Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (6) (Биографичен роман)

Гипс, Шарлота и ластиците на Сендо

Директорът на „Паладиум“ не само подканяше зрителите в салона да се борят с непобедимия българин, но обяви наградите във вестниците. От различни градове и страни пристигнаха борци да опитат късмета си, но нито един от тях не можа да достигне голямата награда. След месец реши да се опита и съученикът на Шарлота Бек Олсен, който с огромното си туловище и неестествено дългите си ръце внушаваше ужас между борците. И Петров мъчно се справи с корема на датчанина. Чак на петия манш успя да преодолее пихтиестата крепост, но когато се опита да приложи хватка за събаряне, Олсен го удари с лакът в зъбите. Ужасната болка разяри Петров, той сграбчи омразния корем, вдигна го, за да го прехвърли през себе си, но в този миг се подхлъзна и 150-килограмовата тежест се стовари върху крака му.

Изнесоха и двамата на носилки: датчанинът в безсъзнание, а Петров с прекършен над глезена крак.

В клиниката на професор Джонсон установиха, че фрактурата е тежка. Костта бе напълно раздробена и операцията продължи повече от два часа.

— Ето ги черните дни! — изпъшка Петров, когато го гипсираха.

— Казахте ли нещо? — запита го професорът.

— Мога ли да се боря с този крак?

— Ако до утре не посинее, може би ще го спасим.

Петров захапа юмрук, за да не извика.

— Ще можете да се борите, разбира се… А сега се опитайте да заспите — успокои го професорът.

Спомените не му позволиха да заспи. Първо се появи майка му, за да го упрекне, че безсмислено прахосва парите си. След нея се домъкна газда Марин. Той свали калпак и кой знае защо, се прекръсти. После му каза: „Ако ме беше послушал, сега нямаше да умреш, а щеше да ми бъдеш съдружник“.

„Така е — съгласи се с него Галя. — Аз те обичах и двамата щяхме да си живеем щастливо в Браила. Какво постигна в Париж и Лондон? Нищо. Прощавай, мечо, аз повече не мога да те чакам и затова ще се омъжа за някой друг.“

„Сгреши, че ме напусна. Ти имаше сила, а аз — ум. При мене нямаше да се случи това ужасно нещо… И защо трябва да умреш в този влажен град? Колко хубаво е да умреш в Париж! Ти ще бъдеш погребан в мъгла, защото забрави своя учител Дублие…“

Опита се да стане и с вик се сгромоляса. Дотърча сънлива санитарка и го попита дали не желае вода.

Петров губеше съзнание, призраците се редяха един след друг. Появи се и един мустакат фелдфебел. Фелдфебелът измъкна сабя и със страшен глас извика: „Дезертьорът Петров Никола Джуров!“

— Аз, господин фел…

„Ти избяга в Лондон, ти измени на родината си. Позор!“

— Аз не съм годен за военна служба. Аз съм сакат… Вижте, нямам десен крак…

Фелдфебелът вдигна сабя да го разсече.

Чу се трясък.

Санитарката го намери в безсъзнание между разглобеното легло.

На третия ден професорът му направи преглед.

— Човек-скала! — със задоволство извика той. — Раздробените му кости сами търсят предишните си места. А аз мислех да го режа…

Петров се усмихна на влязлото през прозореца пролетно слънце.

 

 

Най-силният човек на Лондон имаше пари колкото да заплати скъпата операция и да остане в клиниката на професор Джонсон не повече от седмица. Напоследък не му вървеше на покер и всичко, което бе спечелил на тепиха, отиде в джобовете на мнимите джентълмени. След като се успокои, че няма да му отрежат крака, Петров започна да се безпокои за бъдещето. Едва ли някой от цирковите директори щеше да му даде аванс, а да очаква помощ от покерджиите, беше безсмислено. Разчиташе само на червенокосата от хотела, но тя не идваше.

Уреди си сметката, останаха му две лири и поръча файтон. Смяташе да се прибере в хотела и там да помисли какво да прави.

Зарадва се, когато сестрата му съобщи, че някаква жена настоявала да го види. Беше сигурен, че е червенокосата.

В стаята влезе Шарлота.

— Аз идвах и вчера, но не ме пуснаха — каза тя и остави рози на шкафчето.

Петров я гледаше с нескрита изненада.

— Друга ли очакваше?

— Да… Нали си ми сърдита?

— Чувствувам се виновна, че моят съученик ти причини нещастие. Толкова непочтен човек… В клуба се получи писмо за тебе…

Писмото беше от Дублие. Канеше го да се върне в Париж, където самият той организирал големи борби. Благодареше му за съвета да отиде в България. След дълги обиколки из „безкрайни хълмове и луди гори“ открил петима силни мъже и ги довел в Париж. И петимата знаели само турски: Юсуф, Изет, Кара Ахмед, Кара Осман и Нурула Филиз. Настанил ги в Монмартър, варял им по четвърт вол на ден, давал им пари за кафе и ги подготвял за предстоящите борби.

„Уших им султански дрехи със сърмени гайтани, от Цариград им изписах червени фесове. Добри хорица. Не се интересуват от договорите с директорите и с нетърпение чакат да си направят «кефа», като се поборят… Няма как, трябва по някакъв начин да изкарвам пари“ — завършваше Дублие и го поздравяваше за успехите му в Лондон

Петров прочете писмото, лицето му се изопна, устните му заиграха.

— Ако знаех, че писмото ще те разтревожи, нямаше да ти го дам — пошепна Шарлота.

— Не, не!… За друго си мислех — разтърка чело Петров.

Сестрата донесе дрехите му и съобщи, че файтонът го чака.

— Къде ще отиваш? Разбрах, че са те обрали… — разтревожи се Шарлота.

— В хотела.

— Няма да те пусна при оная… Ще дойдеш у нас. Аз ще се грижа за тебе.

— Нали мъжът ти още не се е върнал?… Като научи?

— Той те уважава, ще се зарадва…

Докато Шарлота му помагаше да се облече, чуваше развълнувания ѝ дъх, чувствуваше тръпнещите ѝ пръсти, усещаше нетърпеливата ѝ страст.

Файтонджията ги запита на какъв адрес да ги заведе, но не получи отговор. Подкара конете и когато стигна първата пряка улица, наново се обърна.

Шарлота стисна ръката на Петров.

— Добре, но за всичко после ще си заплатя — съгласи се той, размислил, че е по-добре да не остава в хотела при червенокосата.

— Карайте на „Еймпъри стрийт“ 15 — весело подвикна Шарлота.

Въведе го в салонче с пиано, над което в бронзирана рамка се пъчеше Брин с неизбежните за борците ленти и медали.

— При тебе е приятно. Навярно си щастлива: апартамент, мебели, пиано…

— Пианото ми е зестра. Моите родители само това ми изпратиха, когато избягах подир Брин. Смятаха, че една почтена госпожица, която е завършила колеж, не бива да се омъжва за циркаджия…

— Съжаляваш ли?

Шарлота свали шапката си, дръпна два фуркета и гъстите ѝ коси паднаха върху раменете.

— И да съжалявам, вече е късно. Нямам деца, нямам радост… Брин е добър, но не ме разбира… Ти си по-друг. Ти си истински джентълмен…

Петров пресилено се изсмя.

— Джентълмен!? Аз съм неук и груб…

Шарлота притисна страната си до неговата.

— Не, мили… Ти не си учен, но си умен и благороден… Отдавна те наблюдавам. Ти побеждаваш живота и му се присмиваш… Познавам всичките колеги на мъжа ми, но ти съвсем се различаваш от тях. Иначе не бих се влюбила в тебе…

Петров вдигна глава към портрета. Лицето на бореца изглеждаше строго и тържествено.

— Няма защо да огорчаваме Брин.

Шарлота мълчаливо подаде устни, но той се отдръпна.

След малко се опита да свали портрета на мъжа си, но Петров я възпря.

— Нека да се увери, че ние няма да вършим нищо лошо — каза той.

 

 

Не беше боледувал и се притесни, че не може да тренира. Струваше му се, че лакомствата на Шарлота не подхранват мускулите му, а се превръщат на тлъстини. От страх, че може да заприлича на Бек Олсен, той избягваше да поглъща течности и често масажираше стомаха си.

Опитваше се седнал да вдига гири, но се измъчи.

За да го разсее, Шарлота му свиреше. Той гледаше как дългите ѝ пръсти тичат по клавишите и слушаше замислен. Веднъж засвири позната мелодия и той запя.

— Но ти си имал чудесен баритон!? — извика Шарлота.

— Глупости! Песничката я научих в цирка… Обичам други… Някога ги пеех, като удрях тарамбука…

— Тарамбука? Какво е това тарамбука?

— Нещо като гърне, като ей оная ваза, но вместо дъно има опъната кожа… Зная да свиря и на китара.

— Изпей ми някоя българска песен — помоли го тя и отново седна на пианото.

Петров затвори очи и тихо започна да пее. Песните го върнаха в родната земя. Носеха спомени от детството му.

— Колко тъжни са вашите песни! — пошепна Шарлота.

— Навярно твоята страна е облачна и пуста…

Очите на Петров блеснаха.

— Няма по-слънчева и по-зелена страна от моята, но много мъка е видяла… Трудно ли е да се свири на пиано?

— Искаш ли да опитаме?

Петров внимателно прокара пръст по клавишите.

На другия ден му предаде първия урок. С повдигнат крак той стоеше до пианото изкривен и упорствуваше.

— Благословена да бъде тази играчка! Ако не беше тя, сигурно щях да полудея — след месец каза той и погали пианото.

— А аз не вярвах, че си толкова упорит. Сигурна съм, че ти си единственият борец, който може да свири на пиано.

— Бек Олсен има заслуга…

Същата вечер Шарлота доведе приятеля на мъжа си — гимнастика Юджин Сендо, който като Пол Понс имаше спортна школа.

— Много се зарадвах, когато узнах, че сте се настанили в дома на приятеля ми Брин! — протегна ръка Сендо.

— Защо се радвате? — подозрително го изгледа Петров.

Сендо не се смути.

— Защото отдавна познавам семейство Брин. Те са благородни хора и при вашето състояние едва ли бихте намерили по-приятна обстановка…

Сендо беше приветлив мъж със сиви очи и ниска подстригана коса.

— Много пъти съм ви наблюдавал на арената, но не е имало случай да се запознаем. Госпожа Брин му разказа за вашето нещастие и бих желал да ви помогна.

Петров отново го изгледа с подозрение, но сивият поглед го поуспокои.

Сендо разви пакет и извади четири дебели ластици, окачени на две дървени дръжки.

— Този ексъсайзър^[1] е мое изобретение. Прилагам го при тренировките в школата си. Ластиците успешно заменят гирите и особено много развиват гръдните мускули и ръцете.

Той подаде малка брошура на Петров.

— Ето описанията на всички упражнения. Опитайте и вие. Особено сега, когато кракът е гипсиран, ластиците ще ви помогнат да не изоставате с тренировките си.

Петров се оживи, прелисти книжката, поразгледа скиците и нетърпеливо пое ластиците.

Двамата бързо се сприятелиха.

— Добър човек! — възкликна Петров, когато гостенинът си отиде.

— Иначе не бих те запознала с него — отвърна Шарлота. — Лани мъжът ми си навехна ръката и той го взе да тренира момчета от школата. Добър е, но е малко смахнат.

— Не забелязах…

— Внушил си е, че от ден на ден хората стават все по-хилави и се мъчи да ги направи спортисти. Написал предложение до Парламента да се гласува закон учениците и ученичките да имали задължителни часове по спорт: да се борят, да се боксират и да се премятат на разни уреди… Представяш ли си момичетата да се борят, боксират?

— Затова ли е смахнат?

— Ами момичетата… Как така с ластиците? — задъхваше се от смях Шарлота.

Петров я подръпна за косите.

— Щом ти, жената на борец, се смееш, какво остава за другите. Сендо не е смахнат, а вие сте глупави.

— А ти не дърпай толкова силно! Не съм ти жена… — нацупи се Шарлота.

— Смятам, че Брин няма да ми се разсърди, даже и да те понапляскам — отвърна Петров.

На сутринта тя свиреше, а той под такт на мелодията се упражняваше с ластиците. Шарлота можеше да му поднася всякакви лакомства, те вече нямаше да се превръщат в тлъстини. С изобретението на Сендо и с пианото времето минаваше приятно и полезно.

Кракът зарастваше нормално и един ден Петров реши да се разходи до школата на Сендо. Подпираше се на бастун. Пристъпяше бавно, мъчително, но разходката му донесе радост. Докато оздравее, Сендо му предложи да обучава млади борци срещу добро възнаграждение.

 

 

С нетърпение очакваше мига, когато ще се освободи от противния гипс, но щом го свалиха, се уплаши. Кракът се бе стопил. Изпразнената от мускули кожа висеше и корените на космите ѝ се бяха възпалили. Наслоеният костен пръстен около счупеното място деформираше глезена и стъпалото не можеше да се раздвижи, сякаш и то се беше срасло.

— Костта е правилно зараснала, останалото ще се оправи с времето — окуражи го професор Джонсон, но този път Петров не му повярва.

Беше свикнал да се движи с гипсиран крак, а без него се чувствуваше съвсем безпомощен. Опита се да стъпи и от болка се строполи на пода. В ужас, че вече няма да може да се бори, очите му се напълниха със сълзи.

Щом го поставиха на леглото, той им даде гръб и безсмислено загледа стената. Мислеше, че операцията е излязла несполучлива и завинаги е изгубил крака си.

Професорът даде наставления на Шарлота и Сендо как да се грижат за болния.

— А ние мислехме да отпразнуваме свалянето на гипса в някой ресторант — подсмъркаше Шарлота в кърпичката си.

— И това ще стане, но по-късно…

— Защо състоянието му се влоши? Той така добре се чувствуваше напоследък? Дори ходеше на работа в школата на господин Сендо — продължаваше да се вълнува Шарлота.

— Чувствувал се е добре, както може да се чувствува добре човек с дървен крак — каза професорът и извади бланка за рецепта. — Нужни са масажи, бани, но преди всичко трябва да се излекува ужасният му фоликулит… Преди да гипсирам крака, трябваше да го избръсна. Да, даже и професорът винаги трябва да се учи…

Изпратиха го и се върнаха при Петров. Завариха го седнал на кревата с изпънати крака.

— От тази суха пръчка няма да стане крак. Страшната горила окуця — изпъшка той.

— Временно ще понакуцвате, а после… тежко на шампионите — обади се Сендо.

— Знам, че се лъже при болен — поклати глава Петров.

— Нямате основание да ме смятате за лъжец! — престорено сърдито каза Сендо и намигна на Шарлота. — Госпожо, забравихте ли, че трябваше да отпразнуваме свалянето на гипса? Щом не можем да отидем в клуба, тук ще се повеселим…

Петров продължаваше да гледа изтънилия си крак. Шарлота преглътна сълзите си, отвори пианото и след малко на смешен български запя:

„Стани, стани ти лъв балкански,

от сън дълбок се събуди…“

Сендо така ѝ пригласяше, че Петров не можеше да не се усмихне.

— Какво каза професорът? — попита той.

— Че не очаквал здравеняк като вас да се уплаши от дребна работа… Разрешава ви след месец-два отново да се борите.

— Ама наистина ли каза така?

— Професорите не лъжат…

 

 

Възпалението на кожата мина и кракът на Петров попадна в лапите на масажиста Франк, набито човече с месести палци. Той не говореше, действуваше. Петров се потеше, а Шарлота вместо него плачеше. Отначало ставите скърцаха, но постепенно топлата сапунена вода ги размекна.

— Откъде ми доведохте този темерутин! Ще го убия — викаше на български Петров, но Франк не разбираше български и продължаваше да го измъчва.

На втората седмица обиколката на крака се увеличи с един сантиметър и борецът повярва, че отново ще има два крака.

След месец кракът се наля, но Петров още се подпираше на бастун и силно накуцваше. Професорът му препоръча разходки и Сендо започна да го взема на ловните си излети.

Първия път отидоха до едно близко имение, платиха ловната такса, изкачиха се на плешив хълм и пуснаха кучетата.

Слънцето, зеленината, малките горички в обширното поле му вдъхнаха надежда, че напълно ще оздравее. Мисълта, че отново ще се бори, стопли сърцето му, докуца до Сендо и го прегърна.

— Юджин, благодаря ти! Ти и Шарлота се грижехте за мене като за брат…

— Ти си чудесно произведение на природата и трябваше да те спасим — проговори му на ти и Сендо. — В този хилав, израждащ се свят рядко се раждат истински мъже.

Сендо повдигна двуцевката си и я потупа.

— Тя е виновна вече да няма херои и рицари…

— Бил ли си войник?

Сендо отпусна пушката и се облегна на близкото дърво.

— Бях… В колониите трябваше да стрелям по свободолюбиви, силни хора, въоръжени с лъкове и копия… Наказаха ме, че не съм искал да ги убивам. После едва ме спасиха от една отровна стрела… Между хората изникват глупави недоразумения.

Гласовете на гончетата започнаха да звънят. Сендо изтегли коруците на пушката.

— Ако имаме късмет, госпожа Брин ще ни гости със задушен заек… Тихо!

Лаят на кучетата зачести, стана гневен. От близката горичка изскочи заек, за миг се спря и хукна към баира. Когато го изкачи, усети хора, врътна се, но сачмите го настигнаха и той провлачи задница. Сендо изтича и го доумъртви. Кучетата подскачаха, лаеха и искаха с опашките си награда. Сендо разпори заека и им даде вътрешностите.

— Не му стрелях повторно, за да не измъчвам домакинята. Неприятно е да се вадят сачми от месото… Добре е, че първо излезе заек, та ни осигури вечерята… Сега трябва да открием следите на лисица, за да си направим истинско удоволствие — каза Сендо.

Минаха километри, докато кучетата надушат следите на лисица. Увлеченият в лова Петров забрави болния си крак: куцаше, препъваше се, но упорито следваше ловеца.

Видяха лисицата до едно пресъхнало дере. Кучетата я преследваха с делово забити в земята муцуни.

— Да седнем! Пак ще мине оттука, но доста ще разиграва глупачетата — каза Сендо и извади от раницата ръжени филийки, намазани с гъши дроб, обилно поръсени с чер пипер. — Обичам да ловувам заради неусетно изминатите мили. Дивечът прогонва лошите мисли и освежава главата…

— Някога и аз обичах да скитам из полето и гората… Миналата година пък лових риба. Ходихме на една рекичка с дядо Рембо… Съветваше ме да стана китобоец. Удави се…

— Навярно водата е била студена и му се е схванал кракът?

— Не, той никога не влизаше във водата, а и рекичката беше плитка…

— Сигурно му е омръзнал живота.

— Не вярвам. Той ловеше мренки, радваше им се и отново ги хвърляше във водата да си живеят. Продаваше книги край брега на Сена, но не обичаше тази река. Била дълбока и мръсна…

Сендо отвъртя капачката на манерката си.

— Да пийнем по глътка ракия!

— А лисицата?

— Тя сама ще дойде при нас. Стига кучетата да не се уморят. Никой не може да избяга от съдбата си — каза той, мислейки не за лисицата, а за дядо Рембо.

Спортистите от школата уважаваха Сендо, но единодушно го смятаха за „дримър“^[2], когато им развива теории, че хората, независимо от своето здравословно състояние и обществено положение трябва да спортуват.

„И лордът на Лондон ли трябва да спортува?“ — питаха го шегаджиите, защото лордът беше слаб и за него казваха, че е прозрачен като призрак.

„Разбира се, и той трябва да спортува“ — отвръщаше им Сендо.

„А кентърберийският епископ?“ — опитваха се да го поставят натясно те.

„За него е най-наложително. Той трябва да смъкне 50 фунта тлъстини“ — загрижено им обясняваше Сендо, но щом шегаджиите си представеха кентърберийския епископ по къси гащи да се бори с „прозрачния“ лорд, изпадаха в неудържим смях.

Но шегаджиите бяха обикновени хорица, а лордовете и без Сендо се бяха уверили, че спортът е най-необходимото удоволствие: яздеха, играеха голф, крикет, тенис и изпращаха синовете си в спортни школи, за да бъдат предварително калени, ако нейно величество кралицата реши да ги изпрати да покоряват някое диво племе или да усмиряват някое друго, вече покорено племе.

Една неделя Сендо заведе Петров на състезание с хрътки, но българинът се заинтересува повече от тотализатора, отколкото от хрътките. Подучен от съмнителни специалисти, той заложи доста голяма сума и загуби.

На следващата неделя Сендо го излъга, че няма да има състезание с хрътки и отидоха в ловния парк, където се демонстрираше стрелба с ловни пушки. Австрийски, немски, белгийски, френски и английски фирми бяха открили изложба-базар, на който излагаха най-новите си модели пушки.

На Петров се хареса една лека, богато гравирана двуцевка, десеторно по-скъпа от най-скъпите модели.

— Избери си друга — предложи Сендо.

— Или тази, или никоя — каза българинът.

— Но ти нямаш толкова пари!

— Когато спечеля, ще си я купя.

Сендо неволно направи гримаса и Петров избухна:

— Значи загуби вяра, че отново ще се боря и отново ще побеждавам, така ли?

Сендо не отговори, взе пушката и му я подаде.

— Щом ти харесва, вземи я. Наистина тази „Холан-Холан“ не е за изпускане…

От радост Петров го прегърна.

— Ей, какво правиш? Ще ми счупиш ребрата! — извика Сендо.

Вечерта Шарлота му подаде плик с картичка от Египет. Брин го поздравяваше с оздравяването и му предлагаше още един месец да остане в дома му, тъй като щял да се забави.

„Все по-друго е жената да бъде под приятелски контрол, когато мъжът ѝ отсъствува“ — завършваше писмото.

— Ти ли му писа? — запита Шарлота.

— Да — каза той. — Може би ме смяташ за глупак, но у нас, в България, не се посяга върху жената на приятел.

— А ако се разведа?

— Тогава ще бъде узаконена подлост…

Шарлота се нацупи. Петров я вдигна и я сложи на пианото.

— Искам да се веселим! Утре излизам на сцената…

— Ти си луд! Още не си съвсем здрав, а и Сендо добре ти плаща…

— Не съм луд, а парите не ми стигат. През деня ще обучавам децата на лордовете, а вечер ще повалям мъжете на Великобритания…