Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Димо Кисьов

Заглавие: Никола Петров — най-силният човек на века

Издание: първо

Издател: Медицина и физкултура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: биография; роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.12.1972

Редактор: Дончо Цончев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Рецензент: Атанас Лазовски; Светлозар Игов

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: И. Царева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1855

История

  1. — Добавяне

Върхът

В последната пролет на XIX век, преди светът да навлезе в новото столетие, Франция се нагърби да извърши преглед на човешките постижения и организира всемирно изложение в Париж. На това изложение гостите трябваше да се смаят от френската култура, промишленост и колониална мощ. А за да не се забравя, че сключеният преди 7 години политически и военен френско-руски съюз съществува, реши се новопостроеният мост на Сена да се нарече „Александър III“. Този мост бе символ, той трябваше да мине над Германия и Австро-Унгария, за да свърже Франция и Русия в бъдещата Антанта.

В няколко палати посетителят се запознаваше със стопанското могъщество на Франция: с нейните и на колониите ѝ природни богатства, с индустрията ѝ, с банковите ѝ капитали и въоръжение. Макетите на военноморския ѝ флот — линейни кораби, дреднаути, крайцери и миноносци — бяха подредени в специален салон. С оръдия, насочени към посетителите, те ги принуждаваха да си правят изводи.

Изящните изкуства се разполагаха в два двореца. За да възкреси романтиката на миналото, архитект Робида реставрира средновековен парижки квартал и го насели с любвеобилните дами и галантните мускетари на Дюма.

Там, където свършва Марсово поле, при Сена, непосредствено до Айфеловата кула, израснаха необикновени по стил и архитектурно оформление чуждестранни павильони. Най-пищният от тях бе белгийският. В него нежните плетки на брюкселските дантели и суровият блясък на анверските брилянти създаваха фантастична симфония. А най-учудващ павильон беше руският. Уралските майстори го бяха изляли от чугун и представляваше неповторима метална скулптура.

Окуражени от Първото изложение в Пловдив, българските търговци решиха и те да се представят: домъкнаха в Париж гаванки, стомни, селски носии, кожи, сушени плодове и ги подредиха в скромен павильон. Ароматът на Розовата долина, бликащ от едно фонтанче, привличаше гостите.

Йенският мост свързваше възхода и позора на човечеството. Оттатък Сена, на площад „Трокадеро“, временно живееха полуголи представители на колониалните народи, настанени в собствените им колиби. В този човешки лагер се влизаше с вход както в зоологическа градина. Тук-таме се виждаха и табели с надпис: „Внимание! Людоеди“. Доведените от джунглите първобитни хорица, празнично татуирани, под ударите на там-там надаваха викове, а след подхвърлените им бутилки започваха танци и изтощени до смърт, припадаха в конвулсивни спазми.

Хотелите не достигаха за гостите, затова практичният парижанин превърна къщата си в пансион, където всички членове на семейството бяха мобилизирани да пазаруват, готвят, чистят и перат. На дъщерите се падаше честта да бъдат любезни с гостите. А на българите сякаш беше възложено да правят сензации на изложението: Александър Попов и Събчо Илиев изминаха разстоянието от София до Париж пеш, като по пътя продаваха ликовете си и с това се изхранваха. Вестниците прогърмяха. Снимките на смелите спортисти се разграбваха за спомен.

Втората сензация бе „смъртният скок“ на Лазар Добрич, който от тавана на „Фоли Бержер“ се хвърляше в една опъната мрежа.

Третата сензация беше участието на световно известния борец Никола Петров в състезанието за спечелване на титлата „Световен шампион — най-силния човек на деветнадесети век“. Освен титлата „Шампион на века“, победителят щеше да получи тридесет хиляди златни франка и лентата на Почетния легион.

Отново Петров се срещна със своя учител Дублие. Не се бяха виждали от 3 години и имаше какво да си кажат.

— Аз вече не смея да се боря, а ти наистина си станал Херкулес — възхищаваше му се Дублие. — Ако в турнира не участвуваше Пол Понс, щях да ти предрека първото място.

— Ще се опитам…

— Силен е и няма да позволи чужденец да грабне шампионската титла в сърцето на Франция.

— Аз грабнах една титла в сърцето на Америка.

— Пол Понс не е Корбет… Тук наистина са дошли най-силните хора на света и за всеки ще бъде щастие дори да се подреди в първата десеторка.

— Ще гледам да те зарадвам. Иска ми се вестниците да пишат, че ученикът на Дублие е станал световен шампион.

Дублие скептично се позасмя.

— Прилича на младия да бъде самонадеян — каза той.

За късо време французинът се бе състарил: подпухналото му лице имаше жълт цвят, жилетката му се издуваше от натрупани мазнини, дишаше мъчно.

— Личи си, че не спазваш никакъв спортен режим! — упрекна го Петров.

— Нека другите го спазват. Реших да поживея… — каза Дублие и жадно засмука цигара.

Петров го запита за неговите борци.

Очите на Дублие се присвиха.

— Неблагодарници! Направих ги хора, доведох ги в Париж, а щом се окопитиха, започнаха да вирят глави. Да им кажеш да си свиват устата и да изпълняват договора, иначе…

— Не ми харесваш. Станал си друг — пошепна Петров.

— И тебе животът ще направи такъв! — махна с ръка Дублие.

Излезе потиснат и тръгна да намери турците. Те живееха на една малка уличка между булевардите Ней и Глини в Монмартър. Петров хлътна в мрачен коридор и откри стаята им по наредените край вратата калеври. Завари ги да пият кафе. Стаята не бе мебелирана, борците спяха на пода, а стените със забитите по тях пирони им служеха за гардероб.

— Господин Дублие не е тук. Той късно дойде — каза един от борците на ужасен френски, но като видя, че непознатият не си отива, заплашително се надигна.

— Мараба, аркадашлар! Фене каршладънъс бени![1] — извика им Петров.

Турците се спогледаха.

— Вай, Никола ефенди! — плесна с ръце единият от тях и всички наскачаха.

Петров се здрависа, подгъна крака и седна на пода.

— А сега разказвайте! Ама всичко: и хубаво, и лошо.

Отначало се хвалеха от Дублие, но после се поотпуснаха и започнаха да се оплакват от него.

— Една година чиракувахме, учеше ни на мурафет и бяхме доволни, че ни храни, че ни облича — започна приказливият Кара Ахмед. — Ама струва ни се, че вече станахме калфи и нещо повече трябва да ни отпуска. Уж сме на гурбет, пък грош не можем да изпратим на село. Голям срам ще бъде, щом се върнем…

— Пък и много ни лашка. То борбата е кеф, а ние като добитък работим. Сутрин ни праща при Понса да се учат с нас разни келеши, а вечер се борим по цирковете — обади се русият Юсуф.

— При нас идват и други чорбаджии, предлагат ни хубави надници, но мосюто ни заплашва, че ако го напуснем, щял да ни прати в затвора — допълни Нурула Филиз.

— Отначало те благославяхме, че си го пратил да ни изнамери, а вече толкова време те чакаме да дойдеш, да ни видиш и да ти се оплачем… Чуваме голям човек си станал, само ти можеш да ни оправиш — намеси се Изет.

Всички бяха кротки здравеняци с добродушни очи и широки селски длани.

— Ще се борите ли в турнира? — запита ги Петров.

Всички утвърдително завъртяха глави.

— Мосюто каза, че ако победим повече борци, щял да ни води в Америката, ама на нас не ни се иска чак толкова далеч да ходим. Щом се приближим към България, ще ударим пеш през планини и ниви, та на село. Научихме мурафетите и време ни е да се задомим… Пък ти нищо не казвай на мосюто, защото ще ни прати в затвора — каза Кара Осман.

На Петров му стана ясно в какво положение са изпаднали момчетата. Та нима и той нямаше да стане като тях, ако беше тръгнал със Сидоли?

— Ставайте да се поразтъпчем! Вкиснали сте се в тази дупка.

Борците наскачаха, но изведнъж се умърлушиха.

— А ако дойде мосюто и не ни завари? — запита Юсуф.

— Тръгвайте, аз отговарям! — заповяда им Петров и изскочи навън, за да глътне пресен въздух.

Натовари ги на два файтона, закара ги на изложението и от турския павильон им купи нови фесове и сини еничерски дрехи. Подари им по един капаклия часовник, накара ги да се пременят и ги заведе при Дублие.

Щом французинът ги видя, зяпна.

— Какъв е този цирк?

— Дрешките им бяха поостарели, та реших да ги пооблека с нови… Доведох ги да си поговорите — каза Петров.

— Какво ще говорим? Имаме подписан договор. Измъкнах ги от дивотията, доведох ги в културата, плащам им…

— И ги третираш като говеда.

— Откога започна да се застъпваш за бившите си поробители? Нали ми се оплакваше, че…

— Тези са добри хора, селяни. Нищо не са ми сторили и няма да допусна да бъдат лъгани.

Турците не всичко разбираха от разговора им, но усещаха, че Петров се застъпва за тях и го гледаха с верни очи.

— Разбирам. Нужни са ти средства, но и те са хора и те имат мечти. И те искат да спечелят някой франк, да си купят нивичка, воловци, да преживеят някак си… Да се разберем по приятелски. Ще им даваш половината от печалбата си и те от благодарност повече ще се стараят и повече пари ще ти докарат.

Дублие се поуспокои, покани борците да седнат, почерпи ги с кафе и обеща да им отделя половината от печалбата.

— А това колко франка прави? — запита Петров.

— Около 200 на месец… Ще им осигурявам храната.

— Само толкова ли?

— Не е малко. Те не са борци от твоята категория. Бих им дал по 300 франка, но ако сами се грижат за себе си.

Петров започна да пресмята на ум.

— Добре! Ще им плащаш по 200 франка, но утре ще ги изпитам какво могат и ако се окажат по-добри в борбата, отколкото ми ги представяш, отново ще си поговорим. А може да ги взема и със себе си…

Дублие се уплаши, извади портфейла и започна да брои парите си.

Когато Петров обясни на борците по колко ще получават на месец, те започнаха да въртят очи и направиха метани.

Колкото и да беше мрачен, Дублие се разсмя. Все пак доста беше спечелил от момчетата и можеше да им пусне нещичко… Но ако не беше дошъл българинът, едва ли щеше да се сети…

В продължение на няколко дни Петров изпита силите на борците, научи ги да тренират по неговия метод и им показа нови хватки. Турчетата го слушаха със страхопочитание, сякаш при тях бе слязъл самият Аллах. До започване на турнира те не се отделяха от него и парижани мислеха, че на изложението е пристигнал турският султан със свитата си.

Но и делиорманските пехливани ненапразно бяха „чиракували“ при Дублие. Кара Ахмед, Нурулата и особено снажният Юсуф бяха станали първокласни борци. След световното първенство те завладяха тепихите на Европа, а Юсуф и Кара Ахмед прекосиха океана, за да победят и американските борци. Нюйоркчани отново бяха разочаровани: на финалните борби Юсуф победи техния шампион Франк Гоч, обаче… Лазар Добрич, който по това време е бил в Ню Йорк и се е срещнал с Юсуф и Кара Ахмед, ще ни поясни:

„Пехливаните ми се оплакаха, че били изиграни от американците. При крайната борба с американския борец Гоч Юсуф имал очевидно надмощие и непременно щял да вземе обявената награда от 20000 долара. Усетил силата на противника си, Гоч избягвал хватките и при едно отдръпване назад умишлено паднал от сцената в оркестрината. Журито, съставено от американци, естествено намерило, че Юсуф е тласнал противника си в оркестрината, с което нарушил правилата, и го обявили за победен, без право на реванш. Юсуф псуваше и на турски, и на български…

След няколко дни пехливаните си заминаха за Европа с парахода «Бургундия». Като стигнали континента, в Ламанш се разразила силна буря, корабът претърпял крушение и заедно с него водите погълнали и двамата пехливани. Вестниците писаха големи подробности около корабокрушението и неговите жертви. Бедният Юсуф бил болен от морска болест и лежал в кабината си, когато параходът потънал. Каква страшна смърт за непобедимия борец Юсуф, роден и отрасъл под слънцето на Делиормана!“

Световното първенство по борба се провеждаше в хиподрома „Босток“, бъдещия „Гоном Палас“ на площад „Клиши“. Построен през 1845 година от Виктор Франкони, хиподромът представляваше модернизиран римски цирк, грандиозен дървен амфитеатър с 15 000 места и арена с дължина 108 м и ширина 104 м. На нея едновременно се водеха борби на 3 тепиха.

„Мъжественият турнир“ продължи 2 месеца и всеки ден от тези месеци името на Никола Петров се споменаваше от хиляди. Двадесет и седем годишният българин завладя Париж. Портретът му бе окачен в централната витрина на българския павильон и пред него се трупаха мъже и жени. По време на изложението розата бе символ на България и борецът я носеше с гордост на бутониерката си. С роза излизаше на арената, за да накара чужденците да заговорят за българската Розова долина. Заради Петров потръгна търговията с мускалчетата и розовото масло стана модерен парижки парфюм.

„Така се бях увлякъл по тези борби, че забравих всичко друго — пише в мемоарите си Лазар Добрич. — Артистичните си задължения във вариетето изпълнявах минимално. Предложих на Никола Петров да му асистирам и той прие с готовност. Всяка вечер след изпълнение на номера си във «Фоли Бержер» тичах да асистирам на големия български борец, ако е включен в борбите. Изтривах потта му по време на почивките, разхлаждах го и го осведомявах за всичко особено в хода на борбата, което бях забелязал като наблюдател.

От ден на ден славата на Никола Петров нарастваше заедно с увеличаване броя на повалените от него противници. Всеки ден той печелеше нови победи. Започнах да вярвам, че ще се класира и за финалния турнир. До каква степен популярността му бе нараснала, говори между другото и следният факт: Седим една вечер пред българския павильон заедно с пешеходеца Събчо Илиев. Минават млади парижани и ги чуваме да говорят:

— Това е павильонът на бореца Никола Петров“.

В продължение на 60 дни Петров се държеше загадъчно. На никого не даде адреса си, с никого не се срещаше, само вечер се появяваше в „Босток“ да победи и отново изчезваше. Живееше извън Париж, в селцето със сънливата гаричка, където някога с дядо Рембо чакаха влака и пиеха розовото вино. Мъжът на хазайката му бе загинал още във Френско-пруската война, а единственият ѝ син се бе оженил в Алжир. В селцето я наричаха леля Куку, защото бе самотна като кукувица. Тридесет години все така я наричаха и бяха забравили истинското ѝ име.

Леля Куку имаше с какво да се занимава: гледаше кравичка, десетина кокошки и кафез с гълъби. Гордееше се с градината си, за която казваше, „че в нея не растат само райски ябълки и не цъфти еделвайс“.

Отначало не се съгласи да приеме и изхранва този „страшно хубав“ господин, но когато „страшно хубавият“ похвали градината ѝ и я заразпитва за зеленчуците в нея, леля Куку го въведе в стая с широко легло и груби дървени столове.

От първия ден Петров си изработи програма и до решителната битка педантично я изпълняваше. Будеше се с изгрева, пиеше мляко, започваше с ластиците на Сендо и завършваше с чувала. Щом слънцето се вдигнеше, пробягваше километрите до реката, гмуркаше се из вировете ѝ, измъкваше от подмолите няколко мрени и дотичваше при леля Куку да я зарадва.

Следобедната почивка подхвърляше чувалче с пясък, правеше лицева опора или подскачаше на въже като ученичка. Не забравяше да намине и в градината, където леля Куку го чакаше, за да си поговорят за лука, картофите и ранните домати…

Привечер сядаше с нея пред вратата и докато чакаше дългия Виктор да го вземе с файтона, научаваше селските клюки.

Единствен Виктор знаеше къде отива Петров, но му бе заръчано да не казва на никого и той се гордееше с поверената му тайна.

Всяка една среща беше завършек на тренировъчния ден на Петров. Той се бореше разнообразно, стремеше се да изпробва всички хватки и не бързаше да тушира противника си, за да запази по-дълго време интерес у зрителите, а същевременно и да изучи възможностите на партньора си. Искаше да достигне до финала без излишни рискове и със запазени сили. В Ню Йорк се беше борил за пари, във Виена — за името на България. В Париж трябваше да защищава честта на всички славяни.

 

 

В края на втория месец само двама останаха непобедени: Никола Петров и Пол Понс. Един от тях трябваше да спечели световната титла и званието „най-силен човек на века“.

Парижани подкрепяха българина, докато побеждаваше шампионите на други страни, но Пол Понс щеше да се бори за честта на Франция и те прехвърлиха симпатиите си на него.

Вестниците се пълнеха с репортажи, прогнози и карикатури във връзка с предстоящата среща и всички или осмиваха, или съжаляваха българина. Пред „Босток“ се появи плакат с карикатурата на Пол Понс, който носеше на ръце пеленаче. Пеленачето беше космато и с мустаци. Вместо биберон карикатуристът бе пъхнал в устата му роза.

В знаменития ден „Босток“ прие цвета на Париж. Присъствуваше президентът на републиката, министри и дипломатическото тяло. Билетите бяха отдавна закупени и се препродаваха на баснословни цени. Двадесетхилядна тълпа със затаен дъх очакваше резултата от срещата отвън хиподрома. Омагьосани от рекламата и под напора на развихрилите се патриотични чувства, французите залагаха в тотализатора само за Пол Понс. Малцина жертвуваха спестяванията си за българина.

И все пак Петров получи окуражителни телеграми. Успех му пожелаваше Христо Бракалов от Виена. От Лондон — Сендо и семейство Брин… Другите телеграми носеха подписи на непознати славянски имена, а само една беше от французин: някой си граф Рибопиер, който, изглежда, я бе адресирал погрешно.

Петров не получи телеграма от България. И българският консул в Париж не дойде да го види в „Босток“.

Виктор го доведе доста преди часа за срещата. Петров влезе в съблекалнята си нервен, с пресъхнала глътка и стиснати устни. Чуваше възбудените гласове на публиката, плакнеше уста и шумно изплюваше водата в леген. Новото трико някак си не му прилягаше, меките обувки го стягаха, стягаше го и сърцето, и главата… Не можеше да си намери място в съблекалнята и безсмислено сновеше от стена до стена. Искаше да се съсредоточи и не успяваше. Идваха му несъществени мисли, мъчеше се да ги прогони и не успяваше. Препъна се в щангата, измърмори, наведе се да я премести и тогава видя свилия се в един ъгъл Лазар Добрич.

— Лазо, я се провисни на щангата! — сърдито му извика той.

Добрич се хвана за средата на лоста и Петров заедно с щангата няколко пъти го повдигна и свали до раменете си.

— Бай Колю, не си хаби силите — реши да го посъветва Добрич.

— Мълчи!… Колко тежиш?

— Шейсет и пет.

— Хм, значи шейсет и пет и сто… А оня е сто четиридесет и пет…

— Ще му видиш сметката.

Петров мръдна вежди.

— Така ли смяташ?

— А как иначе. Заложих за тебе. И пешаците заложиха за тебе. И всички славяни заложиха за тебе…

Лицето на бореца се поотпусна.

— Пол Понс е голям, но е каба. Ти си по-лек, но си чилик — окуражи го Добрич.

Петров приятелски го плесна по врата.

— Лазаре, трябва да го победя, Лазаре!

— Ех, бай Кольо! Че освен ти кой друг може да го тръшне?

 

 

Музиката засвири „Марсилезата“ и на арената се изправи Пол Понс. Той беше едър, мъжествен и красив. Развяха се французки знамена, чуха се ободрителни възгласи. Когато музиката засвири българския химн, появи се и Петров. При вида на двамата зрителите се разсмяха. Може би карикатуристите имаха право: Пол Понс беше с около 20 сантиметра по-висок и с 35 килограма по-тежък от своя съперник. Французинът поглеждаше отвисоко и някак си покровителствено българина, който с наперената си стойка и щръкналите мустачки изглеждаше смешно-самонадеян. Явно личеше към кого ще наклони победата. И все пак трябваше да се извърши една формалност, за да може Пол Понс по редовен начин да вземе титлата и паричната награда.

Един от журито съобщи, че борбата ще се води до победа на маншове от по 10 минути с 1 минута почивка между тях.

— А няма ли да бъде по-добре за българина борбата да се води на маншове по 1 минута и с 10 минути почивка между тях? — обади се някакъв дебелак и хиподромът прихна.

Лазар Добрич прехапа устни от яд, а Лоран Бокероа се надигна и изръкопляска. Той бе заел третото място в турнира и сега асистираше на своя учител Пол Понс.

Съдията прегледа ноктите на борците, опипа телата им да не би да са намазани с нещо и даде сигнал за започване.

Пол Понс протегна ръка, сякаш да накаже с подръпване на ухо немирника, който е проявил смелост да се бори с него, и зрителите неудържимо се разсмяха. Петров остави да го хване, но веднага отскочи. Пол Понс го сграбчи за ръката и врата, но българинът приклекна и се отскубна. Картината на арената наистина беше смешна. Французинът хващаше и подмяташе Петров като картоф, но картофът беше твърде горещ, за да го задържи за по-дълго в лапите си…

Със светкавични схватки и отскачания Петров опитваше силата на своя противник, но създаваше впечатление, че се страхува.

Когато Пол Понс отново се опита да го хвърли, един български студент се провикна:

— Лягай, бре! Лягай, докато не ти е счупил кокалите!

Със стиснати устни и неподвижно лице Петров продължаваше да се отбранява и първият манш завърши на крака.

— Лазаре, силен е. Ще ми отвори работа — каза Петров, когато Добрич му поднесе стол.

Дишаше спокойно, но погледът му беше мрачен.

— Перчи се, защото пее на свое бунище — реши да каже нещо Добрич.

— С право се перчи, а ти си отваряй очите и ако нещо започна да нервнича, само ми кажи: "Бай Кольо, петела! ".

Върху трикото на Пол Понс бе извезан със сърма галският петел.

И във втория манш французинът продължи да напада, а Петров да се отбранява, като с мъка отблъскваше налитащата върху него маса. Към петата минута не можа да се задържи и падна на колене. Пол Понс се опита да го обърне, но Петров мигновено легна по корем.

Публиката изрева. Сметна, че борбата е свършена, обаче след миг разочаровано изпъшка. Петров отново бе на крака с впити в противника очи. Чуха се окуражителни викове. Сърцата на българите се поотпуснаха. Пол Понс започна да действува предпазливо и маншът завърши без особени хватки.

— Сърцето ми на орех стана. Уплаших се — след свирката пошепна Добрич.

— Вратът му е по-слаб от моя. Ще го извия — през зъби отвърна Петров.

Още в началото на третия манш Пол Понс предприе няколко несполучливи атаки и след тях заудря тялото на българина с юмруци.

— Масажирането е забранено! — обади се някой, но съдията не му обърна внимание и французинът продължи да удря Петров, който се ядоса и започна да му отвръща с удари.

— Бай Кольо, петела! — сметна за нужно да го предупреди Добрич.

Борбата започна да става интересна. Очакванията на публиката, че Пол Понс лесно ще изтръгне победата, не се сбъдваше, но французинът беше още със свежи сили, успя да захване ръцете на Петров и го хвърли през гръб. Сякаш всичко беше свършено, но миг, преди да притисне плещите му към тепиха, българинът направи мост, завъртя се около темето си, отскочи и отново застана на крака.

Вик на триумф и разочарование се преля в едно общо ръкопляскане. И чужденците се удивиха от рефлекса и пъргавината на бореца.

Останалите минути минаха вяло. Пол Понс бе изразходвал много сили и от цялото му тяло бликаше пот.

— Щом сега ме изпусна, по-нататък да има да взема — през почивката пошепна Петров на Добрич, който едва сега започна да го бърше.

През следващия манш Петров се активизира и на няколко пъти се опита да събори противника си. Французинът се ядоса, успя да го обхване за врата и рамото, но преди да приложи хватката, Петров го отхвърли със силно движение на главата. От тласъка Пол Понс едва се задържа на краката си.

— Браво, Петров! Браво, Петров! — заскандираха славяните.

Пол Понс отново връхлетя върху българина, събори го, опита се да го преобърне, като захвана лявата му ръка в „ключ“, прехвърли се от дясната му страна и дръпна брадата му, за да го принуди да направи мост, но Петров и този път се отскубна, светкавично отскочи и с бърза атака принуди французина да застане в „партер“. След малко го потупна по рамото да стане. Сметна, че още не е дошъл мигът да приложи финалната си хватка.

И двамата вече плуваха в пот, а Пол Понс дишаше с отворена уста. Държаха се един за друг сякаш да не паднат. Французинът не предприе никаква атака до края на манша. Беше се изморил, а и вратът на Петров го респектираше.

И Петров дишаше тежко.

— Повей ми с пешкира, както веят бръснарите — каза той на Добрич и започна да разтърква с юмруци слепоочията си.

В петия манш Пол Понс реши да хвърли всичките си сили, за да победи, но Петров бодро и осторожно се отбраняваше. Той също предприемаше атаки и на два пъти принуди съперника си да коленичи. Французинът добре познаваше страшната хватка на българина и ловко се изплъзваше от нея. И Петров застана в „партер“, но французинът също не можа да използува преимуществото си.

— Мъчно се излиза на глава с този момък — през почивката се оплака Пол Понс на Лоран Бокероа.

Добрич долови оплакването и веднага го съобщи на Петров, който за пръв път се усмихна.

— Още малко и… петелът няма да кукурига — каза той.

И наистина шестият манш беше изцяло на Петров. Той се бореше така, сякаш досега беше „загрявал“. Като вихър обикаляше около уморения си съперник, атакуваше го и отскачаше, преди дългите ръце да го докоснат. Славяните възторжено ревяха, окураженият Петров на няколко пъти неразумно атакува и изпадна в критични положения, но ловкостта и бързата му съобразителност го спасиха от туш.

Напразно французите подканяха своя сънародник „да смачка българина“, „да му счупи костите“. И техният любимец това желаеше, но нямаше сили да го извърши и с облекчение въздъхна, когато свирката на рефера прозвуча.

И Петров едвам се домъкна до стола.

— Умирам от жажда — изпъшка той, грабна инхалатора от Добрич и жадно вдъхна освежителните му пари.

— Бай Кольо, ти беше чудесен!

Петров не отговори. Не чуваше нищо, не виждаше хилядите, които се вълнуваха, тялото му трепереше и погледът му сякаш се бе обърнал навътре, за да намери и последната, неучаствувала в борбата сила. Като лекар се прослушваше: броеше тактовете на сърцето си, свистенето на гърдите си, с внушение се мъчеше да възпре подскачащите от умора мускули.

Седмият манш премина както първия, но този път Петров гонеше французина по тепиха, принуждаваше го да се бори, прилагаше му разнообразни хватки. Мяташе огромната маса като козуначено тесто. След шестдесетминутни усилия Петров разкриваше на публиката цялата красота на вековния спорт, бореше се вдъхновено, с мъжествената грация на голям спортист. Той сякаш диктуваше на своя партньор какво да върши, за да изглеждат хватките още по-красиви и смели. Той подчиняваше волята му и като вълшебник превръщаше огромната му маса в нищожна и смешна.

Пол Понс безпомощно размахваше ръце и панически бягаше от българина, който продължаваше да го изморява, без да предприема решителна хватка. Тялото на френския шампион сякаш се бе стопило, димеше от потна пара, трикото висеше по него като мокра дрипа.

Публиката разбра участта на любимеца си, озлоби се, започна да буйствува и да обижда привържениците на българина. Тук-таме някои се и сбиха.

Хиподромът се изпълни с аромат на рози. Българските търговци ръсеха зрителите с гюлова вода. Двамата пешеходци, възбудени от обрата, деряха гърла: „Петров, България! Петров, България!…“

След манша Петров грабна инхалатора и жадно го засмърка. Тялото му бе посиняло от лапите на французина, протритият му врат аленееше, космите по тялото му го боляха ужасно, очите смъдяха от пот.

Хиподромът бушуваше. Някои французи предложиха да се прекрати борбата.

— Стига! И двамата се умориха. И двамата са непобедими! — подкрепиха ги други.

Пол Понс кимна с глава към журито, че е съгласен.

Съдията се приближи към българина и нерешително му съобщи, че Пол Понс е съгласен борбата да се приключи без победител.

Петров подхвърли инхалатора на Добрич и бодро скочи.

— Аз не съм съгласен. Ще се борим до победа!

— До победа! До победа! — развикаха се чехи, хървати, поляци и сърби.

— До победа! — с пресипнали гърла тръбяха българите.

Викът се поде от испанци, германци, даже и от французи. След като в продължение на седемдесет минути Петров им доказа, че е по-силен от техния борец, той отново им стана любимец.

А и не можеше да има двама най-силни хора на века. Не биваше и Всемирното парижко изложение да остане без победител.

Пол Понс пристъпи към осмия манш с мисълта, че отива на заколение. Напразно Бокероа го окуражаваше, подканяше го да напада. Пол Понс само се мъчеше да отдалечи неминуемия край. И той дойде. Но нека да ни го разкаже Лазар Добрич, който е бил в този момент до тепиха:

„Осми манш! Решителна схватка още в самото начало. Читателю, положи усилия да си представиш този момент — толкова славен за българската спортна чест! Това, което ние, присъствуващите славяни, видяхме и преживяхме, не се поддава на описание. Трябва човек да го види и преживее непосредствено, за да изпита изключителната радост от толкова много желаната, но немного очаквана победа. Кой можеше да допусне, че френският колос ще рухне пред силата на своя дребен противник? Пол Понс вече беше омаломощен. Никола Петров именно това чакаше. Той е още бодър, пъргав и започва да става все по-необуздан. В един момент, когато двамата противници са на земята, с тигрова пъргавина българинът скача встрани от противника си, който е на колене, сграбчва го през кръста, вдига го във въздуха и като лека топка го прехвърля зад гърба си. Пол Понс се пльосва на тепиха по гръб и преди да предприеме каквото и да било, Никола Петров се хвърля върху него, притисва го силно и го задържа така със залепени плешки о земята, докато се разнесе сигналът за края на борбата… Победа!… Триумф!… Слава на българския борец! Никола Петров победи!…“

Взрив от хиляди гласове разтресе хиподрома и като мощно ехо друг вик избухна на площад „Клиши“.

Пол Понс бавно се надигна. В този трагичен за него миг големият спортист намери сили да стисне ръката на Петров и да каже:

— Честито! Вие сте непобедим…

Съдията вдигна десницата на Петров. Председателят на журито прехвърли през рамото и гърдите на победителя широка копринена лента, на която с големи букви пишеше: „Световен шампион — най-силният човек на XIX век“.

Музиката се обърка, засвири „Марсилезата“, но присмехулни дюдюкания я спряха. След малко се разнесоха бодрите звуци на българския химн и всички го запяха. Представителят на най-малката и бедна страна, участвувала на изложението, спечели най-голямата победа.

Дългоочакваният миг бе настъпил. Петров пееше родния химн и очите му се пълнеха с щастливи сълзи.

Последните акорди преляха в нестихващо ура. Многохилядната публика на различни езици поздравяваше шампиона.

— Възхитително! Неповторимо! Никога няма да си простя, че не заснех на лента това епохално спортно събитие. Наистина то беше класика на класическата борба! — вълнуваше се мургав четиридесетгодишен мъж на име Жорж Мелиес. Той беше усъвършенствувал апаратурата на братя Люмиер и по време на изложението даваше фантастични трикови филми. Със свършването на века започваше ерата на едно ново изкуство — киното.

С младежки ентусиазъм викаше и граф Рибопиер, руски благородник от френски произход.

Стотина мъже се втурнаха към тепиха, грабнаха победителя и го понесоха към изхода. На площада го поеха други мъже и повдигнаха високо, за да го види народът. Необикновеният българин летеше над главите и размахваше ръце за поздрав.

Понесоха го по булевард „Клиши“. От съседните улици се вляха нови потоци от хора и увеличиха грандиозното шествие. На Площад „Пигал“ българи, руснаци, поляци, хървати, чехи и сърби поеха шампиона, запяха славянския химн и го поведоха към ресторант „Абейе“.

Когато собственикът на ресторанта разбра, че му се е паднала честта да приеме най-силния човек на века, бързо разпореди да се подредят масите за банкет. През това време беше дошъл Добрич с дрехите на Петров и в едно сепаре му помогна да се измие и облече.

Щом героят се появи, оркестърът на ресторанта засвири българския химн, всички наскачаха. Портиерът едва удържаше напиращата отвън тълпа, която отново искаше да види победителя.

Петров излезе и се качи на една маса. Разнесе се нестихващо ура.

— Трогнат съм. Благодаря! — стиснал ръце над главата си, викаше той.

Българите го вкараха в ресторанта заедно с масата. Богати славяни бяха решили да дадат пищен банкет в чест на Петров, поставиха го на челно място, обсипаха го с цветя и целувки.

Първият тост бе вдигнат от граф Рибопиер. Чак сега борецът разбра, че телеграмата е била адресирана правилно.

„Скъпи Петров, днес вие зарадвахте милиони славянски сърца. Вашата победа не е само победа на България, а на Русия, Чехия, Словакия… на всички славянски народи. Ние се гордеем с вас и вдигам чаша за великата дружба между всички славяни и за преуспяването на храбрата и горда България!“

Оркестърът засвири руския химн. Чашите бяха изпити до дъно.

Скочи мустакат черногорец, но вместо тост предпочете да прегърне Петров: „Братче, голям юнак излезе — извика той. — Да си ми жив и здрав пак да ни прославяш!…“

Сърбинът Симич, доктор по литература, не разбираше от спорт, но развълнувано говори за славянската дружба; нарече Петров Крали Марко и вдигна чаша за „най-силния юнак на деветнадесетия век“.

Един младеж нареждаше на оркестъра какъв химн да свири и след тоста на Симич прозвуча сръбският. Всички музиканти в Париж бяха задължени да разучат националните химни на страните-участнички в изложението.

След Симич стана чехът Хордела, водач на соколите, едър мъж с панайотхитовски мустаци и патриаршеска брада.

„Днес малка България засрами всички ни. Тя откърми в дивните пазви на Балкана непобедим великан, който стана гордост и на нас чехите! Да живее славянството! Да живее малката, но славна България!“

Засвириха соколския химн и пак ура, и пак шампанско… Минаваше полунощ, но тълпата не се разпръскваше и колкото пъти в ресторанта се разнасяше ура, толкова пъти и тя откликваше отвън.

Възрастен поляк вдигна ръка и извика:

— Завиждам на България. Малка е, но е свободна…

Граф Рибопиер се намръщи. Той бе представител на руското дворянство, което държеше полския народ под робство, и направи забележка на поляка да не намесва политиката в едно чисто спортно тържество.

„Та аз още нищо не съм казал и ме прекъсвате!“ — сепна се полякът.

— Ще говорите само за Петров! — заповяда му графът.

„Та аз точно за него искам да говоря. Той не е само победител, но е и свободен славянин, който не потиска никакви други славяни. Днес и чехи, и поляци се гордеят с него и си пожелават да станат така силни, че да скъсат робските си вериги. Да живее славянството, но братското свободно славянство!“

Оркестърът изпадна в затруднение, но все пак изпълни една Шопенова полонеза.

Среброкос хърватин стана, за да подобри настъпилото тягостно мълчание:

„Да оставим политиката настрана! И моето отечество пъшка под робски ярем, но на друго място изплаквам сърцето си. Нека да не разкървяваме тежките си рани… Да говорим за победителя Петров! Сега той е кумир за Париж, утре цял свят ще споменава неговото име и заедно с него името на непознатата малка България. Това, което никой български политик не можа да направи, направи го със своите железни мускули и огромна воля Никола Петров. Народ, който ражда такива великани, може да бъде сигурен в съдбата си. Този народ го чака светло бъдеще. Пия за бъдещото преуспяване на братския български народ!“

Настроението отново се повиши, подканиха и Петров да каже нещо.

Той стана и някак си виновно се усмихна.

— Братя, обичам ви! Когато тренирах и когато се борих, мислех само за вас. Исках да ви зарадвам, исках да докажа силата на славяните… Смятам, че доста казах на тепиха, ако има нещо да се допълни, нека моят приятел Лазар Добрич продължи.

Добрич, който правеше смъртни скокове, се смути, но се поизкашля и каза:

„Братя славяни!… Мили славяни!… Неизразим е възторгът от факта, че на моето малко, но мило отечество се падна голямата победа, извоювана от неговия син Никола Петров. Ние се радваме, че чрез тази победа постигнахме такова обединение, каквото е нашето тържество тази вечер. Колко хубаво би било днешното единство да обхване всички славянски народи и да продължава вечно!… От името на моя другар Никола Петров ви благодаря за искрените сърадвания, за хубавите думи, които казахте, и за импулса, който му давахте чрез вашите насърчения по време на борбата. Нека пожелаем във всички бъдещи международни спортни срещи да се чуват повече славянски имена!“

Отново оркестърът засвири „Шуми Марица“, отново ресторантът се разтресе от славянското ура.

Вече се зазоряваше, но вън народът още не се разотиваше и Петров замоли собственика на ресторанта да го преведе през друг вход. Не му се искаше отново да бъде носен на ръце из парижките улици.

На сбогуване граф Рибопиер прехвърли ръка през рамото му и го покани да му гостува в Петербург.

— А сега сигурно вашето правителство ще ви награди с голям орден? — запита го той.

— Едва ли — пошепна Петров. — Щом д-р Бачов, българският министър на просветата, не посети борбите ми, нито присъствува тук, едва ли някой ще се сети да ми даде орден. А д-р Бачов е от половин месец в Париж…

— Добре! Тогава ще се помъча нашето, руското правителство да ви награди — каза Рибопиер и стисна ръката на Петров. — Но не забравяйте да ме посетите в Петербург. Аз там съм открил клуб за популяризиране на френската борба.

След като се сбогува с всички и изпрати Добрич, Петров тръгна към Сена и седна на една крайбрежна пейка. Дълго стоя край реката и мислеше само за бедните си родители. Какво не би дал сега те да бъдат при него; да му се радват…

По гърба му минаха хладни тръпки, понадигна се и видя силуета на файтон. Щракна с пръст, за да го повика и с изненада позна дългия Виктор.

— Ти!? Какво правиш тука?

— Чакам ви и се радвам…

— За какво се радваш? Беден си, конят ти е стар. Закарай ме на село и иди на пазара да си купиш един млад и хубав кон. Аз ще го платя.

Изуменият Виктор подгъна коляно и се опита да му целуне ръката.

— Остави! Не съм владика!

— Господин Петров, вие сте… вие сте… повече от владика…

— Хайде, да тръгваме!

Току-що беше задрямал и хазайката го разбуди, за да му съобщи, че селяните напирали да влязат. Заключила вратата, а те прескочили оградата и настоявали да го видят.

Петров присегна към сакото си, извади шепа наполеони и ѝ ги подаде.

— Раздай им ги за мое и за твое здраве и ги помоли да ме оставят да поспя.

На обед леля Куку го гощаваше като свой син. Пиха кафе и отидоха в градината да си поговорят за зеленчуците и овошките.

— Щом се върна в България, ще ти пратя разсад за чушки и домати — обеща ѝ той — Цяло щастие е да си хапнеш българска чушка и български домат…

Беше сигурен, че ще му простят и ще го поканят да се завърне в родината си. Почака десетина дни и след като не получи никакво съобщение, написа молба до министър-председателя на България и я предаде на българския консул в Париж. Всеки ден минаваше край Консулството, за да провери за отговора, но той се бавеше. Най-после секретарят на Консулството му съобщи, че е пристигнал отговор: не му се разрешава да се върне в България.

На другия ден получи писмена покана от граф Рибопиер да посети Русия и той се приготви за път. Освобождението на България се дължеше на дядо Иван, може би той щеше да му помогне да се завърне в нея.

Бележки

[1] Здравейте, нашенци! Лошо ме посрещате!