Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly
Издание:
Автор: Димо Кисьов
Заглавие: Никола Петров — най-силният човек на века
Издание: първо
Издател: Медицина и физкултура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: биография; роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Излязла от печат: 25.12.1972
Редактор: Дончо Цончев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Мария Белова
Рецензент: Атанас Лазовски; Светлозар Игов
Художник: Ал. Хачатурян
Коректор: И. Царева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1855
История
- — Добавяне
Пак в Петербург
Късно през есента на 1905 година отново посети руската столица. Чиновниците с недоверие преглеждаха паспорта, по улиците на града тракаха конни патрули, ресторантите и хотелите гъмжаха от тайни полицаи. Хората сякаш бяха забравили да се смеят. Дворяните се движеха с мрачни лица, народът гледаше навъсено. Студена мъгла препасваше града, който сякаш боледуваше и бе поставен под строга карантина. И никой не смееше да говори за болестта му…
Зрителите се възхищаваха от силата на Петров, но и за тях той беше чужденец и не споделяха с него какви борби се водят извън тепиха. Не се осмеляваха да му разкажат за онова, което вестниците грижливо пазеха в тайна.
Петров не знаеше, че през януари в кървава разправа с мирно демонстриращи работници царят сам бе разстрелял вярата на народа в царя. Не знаеше, че моряците от крайцера „Княз Потемкин“ бяха въстанали, че пролетариатът в Москва, Варшава, Лодз, Талин и Рига бе вдигнал стачки и се сблъска с озверилата се войска. Нямаше кой да му каже, че руският народ бе решил вече да не се моли, а да се бори за своите права…
Само от вестниците научи, че войната с Япония е завършила за Русия с крах и че царят е издал манифест за „подаряване“ на политическа свобода и създаване на законодателна дума. Но вестниците не обясняваха кой ще използува политическите си права и чии интереси ще се защищават в законодателната дума.
Още в Париж беше узнал, че Франция е отпуснала голям заем „за съживяване на руския колос“, но не се споменаваше, че отпуснатото злато не е предназначено за подобряване живота на народа, а за подпомагане на индустриалните монополи.
Във влака, в хотелите срещаше познати дворяни, в домовете на които бе отсядал. Сега тези дворяни му искаха пари назаем, доверяваха му се, че са разорени и че са тръгнали да молят службички от царя.
От луксозните хотели и ресторанти Петров не можеше да види работниците, които продължаваха да стоят на своя пост и точеха нож, за да отрежат язвите на руския колос.
В тези дни на героизъм, на политическа подлост и корупция Петров разбра, че спортът вече се е превърнал в търговия.
Онова, което преди няколко години Лурих му предлагаше, бе намерило благодатна почва да разцъфне. Чистата борба бе погребана. Заедно със заема си Франция бе изпратила в Русия и своята търгашеска утайка. Тя шествуваше по арените и сцените на руските циркове и театри.
Силните и честни борци вече нямаха достъп до големите арени, ако не се съгласяваха срещите им да бъдат „режисирани“. Не се спазваха и спортните правила: при борбите умишлено се разрешаваха хватки, които причиняваха болки и водеха до тежки травми. От ден на ден публиката се опорочаваше, забравяше красотата на истинската борба и като някакъв наркотик търсеше емоции, за да се развлече поне за час. Цирковите директори предлагаха арените си на хитри търговци, а не на мъжествени борци. И народът плащаше да гледа борбите на Шарл Дюмон между човек и получовек, уж заловен в пещерите на Хималаите. За да могат горе-долу да преживяват, борците се съгласяваха да се изправят не само срещу космати „пещерни хора“, но и срещу мечки. Провеждаха се пикантни турнири и между жени-борци.
Петров намери Лурих и Аберг в цирка на Чинизели и им предложи да го включат в програмата.
— Като човек или като горила? — запита го Аберг.
— Някога ме рекламираха като горила. Сега смятам, че е достатъчно да пишете, че съм световен шампион.
— Не се разбрахме. Ако се бориш като човек, непременно трябва да паднеш от мене или от Лурих — поясни Аберг. — Ако те декизираме като горила, можеш да побеждаваш всички. Горилата няма да има име…
Лицето на Петров пламна. Столът му заплашително изскърца. Лурих застана между двамата.
— Алекс, увлече се. Забравяш с кого говориш! — смъмри съдружника си той.
— Зная с кого говоря, но това не ме интересува. Никой няма да даде копейка за чиста борба. Публиката предпочита да я лъжат, но да се забавлява — отвърна Аберг и побърза да излезе от канцеларията.
Лурих седна до Петров.
— Виждаш, думите ми се сбъднаха. Ако тогава се беше съгласил…
— Дойдох за Подубний. Исках да се срещна с него. Не виждам името му по афишите. Да не би и той да се маскира като животно? — запита Петров.
Лурих неопределено повдигна рамене.
— И той е вироглав, обаче няма къде да отиде… Вече силата и майсторството не са важни. На тепиха побеждава капиталът…
Петров присегна към шапката си.
— Къде бързаш? — възпря го Лурих.
— Ще тръгна из губерниите, та поне там…
— Остани! — насила го принуди да седне, Лурих. — В провинцията може би те очаква по-голямо разочарование. Стилът на Петербург е стил на цялата страна… Поне в нашата група се стремя да включвам истински борци, а не мечки и пещерни хора… Ще се срещнем с тях.
— Всичко разбрах… Значи не само на Запад, а вече и тук. Жалко, че минах толкова път, за да се разочаровам — пошепна Петров.
Лурих нервно кръстосваше канцеларията, изведнъж се спря и плесна челото си.
— Измислих!
Петров вече слагаше ръкавиците си, но изчака да чуе какво е измислил.
— Уважавам те, приятел си ми. Пък и трябва да запазим последния мохикан, воюващ за чиста борба… Ще се бориш в нашата група с маска.
— С маска!? А условията?
— Условието е само едно: да не я сваляш. Ти ще бъдеш загадка и загадка ще си останеш… Съгласен ли си?
— Там, където няма птици и враната е славей — отвърна Петров.
Допреди година цирковите директори поставяха борбата в края на програмата си като най-силен и вълнуващ номер, а сега или започваха с борците, или попълваха антракта между две срещи с леки песни и клоунада. Спектаклите не бяха нито спортни, нито циркови, а — пошло-зрелищни.
Двама борци от групата Лурих–Аберг от половин час се мъчеха да привлекат вниманието на публиката с какви ли не хватки, но полупразният цирк явно скучаеше и чакаше да мине борбата, за да се появи френската шансонерка.
След като хората бяха видели дребно полицейско куршумче да поваля и най-едрия стачник, сякаш загубиха вяра в мъжката сила и повече се интересуваха от Клео де Мерод, певицата с малък глас и голям бюст, за която се говореше, че е метреса на великия княз.
По време на борбата в една от ложите се появи мъж във фрак с шагренова маска на лицето. Той демонстративно нервничеше: кривеше устни в иронична усмивка и барабанеше по дъното на цилиндъра си с пръсти.
— Безобразие! Стига с тия нагласени борби! — ненадейно извика той.
Омърлушената публика се оживи. Борците се разделиха. Към ложата изтича Лурих.
— Защо протестирате? — тревожно се провикна той.
— Лъжете публиката. Вашите борци не са спортисти, а търгаши — отвърна маската.
— Без обиди! Свалете си маската, за да видим кой сте!
— Не сте достойни да видите лицето ми, но мога да докажа с мускулите си, че вашите борци са баби…
Арената се изпълни с мъже по трико.
— Вместо да говорите глупости, елате на тепиха! — извика шведският шампион Юргенсон и пренебрежително скръсти ръце.
— Няма да ме уплашите. Утре ще дойда и първо вас ще сваля — отвърна маската.
И публиката, и борците се сепнаха от предизвикателството на непознатия.
— Май се поуплашихте? — каза маската и се приготви да напусне ложата.
— Не, не сме се уплашили — обади се Лурих, — но утре не може. Ще нарушим обявената програма.
— Нагласената програма. Известно ни е, че нареждате на борците кой от кого да падне, за да спечели турнира не най-силният, а най-богатият… Позор!
Думите на непознатия направиха впечатление на борците. Те многозначително се спогледаха и започнаха да си шепнат.
— Има нещо гнило в Дания — издекламира от залата някакъв бас и даде сигнал на публиката да вземе участие в разговора между Лурих и маската.
— Няма да протестираме, ако обявената за утре програма бъде нарушена — обади се един военен и другите го подкрепиха.
— Лурих, приемете ръкавицата! — провикна се Аберг от служебната ложа.
— Добре! Съгласни сме, но щом падне, ще смъкнеш маската му, за да видят всички самохвалното му лице — каза Лурих.
Непознатият свали от ръката си пръстен.
— Обещавам да сваля маската си и дори допълвам, че който ме победи, ще получи този брилянтен пръстен за спомен от… На пръстена е гравирано името ми.
На другия ден касата на цирка бе обсадена от огромна тълпа. Вечерта зрителите с нетърпение очакваха да дойде последният номер: борбата между черната маска и шампиона на Швеция.
Най-после пристигна многоочакваният миг. Непознатият се появи на арената, небрежно захвърли скъпата си шуба и остана само по трико и маска.
В тридесетата минута маската победи шведа, облече шубата си и последван от възхитената публика, се качи на чакащата го шейна.
След третата му победа някой разпространи, че маскираният е заточен конспиратор. След четвъртата победа вече се говореше, че е внук на княз Кутузов. В литературните кръгове се мълвеше, че Лев Толстой е изпратил в Петербург истинския Хаджи Мурад. На дворяните им се искаше маскираният да е граф Рибопиер. Някои пък си играеха с вековете и съживяваха името на казака Степан Разин.
Браилската история се повтаряше. Всеки народ искаше да има живи герои.
Съблазнени от голямата награда, на арената се появиха и борци от други групи, но и те бяха повалени от загадъчната маска. Петербург сякаш се пробуди. Сякаш наново хората добиха вяра в човешките сили.
На двадесетата вечер, когато непознатият победи и най-силния борец, шампиона на Тунис Хаджи Морзук, публиката навлезе в арената и започна да моли загадъчния мъж да свали маската си.
Петров се престори, че не вижда знаците на Аберг, с които го предупреждаваше да не сваля маската си, и я разкъса с рязък жест.
Публиката отстъпи.
— Ето ме! Не съм граф, нито литературен герой. Аз съм спортист. Аз съм непобедимият българин и световен шампион Никола Петров! Преборих най-знаменитите ваши и чуждестранни борци, но не мога да преборя силата на руския народ, освободителя на моята скъпа родина България! Да живее Дядо Иван!
Залата забуча от френетични викове. Изглежда, това ѝ трябваше. Музиката засвири „Боже, царя пази…“
— Ти си луд! Ако не беше свалил маската, щяхме да спечелим милиони — пресрещна го Аберг.
Петров го задмина, без да му обърне внимание.
Лурих го прегърна и поведе към канцеларията.
— Въпреки всичко ти беше прав — каза той и му подаде плик с възнаграждението.
— Протестирам! Това са общи пари. Той не изпълни договора си. Той разбунтува борците… — развика се влезлият Аберг.
— Алекс, млъкни! — сряза го Лурих.
В канцеларията се втурна дребен мъж с прошарени бакенбарди. Той се стрелна между естонците и започна да целува Петров.
— Патев… Павел Патев. Не ме ли помниш от Букурещ? — припомняше му той.
— А, спомням си — сети се Петров.
— Ще ми бъдеш гост! — каза Патев и чак тогава се представи на останалите.
Отскоро той бе назначен за съветник при консулството в Петербург и в момента заместваше дипломатическия агент.
— Братко, дай още веднъж да те целуна! — когато влязоха в консулството, извика той и наново прегърна Петров. — Което днес преживях, никога няма да забравя. А като рече: „Аз съм непобедимият българин…“, сърцето ми щеше да изхвръкне…
— Благодаря за телеграмата, която ми пратихте в Париж — каза Петров.
— Да, това бе световен гръм… Сядай! Сядай, тук: под герба на България. Заслужаваш да седнеш и на министерско кресло! Та ти само с едно изречение подобри отношенията ни с братушките…
Петров недоумяваше.
— Нищо не разбирам. Какви отношения съм подобрил!? Нали Русия ни освободи, нали…
— Освободи ни, освободи ни, ама някои се правят на късогледи и въртят очи на Запад. А най-много тоя с гърбавия нос… — посочи портрета на Фердинанд.
Когато се разположиха и пийнаха чай, Петров се оплака, че още не го пускат да се върне в България.
— Знам ти болката, но докато стамболовистите са на власт, нищо не може да се направи. Бракалов изтри прага на министерството за тебе. Ходи и при Рачо Петров, но, нали оня си е генерал, за него винаги ще бъдеш дезертьор… Пък и Димитър Петков му отказал. Заял се, че си бил награден от руския цар. Куче! Зъби се на народа, а върти опашка на Кобурга… И мене едва ме търпят, но няма кой да им оправя работите с Петербург, затова ме изпратиха тук… Имай вяра! Ще дойде видовден…
Петров наведе глава.
— Кураж, де! — раздруса го Патев. — Продължавай да тръшкаш чужденците, пък ние щом тръшнем стамболовистите, ще те посрещнем по царски…
Петров бе поканен във вилата на Сципион Чинизели, собственика на цирка, където дебютираше групата на Лурих–Аберг. Посрещна го Люция, жената на Чинизели, която всъщност ръководеше цялата дейност на цирка и същевременно изпълняваше главния номер — висша езда за дами. Тя привличаше вниманието на публиката не с ездата, а с гордия си вид и скъпи тоалети.
Вилата на Чинизели се посещаваше от собствениците на големите вестници и от целия аристократичен свят на столицата. Не беше тайна, че великият княз Владимир Александрович изпитва „особени“ симпатии към красивата Люция, с което твърде много се гордееше и съпругът ѝ.
Люция заведе българина в личния си кабинет-бодуар, мебелиран с позлатени кресла и абаносово бюро, върху което препускаше сребърна амазонка, възседнала малахитов кон.
— Изненадахте ли се от поканата? — запита Люция.
— И да, и не — отвърна Петров. — Обаче… приятно ми е да се запозная с вас.
— А досещате ли се какви въпроси ще обсъждаме?
— Не се досещам, защото вие сте и хубава, и умна…
Люция се позасмя и показа привлекателните си трапчинки, познати от снимките ѝ на афишите. Тя погледна към портрета на великия княз, окачен зад бюрото, и запали цигара.
— Снощи ми гостува Владимир Александрович и стана дума за вас. Разказа ми случая с Георг Хакеншмидт в спортния дворец на граф Рибопиер и доста се посмяхме. Вие и сега си оставате най-големият борец на света, но, изглежда, слабо се ориентирате в тукашната обстановка.
— Може би — отвърна Петров.
— Раздвижихте столичния живот, спечелихте много победи, обаче накрая направихте непоправима грешка. Не биваше да сваляте маската си. Дворяните бяха уверени, че зад нея се крие граф Рибопиер и когато вие се разкрихте, останаха разочаровани. При сегашното политическо положение беше необходимо най-силният човек да бъде дворянин. Така се споразумяхме с Аберг, но и той, и вие загубихте голямата премия на двореца.
— За пръв път чувам за такава премия — изненада се Петров.
— Нима Аберг не ви е казал? — пусна тънък дим към него Люция.
— Не.
— Жалко!… Но както и да е. Номерът с маската е вече проигран. Трябва да се помисли за нещо ново.
След като се омъжи за Чинизели, неизвестната циркова ездачка започна да играе ролята на дворянка: и по лукс, и по стил на живот не отстъпваше на петербургските графини и княгини. Но за Петров Люция бе само една циркова директорка и я изчакваше да разкрие картите си докрай.
— Научих, че знаете езици, а по интелигентност и светски обноски съвсем се отличавате от останалите борци — започна отново Люция. — Носят се слухове за вашите пикантни истории и в края на краищата сте световен шампион… Имате интересна биография. Можете да бъдете много ценен за цирка, а и за самия себе си…
— Не всичко, което се говори за мене, е истина — прекъсна я Петров.
— В днешните времена скромността е порок — веднага отвърна Люция и видимо доволна от сравнението си, се засмя, отвори едно чекмедже на бюрото, извади лист с емблемата на цирк „Чинизели“ и го подаде на Петров.
Беше договор. Срещу голяма сума световният шампион се задължаваше в продължение на 5 години да ръководи спортната програма на цирка, да организира турнири по борба, като самият той участвува в тях.
Петров повторно прочете договора и го постави на масата. Разбра, че Люция иска да се възползува от успеха му. Загадъчната маска трябваше да ѝ спечели още пари.
— Благодаря за доверието — каза Петров. — Твърди се, че влагата и мъглата на Петербург правели женската кожа нежна и гладка като кадифе, обаче размеквали мускулите… Ето и вие сте придобили прочутата руска кожа и тя ви прави още по-привлекателна, но аз не държа да имам гладко лице, а силни мускули. Тукашният климат не ми влияе добре…
Люция смяташе, че е проявила великодушие с предложения договор, и лицето ѝ се изкриви в надменна гримаса.
— Господин Петров, вашата мотивировка е смешна. Оставете шегите и кажете условията си. Обаче имайте предвид, че досега такъв договор не съм предлагала на никого.
— Достатъчно сте умна, за да го предложите на мене… Предполагам, че не ме викате да организирам истински спортни борби, а да създавам ефектни зрелища. Бих се съгласил при едно условие: половината от доходите да бъдат разпределяни между най-силните борци…
— Борците ще бъдат на заплата. С тях ще сключваме договори съгласно правилника за цирковите артисти — поясни Люция.
— Известни ми са клаузите на този правилник. От тях печелят само собствениците на цирковете…
Люция грабна бича, с който се явяваше на арената, и започна да сече въздуха с него.
— Вие, борците, нахално нахълтахте в цирковете. Превзехте ги с грубата си сила и сложихте кръст на цирковото изкуство. Да не мислите, че ми е приятно да гледам всяка вечер потните ви тела, косматите ви гърди, грубите ви лица, но съм принудена да ви предоставям арената, защото никой няма да купи билет, ако на нея не се борят мними шампиони…
Петров се изправи пред разгневилата се Люция.
— Защо напразно шибате въздуха. Удряйте мене. Нали такива като мене са виновни?
Люция захвърли бича, извади дантелена кърпичка и артистично попи несъществуващи сълзи. После повдигна шумящата си рокля, изтича до Петров и му подаде ръката си.
— Простете ми! Та кой допускаше, че цирковата програма на Чинизели може да се изврати?… Искам правилно да ме разберете. Нямам нищо против борбата, но нека тя да си остане в спортните салони, на игрищата… Борбата няма нищо общо с цирковото изкуство…
— Съгласен съм — целуна ръката ѝ Петров. — Обаче и вашата циркова програма не е, както трябва. С песничките на Клео и с еротичните танци на ония американки ли ще защищавате цирковото изкуство?
— Знам, но да се възстанови чистота на цирковото изкуство в тези времена при тази публика е самоубийство. Щом Арцибашев развращава читателите, ние сме принудени да продължим да ги развращаваме със сексуални зрелища. Затова търпя Клео, затова докарах американките…
Люция се поуспокои и отново седна. Беше намерила човек, с когото да сподели тревогите си, а може би и бе решила да го спечели с откровеността си. Циркът вървеше към крах и му беше нужен много „циркаджилък“, за да се спаси.
— Приятелски ви заявявам, че ако не сме инвестирали всичките си капитали в този цирк, отдавна да съм напуснала Петербург. Поканих ви, защото действително ни трябва име, което да събере около себе си известни борци…
— И сигурно ще ме убедите, че аз винаги трябва да излизам победител, за да не отива премията в друг?
Люция енергично поклати пръст.
— Не! Пръв трябва да бъде руснак… Такова е нареждането на двореца. Не се ли досетихте защо ви предложиха да се борите с маска? След загубата на войната с Япония народът трябва да се ободрява, да му се вдъхва вяра в неговите сили.
— А на мене ми се струва, че народът отива да гледа борби с подсъзнателна илюзия, че самият той води борби.
Люция повдигна роклята си и преметна крак връз крак.
— И дано се задоволи само с тази илюзия… Но отклонихме се от нашия разговор. Доста се разбъбрих… Възхищавах ви се на арената, сега ме принуждавате да ви се възхищавам и в собствената си стая…
Петров обърна глава към портрета на великия княз. Люция проследи погледа му и каза:
— И това е вярно… — стана и се упъти към самовара. — Как обичате чая — по-силен или с мляко?
— Доста се застоях, а утре трябва да пътувам за Варшава.
Люция му поднесе чашата.
— Да смятам ли, че това е отговорът ви?
— Понякога мъжете оглупяват. Внушават си нещо и искат да го изведат на добър край, независимо че то вреди на интереса им… Реших да съставя група от борци, които да се борят честно и заслужено да печелят наградите си. Иначе нямаше да скъсам маската си и да се скарам с Александър Аберг.
— Едва ли ще имате успех…
— Много от борците, които се състезават във вашия цирк, ми предлагат да тръгнат с мене. Смятам, че ще защищавам интересите им пред цирковите директори, и няма да ги принуждавам да падат от мними шампиони. Няма да допусна да се случват срамни сцени като снощната.
— Какво се е случило? — заинтересува се Люция.
— На Хаджи Морзук му наредили да се бори с един от собствениците-шампиони. Според нареждането Хаджи Морзук трябвало да падне в петия манш, но окуражен от публиката, той така се увлякъл, че туширал своя господар. Съдията клекнал, закрил с тяло борците, за да не се забележи краят на борбата, и викнал на Хаджи Морзук: „Лягай, глупак, иначе няма да получиш и копейка!“ Победителят се уплашил, сграбчил туширания „шампион“, легнал на собствените си плещи и го проснал върху себе си…
— Не знаех, че и това се е случило — разсмя се Люция. — Кажете ми кой е бил шампионът?
— Ще го научите от съдията. Ще ви докладва. Нали е ваш човек.
Смехът на Люция секна.
— Бързо сте се осведомили.
— Отдавна го познавам. Той не е спортен съдия, а нищожество. По време на срещите ми се опитваше да ме шантажира, но след като го предупредих, че ще му счупя главата…
— Вие сте способен на това: веднъж късате мускули, друг път вдигате планинско топче със зъби, а не ви липсва и фантазия да импровизирате убийства на сцената… Нали Сабатие е стрелял срещу вас, когато сте се борили с Констан ле Маре и заради тази реклама сте платили 100 златни гулдена на амстердамската полиция? А борбата ви с Джовани Райцевич в Триест!? Разказват, че килимът плувал в кръв и трябвало полицията да се намеси и ви разтърве… А не накарахте ли в Берлин Пол Абс да ви обиди, като ви нарече комарджия, а не борец? С този скандал сте посъбрали публика, а вечерта сте гуляли с Пол Абс в „Кафе Вин“ на „Корфюрстендам“… Господин Петров, и вие не сте вода ненапита. Да спомена ли нещичко за Монте Карло или за трика ви във Виена? — на един дъх каза Люция и злорадно затържествува.
Петров я слушаше с безразличие.
— Всичко е истина и тя не противоречи на онова, което искам. Трябвало е да събера сбор, но не сбор за собственика на цирка, нито за мене, а за моите другари… Обаче, уверявам ви, че ако Пол Абс или Констан ле Маре ме бяха победили, нямаше да им се разсърдя. Понякога борбата за публиката е скучна. Тя иска от борците непрекъснато да прилагат хватки, да падат, да стават, да изтощават силите си докрай. Копнее за вълнуващи, драматични зрелища. Понякога е нужно непознати борци дълго време да тъпчат тепиха, за да открият слабостите си, а зрителите мислят, че те си почиват, освиркват ги и на следващия път салонът е празен. Затова съм се принуждавал да правя зрелища. И борците трябва да живеят. И борците искат да им се ръкопляска…
— Убедителен сте… Но след маската можем да измислим и нещо по-оригинално — не се предаваше Люция. — Например да възкресим някой древен руски богатир или дори княз…
— Докато мога, ще се боря с името си — каза Петров.
Люция енергично подаде ръката си.
— Играете ролята на последния мохикан, но няма да успеете да победите със стрели ония, които стрелят не само с пушки, а и с оръдия — каза тя.
— Благодаря ви за съвета! Вече са ми го казвали веднъж…
Предпочете да послуша сърцето си и съвета на Павел Патев. И продължи да търси и да „тръшка“ най-силните мъже на света в очакване народът му да „тръшне“ стамболовистите…