Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Димо Кисьов

Заглавие: Никола Петров — най-силният човек на века

Издание: първо

Издател: Медицина и физкултура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: биография; роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.12.1972

Редактор: Дончо Цончев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Рецензент: Атанас Лазовски; Светлозар Игов

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: И. Царева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1855

История

  1. — Добавяне

Сбогом, Браила!

Вечерта пръв отиде на цирка. Не гледаше нито дресираните животни, нито акробатите. Чакаше да се появи Жорж Расо. Зрителите се смееха на клоуните, а той седеше загрижен, с изсъхнали устни, с потни длани.

След „парада“ на борците директорът представи на публиката най-силния човек на света.

И пак огъване на желязо, кършене на подкови и късане на синджири. Докато застилаха чергите за борците, гласът на Сидоли плющеше:

— Който го победи, получава 500 леи! Повтарям: има ли кандидати?

Никола прекрачи седалките, мина през любопитните погледи на зрителите и пъргаво скочи на сцената.

Жорж Расо го изгледа и се усмихна снизходително.

— Храбрецо, кажи си името! — провикна се Цезар Сидоли.

Градинарят застана мирно и високо израпортува:

— Никола Петров Джуров от Горна Оряховица, българин-градинар.

Чу се сдържан кикот.

Сидоли му каза да се съблече до кръста.

Никола хвърли антерията, свали абата и когато заразвива пояса си, зрителите прихнаха, а Жорж Расо се задруса от смях.

Българинът пламна, втурна се към него, но Сидоли му прегради пътя.

— Ей, ще се препънеш в пояса си! — извика някой.

Когато съблече ризата си, залата ахна. Гърдите и гърбът му бяха така окосмени, че не се виждаше кожа.

— Горила! Същинска горила! — чуха се гласове.

— Първо му окосете тревата, тогава го пускайте да се бори — мъчеше се да бъде духовит някой от първия ред.

Смехът на публиката хапеше ушите на Никола. При всяка обида тялото му се разтрисаше, пред очите му играеха шарени кръгове и през тези кръгове се мяркаше подигравателно изкривеното лице на Жорж Расо.

Сидоли се уплаши от кръвясалите очи на българина, потупа го, за да се успокои, и извика силно, та цялата публика да чуе:

— Забранено е щипането, удрянето, препъването, хващането по-долу от кръста и скубането…

При последната дума залата отново се разсмя.

Расо подаде дългата си ръка и Никола я стисна с омраза. Сидоли извади капаклия часовник и наду кокалена свирка.

Младият българин се бе преборвал със здравеняци по градините и пристанището. Веднъж дори си премери силите с пехливанин, който мажеше тялото си с шарлан. Но нито пристанищните преносвачи, нито градинарите, пък и намазаният с шарлан не прилагаха кой знае какви хватки при борбата. Те, както и Никола, сами си ги измисляха. Първо се хващаха за вратовете и върху тях изпитваха силата си. Ако единият борец се огънеше и клекнеше, другият го обхващаше отзад било през корема, било през гърдите, повдигаше го и го „побиваше“ в земята.

Расо започна по друг начин: сграбчи дясната му ръка, дръпна го, повлече го към себе си и преди двамата да паднат, извъртя се и го обхвана с лявата си ръка под гърба. Коленете на Никола чукнаха на пода, уплаши се, запълзя, провлачи впилия се в него французин и като не можа да се освободи, разтърси тяло и го отхвърли.

Смаян от силата на градинаря, борецът отново се опита да атакува, но изведнъж железен обръч стегна ръцете към тялото му, той увисна във въздуха и полетя към пода. Извика, помъчи се да стане и се строполи. Сидоли заопипва глезена му.

Никола го гледаше настръхнал, с протегнати ръце.

Публиката немееше от изненада.

— Парите! Парите! — нестройно се развикаха българите-градинари.

— Чакайте! Той още не е победен. Ще му превържем крака и борбата ще продължи — провикна се Сидоли.

Расо скимтеше от болки.

— Дай парите! Тоя вече не го бива. Тръшнах го! — провикна се Никола и сякаш да докаже това, изтича до сандъчето с подкови и без никакви усилия започна да ги чупи една след друга.

— Парите! Парите! — продължаваха да викат градинарите, докато клоуните помагаха на Расо да напусне сцената.

Млада жена подхвърли цветя на победителя. Той неумело ги хвана, помириса ги и показа белите си зъби.

Опомнилата се публика стана на крака и го аплодира.

— Ще дам наградата, но при условие че градинарят ще се бори и с други — заяви размислилият се Сидоли. — След десетина дни ще имате щастието да видите най-изтъкнатите френски борци. Тогава тоя ще се търкаля и ще реве по сцената.

Никола отново се усмихна.

Сидоли взе парите и преди да му ги даде, го запита дали е съгласен да се бори с французите.

— Щом плащаш, ще се боря…

Сидоли вече не съжаляваше за парите. Знаеше, че десеторно ще ги изкара от бъдещите борби.

Никой не се разсмя, когато българинът започна да навива пояса си.

 

 

На другата вечер директорът хвалеше останалите борци, но не спомена и дума за Жорж Расо. Дресирането на животни и смешките на клоуните не задоволиха публиката, която искаше да гледа силни мъже да чупят подкови и да късат с гърдите си вериги. И патриотизмът ѝ сякаш угасна. Наистина румънският борец успяваше да срази чуждестранните шампиони, но един непознат българин бе победил най-силния човек на света.

Сидоли унило поглеждаше към полупразната зала и с нетърпение очакваше опитните френски борци. А ако българинът победеше и тях, бе решил да го вземе на мястото на Жорж Расо.

Един следобед го намери на пазара.

— Затваряй сергията и тръгвай! Борците от Франция пристигат, трябва да се поокършиш — каза му той, поведе го към цирка и го вкара във фургона на Жорж Расо. Най-силният човек топеше навехнатия си глезен в леген със солена вода.

— Поодялай това дърво. Покажи му няколко хватки, научи го на правилата! — каза Сидоли на френски и ги остави сами.

Никола забеляза, че Расо е доста стар: имаше прошарени коси и бръчки край очите. Така някога баща му си миеше краката със засукани до колената гащи.

— Сядай! Да пийнем за твое здраве — рече Расо и му подаде презполовено шише с ракия.

Никола не обичаше ракия, близна от шишето и му го върна.

— Директорът ти е хвърлил окото. Ще те прави борец… Силен си, млад си, ще печелиш, а после…

Отпи две големи глътки и продължи:

— Директорът заповяда да те пообработя, но аз те съветвам да не почваш този занаят… Копай си градината, задоми се и ще бъдеш по-щастлив от най-силния човек на света… Подай ми бинта.

Расо наложи глезена си с лук, уви го с вестник и започна да го превързва.

— Ех, защо не ми се счупи главата! — изпъшка той и отново надигна шишето.

Вместо да го научи на хватки, Расо се напи. Никола остави на масата 50 леи и излезе от фургона.

 

 

След две седмици Сидоли извести на браилчани, че вече са пристигнали знаменитите френски борци Дублие, Петерсон и Робине, за да се срещнат на „живот и смърт“ с българската горила Никола Петров. Градският театър отново се напълни.

Дублие беше позастарял борец, оплешивял на темето, с омекнал врат, но имаше опит и техника в борбата. Преподаваше в спортната школа на Пол Понс в Париж. От него имаше ръководство по „френска“ борба и събираше материал за книга, в която щеше да проследи спортните борби от древността до днес.

Той пръв се срещна с българина и още в началото на манша разбра, че каквито и хватки да прилага, няма да може да сломи нечовешката сила на своя противник. Само техниката му помогна да остане на тепиха 30 минути и тогава да се признае за победен.

Тези 30 минути му бяха достатъчни да „опипа“ българина и да се увери, че от него може да стане голям борец. Дублие вече не се съмняваше, че и неговите другари ще бъдат сломени от градинаря. Знаеше, че Сидоли няма да се откаже от находката си, и се чудеше как да му я отнеме, за да не я порази. Директорът използуваше спорта като зрелищна търговия, а Дублие смяташе борбата за висше проявление на човешката сила и се възмущаваше, когато се търгува с нея. Въпреки че беше позастарял, той още държеше по-силният да побеждава и не използуваше името си в циркови комбинации.

Обаче Никола Петров не знаеше това и се учуди, когато победеният французин го поздрави с наградата.

На втората вечер Сидоли увеличи цената на билетите и постави още 100 стола в залата.

Развълнувани от небивалото посещение, артистите представиха всичко, което можеха, на публиката. Клоуните бяха станали по-духовите, акробатите — по-ловки, а животните, сякаш чувствуваха празничното настроение, безпогрешно изпълняваха своите номера.

Директорът на цирка благодареше на съдбата, че изпрати българина да му напълни изтощената каса.

Ако Никола отново бе отишъл в карето между фургоните, вече нямаше да види измъчени хорица, клекнали край пушливи огнища да чакат варените картофи. Сега в карето се чуваха песни, стрелкаха се шеги; шишове с месо се въртяха върху буйни огньове и сладък дим се носеше по площада на Браилския общински театър.

Цезар Сидоли беше поразтворил портфейла си и за артистите.

 

 

Петерсон го измъчи. Русият мъжага стърчеше с цяла глава над Никола, бе сякаш налепен с мускули и имаше ниско чело, издадено като стряха над малките му сини очички. Кожата му бе северняшка: бяла, гладка, тук-таме ошарена с луни. Ако Петерсон беше обрасъл с косми, наистина щеше да заприлича на горила.

Бориха се повече от час. Петерсон се обливаше в пот, размахваше дълги ръце край главата на Никола, опитваше се да му приложи решителна хватка и все не успяваше. Българинът стоеше забит като пирон, отблъскваше го, светкавично разкъсваше хватките му и дебнеше да го докопа за кръста.

Дублие внимателно наблюдаваше борбата. Познаваше силата на железните Петерсонови ръце и се учудваше на лекотата, с която българинът се изскубва от тях. Но нещо друго, важно колкото и силата му, го възхищаваше — съобразителността на този младеж.

Най-после краката на Петерсон полетяха във въздуха и преди да се свият, за да отскочат, тежестта на Петров ги изпъна на пода.

Сидоли с удоволствие обяви края на борбата. Предпочиташе българинът да вземе наградата, защото усещаше, че голяма част от публиката идва само заради него.

На третата вечер Сидоли подкупи пожарникаря и пусна в залата правостоящи. Сцената бе празнично осветена. Таванът на театъра — украсен с разноцветни гирлянди. Въпреки отворените врати въздухът не стигаше за дишане и балерината се мъчеше да го освежи с пулверизатор.

След първата част на спектакъла директорът с тържествен глас съобщи за финалната борба между любимеца на Париж Робине и българската горила Никола Петров. Той осведоми зрителите за годините, теглото и височината на двамата съперници:

— Робине: 25 годишен, 115 килограма, 189 сантиметра висок.

Французинът се появи по халат и вежливо се поклони.

— Никола Петров: 22 годишен, 103 килограма, 178 сантиметра висок.

Залата, в която този път седяха и Галя, и газдата, се раздруса от ръкопляскане. Българинът непохватно кимна.

Дублие му беше дал своя екип. Трикото пристягаше тесните му бедра и очертаваше на гърба му широк триъгълник. Високите кожени обувки правеха краката му още по-стройни. Тялото му бе релефно, без излишни мазнини и цялата му атлетична фигура се одухотворяваше от добра усмивка и големи черни очи.

Робине бе силен и амбициозен борец. На всяка цена искаше да победи не само заради голямата награда, но и за да спаси честта на Франция. Пред местни журналисти той бе заявил, че никога няма да допусне един космат балканец да тушира него, чистокръвния гасконец. А и от враждебния му поглед, от презрителните му гримаси личеше, че наистина е решил да изпълни заканата си.

Още в първите минути българинът разбра, че този противник действително е силен, затова предпазливо се отбраняваше и се въртеше на едно място като градинарски долап.

От дъното на сцената го наблюдаваха Дублие и Расо.

— Железен мъж. Жалко, че Сидоли ще го погуби. Съдбата му няма да се различава от моята… Дано Робине го победи, иначе успехът ще му размъти главата — замърмори Расо.

Дублие не поде разговор. Гледаше как българинът по своему парира хватките на Робине и се опитва да контраатакува. Следеше и публиката. Тя, която изпитваше особена слабост към всичко френско, сега симпатизираше на един простичък български градинар. А този градинар по необясним начин спечелваше зрителите. Не ги покоряваше само със силата си, а и с волята си, с ловкостта си, с привлекателната си усмивка и с още нещо, което Дублие също чувствуваше, но не можеше да си обясни.

Борбата продължи повече от 90 минути, а Никола нито веднъж не избърса пот от челото си, нито веднъж не се задъха, докато явно личеше, че Робине губи сили и само голямата му амбиция за победа го държи още на крака.

Галя ревниво следеше наконтените жени, които отправяха възхитени погледи към нейния любим, сравняваше се с тях и с мъка сдържаше сълзите си.

В своето безсилие французинът започна да се бори по непозволен начин. От залата се чуха дюдюкания. Сидоли го предупреди, но борецът не му обърна внимание и удари с юмрук Никола в стомаха.

— Мръсник! — изсъска Дублие.

— Нищо! Нищо! Градинарят трябва да падне — сухо се изсмя Расо.

Но градинарят беше вече намерил истинското си призвание и нямаше намерение повече да продава зеленчуци, нито да копае бостана на газда Марин. И сякаш му омръзна да гледа надменния гасконец, пъхна се под ръцете му, сграбчи го през трупа му и когато краката на Робине се отклониха, тласна го с гърди и го събори. Французинът се опита да направи мост, но Никола го сплеска с тежестта си.

— Я гледай! Това момче само̀ се учи на борба! — възкликна Дублие.

Чу се острият писък на свирката и бързо ритащите крака на Робине замряха.

Сидоли съжаляваше, че не бе повикал повече борци.

Дублие помогна на победителя да съблече екипа си и после го покани да вечерят.

— Не мога. Чакат ме — опъна се Никола.

— Тази вечер може би ще бъде най-важната в твоя живот. Искам да си поговорим. Ще отидем в „Принц Карол“.

— Там е скъпо…

— Аз ще платя.

Щом съдържателят на „Принц Карол“ видя победителя, спусна се към него, стисна му ръцете и го поведе към сепарето, предназначено за изтъкнати гости. Запален спортист, той весело бръмчеше около борците, подвикна на обера да им донесе от скъпото вино, изтърча до кухнята, избра най-хубавите късове месо и даде наставления на готвача да ги приготви. Но това ставаше така бавно, че Никола съвсем огладня и заприсяга към панерчето с хляб.

Дублие го гледаше с приятелски очи.

Ако нямаше тези сини очи и сладък гърлен глас, едва ли Никола щеше да тръгне с него. Той и сега си мислеше, че го е викнал да му обере парите и сякаш се бе примирил с това, защото кой знае защо си бе втълпил, че след вечерята французинът ще извади тесте с карти.

Собственикът на ресторанта се намръщи, като видя презполовеното кошче, но скоро си възвърна настроението. Победителят с охота изяде печеното и си поръча още една порция.

— Е, какво ще ми кажеш? — щом се насити, попита той Дублие.

— Първо ме приеми за приятел — предложи борецът, но разбра, че не е убедителен и го замоли да разкаже нещо за живота си.

— Избягах от казармата. Дезертьор съм — започна Никола с болката си.

— Лошо — не го утеши Дублие и веднага добави: — От тебе зависи дали ще ти простят.

Между веждите на Никола се появи бръчка. Не разбра какво искаше да му каже французинът.

— Ако донесеш слава на страната си, ще забравят дезертьорството ти. И в мир се воюва…

Никола вля в чашата вино и на един дъх го изпи. Дублие отново го подкани да разказва.

— Че какво да разправям? Моето не е било живот… Беден съм. И баща ми е бил беден. Шиел е потури, за да изхранва челядта си, а след като почина, мама пък тъчеше черги…

Дублие го гледаше с окуражаващ поглед.

— Трябваше да се издържам, започнах да шия аби. Не се спогодих с майстора си и тръгнах да копая лозята, а после вадех и товарех камъни в една кариера… Знаеш ли, че край нашия град ще минава трен?

— Не, не зная.

Никола въздъхна и облегалката на стола предупредително изпука.

— Да ставаме! — внезапно каза той.

— После?

— После… нищо: Марин Брадата ме хареса за градинар. Доведе ме тука. През лятото работех, зиме си отивах при мама, но откакто тя умря…

Никола млъкна, запали цигара и жадно смукна дима ѝ.

Дублие я дръпна и я загаси.

— Искаш ли да станеш борец?

Никола наново присегна към цигарата, но Дублие му хвана ръката.

— Отговори и тогава ще решим дали да пушиш.

— От дете се боря… Имаше един дядо Деньо, гордееше се с мене. Кръчмар беше и бъчва с вино залагаше, ако някой ме победи. Опитваха се разни и никой не спечели бъчвата… Радваше се, като ме гледаше. На младини бил пехливан… Та и той не ми даваше да пуша, а аз си мислех, че тютюнът вреди само на болните… Борил съм се и в България, и в Браила. Все ми се присънваше, че ще стана истински борец с лента и медали, но сега си мисля за друго. Не ми се ще да бъда Расо, да пиля петала и да мамя хората, че съм най-силният човек на света… Сидоли ми предложи да го заместя.

— А ти? — оживи се Дублие.

— Отказах му. Не мога да лъжа… Човек е силен до време, а щом започват да го преборват… Друго си е търговийката, друго си е…

— Не е така! — прекъсна го Дублие. — Мнозина стават търговци, но истински борци рядко се раждат. А ти си се родил само за борец… Викнах те тука, да ти кажа това.

Беше победил четирма истински борци, имаше и пари, но мисълта, че другарите му ще си отидат в България, а той ще остане в Браила, не му даваше спокойствие. Без да ги вика, идваха спомени от родния край, спомени обикновени и силни. Те му припомняха за жлътналите от плод градини, оградени от настръхнали стърнища, по които плугове теглят бразди. За скърцането на шарпаните по пътя за лозята, за веселия глъч на берачите, наклякали край огъня, върху който се огъва и пуши пастърма. За есенната Янтра с мързелива, гъста вода, миришеща на риба…

— И търговия умея да въртя — късно отвърна Никола. На моята сергия никога не остава непродаден зарзават…

— Вярвам, умееш да предразполагаш хората, обаче това не е твоето призвание. Аз ще те науча на изкуство, което ще ти донесе слава. Ако ме слушаш…

— Нали ти си учил Робине и Петерсон?

— Така е, но нито те, нито аз сме от най-известните… Ти ни победи със силата си, с дарбата си, но когато към тях прибавиш и умението, ще бъдеш страшилище за всички борци.

— Те в Браила едни борци…

Дублие заплашително хвана ножа.

— Не в Браила, а в Париж, в Лондон, в Берлин… Там са големите борци. Там не се печелят по 500 леи, а се дават хиляди златни франка, лири, талери… Тръгни с мене! Първо ще те заведа в Букурещ. Там Сидоли е поканил силни борци. Ще опиташ с тях, ще спечелим хиляди.

— И ти ли ще печелиш?

— Ще делим.

Никола се надигна от стола.

— Изплю ли камъчето? Отказах на Сидоли, а ето, че и ти…

Дублие се разтрепера.

— Не ме разбираш. Бързаш… Аз няма току-така да ти взимам половината от печалбите. Ще те уча, ще те въведа в живота, ще те предпазвам от цирковите директори. Ще те направя човек… Благодари на съдбата, че ме срещна. Вече не съм голям борец, но съм голям учител на борци.

Не само думите, не само искреният глас на чужденеца накараха Никола да се съгласи. Той сам беше взел решение да скъса с досегашния си живот, за да оправдае дезертьорството си.

— А Галя?

— Каква Галя?

— Кръчмарката. Аз с нея…

— Без Галя, без жени! — отсече Дублие и накъса цигарите на парчета. — И никакво друго ядене, освен това, което аз ще ти посочвам. Знаеш ли какво е спортен режим?

Никола го гледаше в очите.

— Спортен режим значи: сбогом на жените, сбогом на тютюна, сбогом на кръчмите и… добър ден на тренировките, на чистия въздух, на водата, на крепкия сън… Не искам да те плаша, но истинският спортист не може да бъде бохем.

Дублие се разпали, а очите на Никола сякаш питаха: „Защо тогава да ставам борец?“

— И всичко това си заслужава да го изпълняваш заради вълнението, което ще създадеш на хората, заради славата… Славата! Ти не познаваш какво нещо е славата. Тя издига човека над хората и го прави безсмъртен…

Никола продължаваше да го гледа със същите учудени очи.

— Да, мой приятелю, ако аз имах твоята физика, щях да накарам света да заговори за мене… Към теб природата е била щедра. Дала ти е не само мускули и здрави кости, а и хубаво лице, и умни очи. Тя очаква от тебе и ти недей я разочарова. Не се плаши, че няма да имаш удоволствията на обикновените хора. Ще си похапваш, и то повече, отколкото досега, но само месо от вол и месо от дивеч. Пази се от месо, угоявано в кочина. От онова, което лети. И от женските усмивки… Пий, но само вино с цвят на кръв. Вино, отлежало в дълбока изба, за да помъдрее…

Дублие забрави, че не е в спортната школа на Пол Понс, и започна да предава първата си лекция.

— И как ще стане всичко това?

— Разчиствай си сметките с градинаря и утре ела при мене. Времето е малко, а за борбите в Букурещ трябва да си готов…

 

 

Галя го чакаше пред театъра. Вместо Никола пристигна някакъв пияница и започна да я задиря. Тя тръгна и той тръгна след нея. Галя трасна вратата на кръчмата пред него, наля си голяма чаша вино и на един дъх я изпи. Виното не угаси мъката ѝ, стана ѝ лошо и се разплака. Знаеше, че любовта ѝ завършва в тази есенна нощ. Знаеше и не упрекваше Никола, защото го видя да побеждава. Всички в театъра му се възхищаваха и ѝ го отнемаха. Още там тя разбра, че той вече не ѝ принадлежи. Ако бе ѝ го отнела една жена, щеше да се бори с нея за щастието си, но беше безсилна да се бори с целия град.

Никола се прибра късно, малко уморен, повече възбуден и я прегърна. Тя пак сложи глава на гърдите му и бавно го помилва, за да могат не само устните ѝ, не само очите ѝ, а и пръстите ѝ да го запомнят.

В тази последна нощ тя бе най-щастливата и най-нещастната жена в Браила.

Стана рано, за да пазарува, и когато се завърна, намери на леглото пари и кратка бележка: „Отивам си, оставям ти наградите си.“

Падна на леглото, захапа възглавницата и дълго време остана така.