърчиха.

— Аз нямам такава титла.

— А някой побеждавал ли ви е?

— Не, но въпреки това аз нямам такава титла…

Бърд покровителствено го потупа.

— Със скромност не се печелят пари, сър. Името ви няма да направи никакво впечатление на моите сънародници, но когато към него прикачим титлата европейски шампион, тогава ще се бръкнат за билети. При нас върви само превъзходната степен: най-велик, най-силен, най-хубав, най-богат… Затова в нашата реклама вие ще бъдете най-силната, най-страшната и най-жестоката горила.

— Пак ли горила?

— Щом Корбет е „американски тигър“, защо вие да не бъдете „европейска горила“? И лондонските афиши така ви рекламират.

— За французите бях българска горила, за англичаните — балканска…

— Това нищо няма да подскаже на американците. Та те не знаят къде се намират Балканите и България…

— Няма да изляза на арената, ако не се обясни на вашите американци, че съм българин от Горна Оряховица — разсърди се Петров.

Бърд извади бележник и записа мъчното име.

— Този град столица ли е? — запита той.

Невежеството на импресариото разсмя Петров.

— Столицата на България е София, а в Горна Оряховица се раждат най-големите градинари, произвежда се най-вкусната пастърма, въобще там всичко е най-най-хубаво…

— Интересно! Интересно! — записваше Бърд.

Слязоха в Портсмът да пуснат писмата и пийнат по чаша бира. Простиха се с Европа и параходът нагази в океанската бездна.

На другия ден лежащите столове бяха празни. Само няколко младежи лениво плуваха в басейна, а тенискортът бе окупиран от морски офицери. В салона за хранене идваха малко пасажери, останалите лежаха из каютите, захапали кърпичките си. Капитанът беше в най-добро настроение и заедно със своите помощници пиеше бургундско вино — от икономия на продукти щеше да си повиши заплатата.

Петров направи тренировка с ластиците на Сендо, поплува в топлия басейн, полюбува се на скачащите пред кораба делфини и за голямо неудоволствие на капитана си похапна добре. Бърд вреше нос в шише с ментово масло и геройски отбиваше пристъпите на морската болест.

Подир обед Петров се излегна на сламен фотьойл и задряма. Стресна го Бърд, който миришеше на мента и лицето му приличаше на пъпеш.

— Трябват ми още някои сведения — каза той и примъкна стол. — Кажете ми кои борци сте победили.

Петров затвори очи, за да си ги припомни и започна да изброява имената им. На двадесетото име Бърд го прекъсна.

— В Европа няма повече от двадесет известни държави.

Петров се понадигна.

— Какво общо имат борците с държавите?

— Вие изброихте техните шампиони…

— Глупости!

— Мистер Петров, не бъдете толкова скромен. Имената, които изброихте, са на шампиони… А ще ми кажете ли нещо за хонорарите си?

Петров му съобщи няколко цифри.

— Към всяка цифра ще прибавя по една нуличка и работата ще се оправи… А какво най-много обичате?

— България.

Бърд намръщи нос.

— Смятам, че обичате и дъвката „Бил“?

— Не се шегувайте!

— Не се шегувам. Производителят на тази дъвка ми е дал пари, за да я рекламирам. Но щом толкова държите за България, ще измислим нещо. Например: Европейският шампион най-много обича България, а българите — дъвката „Бил“.

Един ден, преди да стигнат американския бряг, импресариото загатна на Петров, че Корбет много-много не се бори по правилата, защото, преди да стане борец, е бил шампион по бокс.

— Предупредете го да спазва правилата! — каза Петров.

— Но той е по-особен… Не обича да го съветват. Преди месец счупи лявата ръка на своя съперник Симеон, а и други са пострадвали от него… Иска ми се да го победите, но трябва да ви предупредя, че е опасен…

Петров рязко вдигна глава.

— Нали и в Америка се борят без оръжие, само с ръце?

— Разбира се, но…

— Какво но?

— Но Корбет, както споменах, е по-особен борец. Едва ли ще се остави да го победите. Наградата не е малка…

— Иначе бих ли пътувал през океана? — приготви се отново да си подремне Петров.

Бърд вдъхна от ментовото масло.

— Харесвате ми. Вие сякаш сте роден в Америка.

— А на мен ми се иска американците да казват: „Силен е, сякаш се е родил в България…“

 

 

Първо се показа Статуята на свободата, а малко по-късно бяло параходче докара митничарите и най-нетърпеливите журналисти. Бърд им предаде снимки на Петров и предварително написани интервюта и те, без да видят бореца, скочиха отново в бялото корабче.

На пристанището ги чакаше тълпа от запалянковци и журналисти. Бърд им представи българина, който със светлосивия си редингот и италиански клак приличаше на дипломат.

— Мистер Петров, с какво чувство идвате в Америка? — запита го един журналист.

— Не на откривател, а на победител.

— А какво ни носите от старата Европа? — запита го втори журналист.

— Ластиците на Сендо, с които всеки хилав човек може да стане световен шампион…

Бърд го сбута. Това не беше предвидено.

— А какво ще пожелаете на нашия народ? — следваше въпрос.

— На народа здраве и пари, а на президента Уилиам Маккинли здрави зъби, за да схруска островите.

Отговорът допадна. Съединените щати водеха борба за анексирането на Хавайските и Филипинските острови.

Интервюто бе режисирано от Бърд.

— А защо ви наричат горила?

— Защото маймуните не могат да измислят друго…

Тълпата се разсмя.

— А какво друго бихте ни казали?

— Че вашите пари не струват.

Настана недоумение.

— Но доларът е най-стабилната монета — провикна се някой.

— Дайте да го видя!

Бърд извади от жилетката си монета от 5 долара, Петров я начупи и хвърли парчетата към журналистите, които се сборичкаха.

Още същия ден вестниците публикуваха какви ли не измислици. Вестникарчетата ревяха по улиците: „Европейската горила Никола Петров стрива на прах златните долари“. „Европейският шампион къса вериги, кърти дървета, носи на гърба си файтони както децата ученическите си чанти…“

Последното съобщение отговаряше на истината. След интервюто Петров помоли един файтонджия да разпрегне конете, покани няколко журналисти да седнат във файтона, завря се под него, повдигна го с гърба си и го задържа няколко минути, като при това въртеше колелата му с ръце.

Ефектът беше неописуем. Бърд тържествуваше. Хрумването на българина му спестяваше хиляди долари за реклама.

Петров беше капитал и Бърд не го остави в хотел, за да не му се случи нещо, а го настани в собствения си апартамент-кантора на 58-ия етаж в един небостъргач на Манхатън. До борбите искаше да бъде под окото му, защото се страхуваше от Корбет.

С безредно разхвърляните си постройки, без дворове и зеленина, със студените си небостъргачи, шумни улици и задушни безистени Ню Йорк не се хареса на Петров. Милионният град като мелница смилаше всякакви народности, за да омеси от тях някакво делово интернационално общество, без идеи и с един-единствен кумир — парите. Отдавна траперите бяха избили индианците и изяли бизоните. По прериите вече не дебнеше смъртта и преселниците превърнаха фортовете в алчни за печалби градове. В името на свободата Вашингтон бе покорил отделните американски области, бе ги нарекъл щати и на многоезичното население бе наложил за официален език един английски жаргон. Изглежда, този начин за присвояване на земи се хареса на следващите президенти и те започнаха да произвеждат нови щати.

„Детето на Европа“ бързо порасна и започна да ядосва своите европейски родители. А бъдещият президент Теодор Рузвелт вече дялаше своята прословута „голяма тояга“, с която имаше намерение да засвидетелствува „синовните“ си чувства.

Петров се блъскаше из Уолстрийт, броеше номерираните авенюта и никъде не можа да открие мъдрото спокойствие на лондонските или парижките улици. Въпреки деловата атмосфера в Ню Йорк витаеше бездънна скука, която Бърд и неговите колеги се мъчеха да разнообразят. Тук хората обичаха да се наричат тигри, бизони, гърмящи змии, та дори светкавици и облаци. Те не можеха да сравняват силния човек с Херкулес, защото не знаеха за неговото съществуване. Те нямаха музеи със статуи на Аполон, на музите, на Давид и Спартак. Историята им бе къса, започваше от бизонските истории, а Бъфало Бил не можеше да замени нито Агамемнон, нито Ахил, нито Херкулес и Крали Марко…

С наближаване деня на срещата рекламната машина на Бърд все повече и повече се развихряше. Развинтената фантазия на репортьорите представяше бореца като истинска горила. Вечер я заключвали в желязна клетка, за да не се катери по небостъргачите.

От появяването на Петров в Америка и дребни хорица се мъчеха да правят бизнес. Някаква перачка даде интервю за бельото на бореца. Ризите приличали на туристически палатки и не можела да ги опере, защото били набодени с косми, дебели и остри като грамофонни игли. Бръснарят му пък твърдеше, че за да го избръсне, изхабявал десет бръснача, но го спасила фирмата „Пума“. Само за 2 долара му продала вечен бръснач.

В ресторанта, където се хранеше, бе изложен прибор с огромни размери. Собственикът на ресторанта поясняваше на клиентите си, че с тези прибор се храни българинът. Той също им показваше и казана, в който уж варели супата му.

Докато собственикът дърдореше тези лъжи, Петров мажеше на парче хляб черен хайвер и си бе поръчал само един шницел. Но ако той решеше да разобличи дърдоркото, сигурно щеше да бъде даден под съд за „обида на рекламата“.

Тази реклама започна да го безпокои; прогони го от улиците, изпълнени с карикатурните му плакати, и цялото си време прекарваше в усилени тренировки и сън. С нетърпение зачака сутринта след решителната вечер, за да потегли към Европа. Мечтаеше за големия креват на Брин, за пианото с бароковите крака, за супите с много лук, за ловните излети със Сендо.

Във Франция и Великобритания копнееше за България, а в Америка — за Европа.

Най-после 20 юли 1898 година дойде. Хиляди американци се натъпкаха в стадиона, за да се уверят, че Бърд не ги е излъгал. Музиката свиреше маршове, полицията ловеше джебчиите, публиката дъвчеше дъвката „Бил“ в очакване да види тигъра и горилата в смъртни схватки. Развяваха се раирани знамена със звезди, хвърляха се жабешки бомбички и над стадиона се носеха облаци от тютюнев дим. Когато атмосферата съвсем се нажежи, някакъв дангалак излезе на арената и през рупор съобщи, че вече се преустановява залагането на тотализатора, и се надсмя на онези, които бяха заложили за българина.

Корбет се появи с наметало от тигрова кожа. Той се наслади на овациите и след това даде изявление пред журналистите, че не се съмнява в победата си. Музиката засвири националния химн. Публиката, щом видя Петров, разочаровано ахна. Той беше по-нисък от Корбет, носеше трикольорен халат и нещо понакуцваше. Биноклите откриха на гърба му не горила, а лъв и едно непознато име: „България“.

Журито зае местата си и съдията се здрависа с двамата борци. Корбет и Петров също се поздравиха.

— Но това не е никаква горила, а стопроцентов мъж! — провикна се едно момиче.

— При това е хубавец! — възхищаваше се някаква жена, надигнала морски далекоглед.

— Ей, маймунче, свали си пуловера! — мъчеше се да бъде духовит луничав младеж.

Съдията, преди да даде сигнал за започване, съобщи, че срещата е валидна за излъчване на американски и европейски шампион.

— Ако нашият сънародник Корбет победи, става освен американски и европейски шампион. Ако българинът Никола Петров победи, получава титла „американски шампион“.

И двамата бяха достойни противници, но силите на Корбет сякаш се удвояваха от окуражителните викове на публиката, докато Петров не чуваше нито един приятелски глас. При борбите му в Браила, в Букурещ, Париж и Лондон все се намираше някой познат да го ободри, а тук и Корбет, и публиката му бяха врагове.

„Горе главата, Никола! Не прекоси океана, за да падаш… Не бързай, пази се да не направиш някоя грешка и изчакай американеца да се поизмори. Тогава нали си знаеш…“ — окуражаваше се сам Петров и в най-големи подробности режисираше поведението си.

Въпреки изявлението си Корбет започна да се бори предпазливо. От време на време хващаше тук-там българина, стискаше го жестоко, за да изпита силата на мускулите и нервите му, без да предприеме някаква хватка. Усещаше, че Петров веднага реагира и се подготвя да контраатакува. Все пак в седмата минута на първия манш успя да обхване ръката и шията на българина и да го свали, но за голямо разочарование на публиката Петров успя да отскочи и като оловено човече да се изправи.

Маншът изтече, без Корбет да предприеме нова атака.

До седмия манш Петров се отбраняваше и още в началото разстройваше атаките на Корбет. Американецът наистина беше силен, владееше техниката, но хватките му бяха нечисти. Той уж случайно си служеше с лакти, с глава и дори с юмруци. На няколко пъти Петров погледна към съдията, за да го предупреди, но съдията се направи, че не е видял нищо нередно.

В осмия манш Петров направи няколко успешни „влизания“ чрез „гмуркане“ под ръката на Корбет, но американецът успя да го отхвърли.

Все пак и двамата се съобразяваха с нарежданията на организаторите. Те бяха забранили да се предприемат решителни схватки до десетия манш, за да може публиката по-дълго да гледа и да консумира. Търговията в стадиона бе безупречна. Стотици бедняци бяха наети да продават лимонада, цигари, сандвичи, плодове и, разбира се, дъвката „Бил“.

Още в началото на единадесетия манш Корбет се активизира, захвана ръката и хълбока на българина, който се опита да приклекне, но се подхлъзна и беше лошо хвърлен на тепиха. Успя да направи мост, който американецът до края на манша не успя да разчупи. Специалните тренировки бяха направили врата на Петров як като дъб.

Зрителите бяха уверени, че нейният любимец ще победи, но не предполагаха, че Корбет вече диша тежко и се страхува да предприема схватки, при които са нужни големи усилия.

Петров започна да се бори активно. Без да завършва атаките докрай, той успя да умори своя противник и след повече от двучасова борба свали американеца в „партер“, призова Херкулес на помощ, прехвърли Корбет през гърди и със страшна сила го тушира.

Публиката стана на крака. Победеният гледаше глупаво, сякаш се пробуждаше от сън, но изведнъж се разяри, пъхна пръст в устата на българина и разкъса бузата му. Плисна кръв. Побеснелият от болка Петров сграби ръката на американеца и скъса мускула ѝ. Корбет изпищя и се замята по арената.

По шията и гърдите на Петров се стичаше кръв.

— Защо? Защо? — през кървави мехури хриптеше той.

Няколко жени припаднаха, други виеха като вълчици.

Мъжете се споглеждаха в недоумение бледи и гузни.

Санитари положиха Корбет на носилка и го понесоха между смълчалата се публика. С последни сили той се надигна и се закани, че Петров няма жив да занесе победата си в Европа.

На арената се качи Бърд. Лицето му бе по-бяло от брашно, трепереше от възбуда, но намери сили да поздрави българина с новата му титла „шампион на Америка“. Чак тогава съдията се сети да вдигне ръката на победителя. Членовете на журито също отидоха и поздравиха Петров.

— Браво, българино! Честно се бори и даде добър урок на нашия Корбет, който обича да се подиграва със своите жертви — каза най-възрастният.

След журито на арената се изкачи едър мъж с гипсирана ръка. Той прегърна Петров и го целуна по кървавото лице.

— Аз съм борецът Симеон — представи се той. — Вие отмъстихте заради мене. Вие не сте никаква горила, а истински човек. Благодаря! Благодаря!

Бърд поведе Петров към изхода, охраняван от неговите хора. Качиха се на един фиакър и бързо се отправиха към най-известния нюйоркски хирург.

Когато бузата на Петров бе зашита и главата бинтована, Бърд плати на хирурга, извади чек за 100 000 долара и го подаде на Петров.

— Ще го смените в Европа… Победата ви беше знаменита, въпреки че Корбет я опорочи. Мислех да направим турне из Америка, но сега не смея. Корбет на всяка цена ще гледа да изпълни заканата си. Гангстерите са му приятели и навярно ще се опитат да ви убият… Аз и журито решихме веднага да отпътувате за Европа. Наредих да ви купят билет за един параход, който след час заминава за Лондон. Моите частни полицаи ще ви охраняват.

— Смешно е победителят да бяга… Но щом Крали Марко се е уплашил от едно малко куршумче… — промълви Петров.

— Аз пак ще дойда в Европа и тогава ще уговорим турне за Южна Америка. — каза Бърд.

Петров енергично завъртя глава.

— Никога! Никога вече в Америка!… — Аз мога да се боря с борци, но не и с гангстери.

Бърд замълча. Мълча и до пристанището. Чак когато параходът даде сигнал за тръгване, прегърна Петров и го целуна по бинтованата глава.

— На добър път, мистер Петров! Съжалявам, че си отивате, но се радвам, че дадохте заслуженото на Корбет.

Параходът се отдели от пристанището, Петров влезе в каютата и се строполи на леглото. Двадесет и четири часа спа непробудно, а когато се появи в салона за хранене, пътниците станаха и започнаха да скандират: „Да живее България!“

Очите на Петров овлажняха, бинтовете му се разкривиха в усмивка.

От Портсмът телеграфира на Шарлота, че се завръща. Помоли я на никого да не казва, освен на Сендо. Не желаеше да го видят без мустаци и с пластири по лицето.

Шарлота го прегърна и се разплака.

— Казах ли ти да не отиваш! Казах ли ти — упрекна го тя.

— Какво е станало с тебе? Връщаш се преждевременно, ранен? — тревожно го запита Сендо.

— Отваряй фабрика за ластици. Такава реклама им направих, че американците лудеят за тях…

— Как излезе? Още нямаме никакви сведения — престраши се да го попита Сендо, въпреки че беше сигурен в победата на Корбет.

Не можа да отговори, защото към него се втурна мъж с бележник в ръка.

— О, мистер Петров! Едва ви познах без мустаци…

— Кой ви съобщи, че съм се върнал? — запита го Петров и строго погледна приятелите си.

— Моят шанс. Аз съм репортьор и всеки ден посрещам корабите. От далечно плаване винаги идва някоя интересна новина. Ето и сега капитанът на кораба ми съобщи, че сте се завърнали… Честита титла! Щастлив съм пръв да ви поздравя.

Сендо отхвърли репортьорът и прегърна Петров.

— Господи! А аз мислех, че са те победили…

Шарлота немееше с отворена уста.

— Измислих заглавието на репортажа: „Вени, види, вици!“ — цвърчеше около тримата репортьорът.

— Това пък какво е? — пипна го за яката Петров.

— Нищо лошо — усмихна се репортьорът. — Дойдох, видях, победих… Това е знаменитото лаконично съобщение на Юлий Цезар до римския сенат за победата му над понтийския цар Фарнака…

— Хм… Сега пък горилата стана Юлий Цезар! — опита се да се усмихне Петров, но раната го заболя и сбърчи вежди. — Добре! — след малко се съгласи той, — но след „Дойдох, видях, победих“ допълнете „и се разочаровах“ …

— Защо? Не ви ли платиха? — полюбопитствува репортьорът.

Петров извади чека и го тикна пред очите му.

— Сто хиляди долара! — люшна се репортьорът.

— Сто хиляди американци ги дадоха, за да видят как не бива да се спортува. Техният Корбет има здрави мускули и гнила душа. Когато го победих, ето какво направи… — каза Петров и показа окичената си с пластири страна.

— А вие?

— От болка ми причерня и скъсах бицепса му. Не обичам поговорката „Каквото повикало, такова се обадило“, но…

— Възхитително! Сензационно! Ще пиша: „Тогава мистер Петров пипнал мускула на ръката му и го изтръгнал като ряпа…“ или още по-добре: „Тогава българинът дръпнал мускула на ръката му и го скъсал като гнил ластик…“ Да, точно ластик, преди малко чух, че говорите за някакви ластици…

Репортьорът беше едновременно досаден и занимателен.

— А как прекарахте в Ню Йорк? — изстреля нов въпрос той.

— Скучно. Живеех в една клетка на огромен кошер… Останах с впечатление, че американците мислят само за пари и за зрелища. И Бърд им организира такова зрелище… Радвам се и се срамувам, че съм американски шампион…

— Браво! Чудесно казано! Само след няколко часа лондончани ще бъдат смаяни от новината… — опита се да си тръгне репортьорът, но Петров го задържа.

— Съобщете я и в София! Нека моите съотечественици се зарадват, че един бивш градинар е станал американски шампион.

Репортьорът за миг изчезна.

— Победител! Ти си победител! — буйно го прегърна опомнилата се Шарлота.

— Хайде! Хайде! — отдели я от себе си Петров. — Да вървим! Довечера ви каня в клуба. Заради раната цяла седмица съм пил само фернет с мляко…

Вечерта на всяка маса имаше цветя, а на централната — трикольорното флагче с лъв. Сендо раздрънка телефоните и покани известни спортисти, директори на театри и казина, журналисти. Не отсъствуваха и джентълмените-покерджии, пред които се откриваха светли перспективи… Келнерите се движеха с удвоена важност и скрито поглеждаха към вратата, откъдето щеше да влезе Петров.

Той дойде със сияещата от щастие Шарлота. От благодарност за грижите към него Петров ѝ бе купил кеп от сребърни лисици и пръстен с диамант.

Пръв го посрещна репортьорът от пристанището и му подаде вестник, сгънат така, че да се вижда снимката му.

Петров му подаде 5 лири и очите на репортьора станаха големи колкото златната монета. Той широко разтвори вратата на клуба и извика с възторг:

— Американският шампион Никола Петров!

Сто тапи с гръм полетяха към тавана.

Петров се смути, взе поднесената му от Сендо чаша, позамисли се и когато настъпи неловка тишина, глътна шампанското, счупи чашата в пода и извика:

— Европа е по-силна от Америка!

Думите му предизвикаха необикновен ефект, защото между Великобритания и САЩ беше настъпил дипломатически разрив заради островите в Индийски океан.

На другия ден един лондонски вестник писа, че българинът е по-стабилен от английската лира.

След победата над американския шампион Острова се оказа тесен за Никола Петров, защото малцина борци се престрашаваха да се срещнат с него. У него постепенно узряваше мисълта да напусне Англия. Той рядко се явяваше на сцената, преподаваше в школата на Сендо, посещаваше конни състезания, надбягвания с хрътки, а вечерите си запълваше с карти. Американската награда започна бързо да се топи.

— Е, какво от това? Аз съм непобедим на тепиха, а те — на игралната маса. Животът е такъв: един печели, друг губи — извиняваше се той пред Сендо.

— Тръгни с мене.

Сендо заминаваше за Брега на слоновата кост. Синът на губернатора, който беше завършил спортната му школа, го бе поканил на лов за лъвове.

— Джунглата не е за мене. Ще потърся лъвовете на Европа — отказа му Петров.

— Ще ни напуснеш ли? — изненада се Сендо.

— Повече работа нямам тук. Пък и лекарят ми препоръча да прекарам зимата в Италия. Нещо кракът ме върти…

— Но как така изведнъж!? — продължаваше да се учудва Сендо. — Допреди няколко дни плановете ти бяха други?

— Брин се върна… Снощи ме упрекна, че аз и Шарлота…

— А! Та затова ли искаш да ни напуснеш?

— Седна на масата ми, мълча, пи, мълча и накрая каза: „Аз съм си виновен. Не трябваше да я оставям толкова дълго време сама… Природата е по-силна от морала…“

Пиеше четвърто уиски, а аз ближех чаша с портвайн.

— Говори по-ясно! — казах му аз.

„Всичко е ясно. И на тебе, и на мене, и на нея е ясно“ — изфъфли Брин.

— Слушай, приятелю! Може да съм прахосник, комарджия, но не съм подлец — рекох му аз.

Брин замига с русите си клепачи.

„Не ти се сърдя, нито те упреквам, само ми е мъчно… Шарлота се е променила. Не ме поглежда. Не ми се радва. Непрестанно говори за тебе…“

— Помъчи се отново да я спечелиш — посъветвах го аз.

Брин удари масата с юмрук.

„Как да я спечеля, като поиска да се разведем?“

— Не очаквах това от Шарлота. Интересно! — пресилено се учудих аз. — Тя постоянно мислеше за тебе, тревожеше се, когато писмата ти закъснеят. Страхуваше се да не би да си се влюбил в друга… Може би иска да те изпита, пък и да я поревнуваш…

Брин извади лула и започна съсредоточено да я пълни.

„Дано е така. Аз я обичам“ — изпъшка той.

— Повярвай ми! Шарлота ти беше вярна… Завиждам ти, че имаш такава жена — уверявах го аз, а Брин ме гледаше недоверчиво.

„Нали няма да разрешиш да се разведем?“ — изведнъж проплака той.

— От тебе зависи. Утре заминавам — взех внезапно решение аз… Брин изпи уискито на един дъх, стисна ръката ми и ме погледна с приятелски очи… Останах с впечатление, че ми е повярвал, но се страхувам от Шарлота. Тя е влюбена в мене и затова трябва да замина, докато не е станало късно…

На другия ден Петров замина. Изпрати го само Сендо.

— Пожелавам ти успешен лов на лъвове! — на раздяла му каза Петров.

— Догодина лъвовете ще се съберат във Виена. Сигурен съм, че ще ги пребориш…

Корабчето изсвири. Петров извади плик.

— Предай го на Шарлота. Дано разбере защо не съм ѝ се обадил… Наистина аз я обикнах…

Сендо усети два остри мустака на страната си, опита се да върне целувката, но Петров вече тичаше по мостчето към палубата.

Напускаше Острова, който му донесе едно нещастие и много радостни мигове.