Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (8) (Биографичен роман)

Виена

В една пролетна вечер на 1899 година група виенски студенти нахълтаха в „Захер“ и шумно заеха предварително съединените маси. Посетителите на аристократичния локал, в който рядко се осмеляваха да влязат богати буржоа, се разтревожиха и собственикът на ресторанта трябваше да мине край всяка маса, за да ги успокои.

Цял месец Виена празнуваше петдесетгодишнината от възкачването на своя кайзер, царуване пълно с паради и валсове; спокойно, доходно царуване за съюзилите се австрийски и унгарски богаташи и мъчително за поробените чехи, словаци, словенци и хървати.

За да почетат половинвековното царуване на негово апостолско величество Франц Йосиф, в града, „където се смесваха всички потоци на европейската култура“, пристигнаха коронованите глави и президенти на почти всички европейски страни. За тяхно развлечение бяха поканени световно известни артисти, певци, музиканти, акробати и борци.

Във Виенската опера изтръгваше възхищение „босоногата“ Айседора Дънкан. В Бургтеатър царуваше ненадминатият Йозеф Кайнц; Рихард Щраус дирижираше своя „Тил Ойленшпигел“, в цирк „Ренц“ се състезаваха най-силните мъже на Европа.

И тази вечер след дълги и трудни борби сребърната купа на кайзера и тридесетте и шест хиляди форинта на кмета на Виена спечели Никола Петров.

Затова скромните българчета така шумно навлязоха в благородническото свърталище, затова така гордо насядаха на масите. Затова така възторжено запяха „Шуми Марица“, когато техният сънародник се появи. А той влезе с черна пелерина, с лъскав цилиндър, преметнал през шия бял шал, небрежно хванал тънкото си бастунче. Копринените рокли и лъскави мундири се развълнуваха. В продължение на две седмици българинът бе туширал най-силните борци на Европа. Днес бе победил и последния — претендента за световен шампион гръка Вергюл Панаи. Сега пък покоряваше сърцата на аристократките с елегантната си фигура, огнения си поглед и с тънките черни мустачки.

Бяха го виждали на тепиха гол и не можеха да възприемат, че мощният борец може да се появи в „Захер“ като изискан герой от Щраусова оперета. Когато се увериха, че не грешат, забравиха протоколното си държание, станаха да го поздравят и не се поколебаха да пият шампанско от купата на кайзера, която минаваше от ръка на ръка.

— Пийнете си! Хапнете си! Кметът на Виена плаща — подкани своите сънародници Петров.

Българите развалиха стила на изискания локал и скоро се създаде народна атмосфера. След безкрайните Щраусови валсове един студент отиде при диригента на оркестъра, поговори с него и оркестрантите напуснаха естрадата.

— Господа, докато музикантите хапнат и пийнат за здравето на Никола Петров, позволете и ние да посвирим.

Управителят изтича с вдървено лице, но щом чу ръкоплясканията на знатните посетители, изкриви уста и се отдалечи.

Някои българи знаеха да свирят на цигулки, други на духови инструменти, а за общо учудване на българи и чужденци самият Петров седна зад пианото.

Отначало свиреха плахо, нестройно, но постепенно се престрашиха и салонът се изпълни с бодри песни. Петров и тук побеждаваше. Там, където преди малко се въртяха валсове и тропаха чардаши, загърмяха стъпките на ръченици и хора.

Развеселените благородници и техните воални дами се хванаха за българите, гледаха ги в краката, мъчеха се да случат стъпките на непознатите им танци, препъваха се и подвикваха.

Над Петров се надвеси пълничък мъж с къса брадичка и бръсната глава.

— Братле, отстъпи ми пианото и иди си тропни хорце… Казвам се Христо Бракалов. Доскоро бях консул, ама нали народниците паднаха, та и аз… Преди час се върнах от Будапеща, научих, че си тръшнал гръка и ето ме…

Бившият консул седна на пианото и ръчениците още по-бързо заситниха.

На другия ден Бракалов намери Петров и го заведе в дома си. Живееше в малко апартаментче, мебелирано наполовина по европейски, наполовина по български. Едната стая беше в европейски стил, а другата — с миндери, троянски грънци и калоферски черги.

— Оная стая наричам Европа, а тая — Българията… Настанявай се — покани го Бракалов и пъхна кафениче в меден мангал.

Миндерите, дървената софра, саксиите с мушкато на прозореца, полицата с калайдисани съдове сякаш върнаха Петров в родината му; душата му се разведри, от умиление очите му се овлажниха.

— Смеят ми се, че в сърцето на Европа съм донесъл нашенски вехтории, но на мене така ми е добре. Като седнеш на ония скокливи столове с кадифета и пискюли не можеш да си пийнеш кафето с кеф и мислите ти бягат. А тука се поразгърдиш, поизтегнеш се, помечтаеш за Тунджа, за Мара Гидик и Юмрука. Балканджия съм аз, от Алтън Калофер, тука съм учил, тука работя, но корените ми български сокове пият…

— Ти, бай Бракалов, хич не грешиш. Как и аз не съм се сетил… Ама нали днес съм тук, утре — другаде, все по хотели, все по чужди места.

— То, моето момче, достатъчно е, че си носиш българското сърце и българската сила. Стопих се, че не можах да видя как гътна гръка. Пуста работа ме нагази… Е, разправяй! — подкани го Бракалов и му подаде оловено павурче с гюлова ракия.

— Ами какво да ти кажа… Панаи ми предложи да делим парите и аз не се съгласих… После кандиса да съм вземел всичките, а той — титлата — пак не се съгласих…

— Мъжага! — потупа го по страната Бракалов. — Когато научих, че си обърнал американеца, крила ми пораснаха. Пък и сега. Ти си първият българин, когото кайзерът приема…

— Откъде знаеш? — учуди се Петров, на когото тази среща тежеше.

— Тук всичко се знае. Пък това донякъде ми е и работата… Гледай ти, лично генерал фон Фонер да го поздрави и кметът на Виена да му наброи наградата… Та ти знаеш ли как се отива до тях?

Бракалов смукна пълничките си устни, скочи и дръпна джезвето с надигналото се кафе.

— Затуй те поканих, да си поговорим за приема. Де да те знам, може нещо да сгрешиш и да те обидят. Ти си силен на арената, ама те са силни в дворцовите салони… А сега си пийни кафенцето и пет пари не давай…

— Тежи ми, че не мога да се върна в България.

— Ох, и аз сега съм като тебе. Отзоваха ме, но не смея да се върна. Де да ги знаеш новите какво са намислили…

Мълчаливо засърбаха кафето, всеки зает със собствените си мисли.

По едно време Бракалов се стресна и плесна с ръце.

— Ей, нашенец, откъде си научил да свириш на пиано?

— В Лондон… То колко ли знам, но винцето ми даде сили…

— Брей! Та снощните префъркуцани да не би повече да знаят? Научили по някое валсче и се перчат… Гледаш ги едни такива лъснати, издокарани, а отвътре са шупливи… Нито са по-умни, нито са по-силни от нас, но нали са родени в империя — големеят се. А ние писукаме като новоизлюпени пиленца и си мислим, че орелът може да ни бъде квачка. Не мога да понасям ония нашенци, дето им се кланят. Разбирам, жадни са за европейска култура, но като са жадни да пият с мярка, иначе може да забравят, че са носили потури… Ти добре им натри муцуните. Нека тукашните разберат, че в малка Българийка не се люпят само пилци, а се раждат и лъвове… Бре, бре, бре! Кайзерът да го покани на обед! На една маса да седят, едно вино да пият!? Момче, това е голяма работа! Страх ме е, че не можеш достатъчно да я оцениш…

Петров се позасмя.

— Тя, бай Бракалов, работата е по-проста. Решили да поканят победителя в палата, за да го разгледа кайзерът, и това е всичко. Виж, ако ме беше видял как се боря!… Крал Карол сам дойде в цирка на Сидоли.

— Те, балканските крале, метани сторват на кайзера. Пей дават само да видят граф Естерхази, а ти снощи го учи на ръченица и май го понастъпа, та после куцаше…

— Кой е той?

Бракалов поразмърда пръсти, сякаш си засуква мустаците, после си потупа раменете.

— С щръкналите мустаци и златните еполети. След кайзера той коли, той беси…

Петров се приближи до прозореца и с разнежен поглед заоглежда червените цветове на мушкатото. Откъсна няколко изсъхнали листа, както някога майка му преглеждаше цветята, сети се за поканата и въздъхна.

— Притесняваш се, а? — запита го Бракалов.

— Де да знам какво ще правят в палата.

— Я да минем в „Европата“. Ще се помъча да те понауча…

Прислужницата беше подредила за обед. По масата стърчаха най-различни чаши, фруктиери, сосиери, чинии и край тях блестяха по една педя сребърни прибори.

— Те, дворцовите протоколи, са като литургиите, изглеждат сложни, пък винаги са едни и същи — каза Бракалов. — Царската трапеза не е за наяждане, а за измъчване. Ще пукнеш и от скука, но важното е да докажеш, че и ти знаеш да скучаеш… За сития яденето е нещо обидно, животинско — продължи той, — та затова се мъчат да го окичат с разни церемонии, златни прибори и фарфорови съдове. А сега да започнем! Ти влизаш, да кажем, от тази врата, придружен от фон Форнер, заставаш тук и чакаш, докато се появи едно мустакато старче с разтреперани ръчички и хитри очички. Ти му се покланяш и не си подаваш ръката, защото той няма да ти подаде своята…

— После? — заинтересува се Петров.

— После кайзерът ще измърмори няколко думи, на които нито той си вярва, нито ти му вярвай. Може би ще ти каже: „Радвам се, че на моя юбилей един български Херкулес победи най-силните борци на Европа“.

— Херкулес ли ще каже? — наивно запита Петров.

— Сигурно… Ще го е яд, че победителят е славянин, ще му се прииска да те нарече с някакво животинско име, но ще ти каже, че си Херкулес…

— Така ли? — позасмя се Петров.

— После ще те покани на обед. Това е голямата награда… На масата ще присъствуват няколко изконтени кокошки и няколко надути пуяци. Ей там, на важната страна на масата, ще седне кайзерът, срещу него, на отвъдния край на масата, ще има празен стол. Той е бил на покойната му жена. От двете страни на масата ще се подредят кокошките и пуяците и ти ще бъдеш някъде между тях.

Петров седна на масата и Бракалов се изправи зад него като лакей с поднос.

— Първо ще ти сервират нещо трептящо, накрасено с лимони, което е желирана риба. Ще започнеш с тоя нож, който прилича на смачкана лъжица. Рибата е вкусна, но лакеят трябва да я прибере само начената. От дясната ти страна ще щръкне друг лакей с бутилка в ръка. С рибата се пие само бяло вино…

— Зная, зная… — опита се да го прекъсне Петров, но консулът беше в стихията си.

— Не гледай какво прави кайзерът! Той може да се изкапе, може и с пръсти да пипне кокалче, на него му е позволено, защото никой не може и да си помисли, че не знае етикета. Напротив, това се смята за пикантната част на обеда…

След малко Бракалов се учуди на умението на бореца да борави с приборите.

— Я го гледай! Сякаш в Лондон все с лордове е обядвал!

— Горе-долу не е лъжа… Обикновено вечерях с тях и после ме обираха на покер.

Бракалов замръзна като за снимка.

— А на какъв език ще говориш? Твоят немски е ужасен! — се поразмърда той.

— Сега го уча, но мога на френски, румънски, турски, английски…

— Разбрах, че си силен, но не предполагах, че си ми и умник! — размекна се консулът. — Започни на немски, извини се, че не го знаеш добре, и го обърни на френски, а после, уж без да искаш, заговори им на английски, тяхната верица…

— И това ли е всичко? — запита Петров.

— Това е и то трае два часа… След обеда сигурно ще ти лепнат някое медалче…

— Генералът ми заръча да се облека официално. Ще си сложа фрака.

Бракалов се позамисли.

— Не! — отсече той. — На обед — не! Достатъчно е жакет. Както си сега…

Скочи, отиде в другата стая и след малко се върна с плюшена кутийка и копринена лента.

— Ще им скроим едно номерче — разтърка ръце той, извади от кутийката орден и го забоде на жакета. Върху жилетката препаса лентата и се отдалечи да го разгледа.

Петров недоумяваше.

— Ще се явиш като истински дипломат.

— И аз имам орден. Румънският крал ми го даде — похвали се Петров.

— Един стига. Този орден са ми го дали за заслуги. Ти повече го заслужаваш. Никой дипломат не е накарал Европа да говори за България, колкото ти…

— Ей, да не ме изобличат, че орденът не е мой?

— Аз отговарям.

 

 

На другия ден пред парадния вход на летния дворец „Шонбрун“ го посрещнаха генерал фон Форнер и началникът на дворцовия протокол Ничке — сухо старче с вдървено лице и монокъл.

Докато генералът дружески се ръкуваше, Ничке погледна ордена на българина и лицето му се удължи. Орденът, който беше предложил да му се даде, бе с няколко степени по-нисък от този на Петров. Ничке пошепна нещо на генерала и с бързи крачки се отдалечи.

Фон Форнер поведе българина по мраморни стъпала, охранявани от рицарски доспехи, преведе го през коридор с картини по стените и го въведе в салон, където се бяха събрали група царедворци и придворни дами.

Петров внимателно стисна нежните им ръце, отдели се няколко крачки и леко им се поклони. Мъжете въздържано отвърнаха на поздрава, а дамите го осветиха с любопитните си погледи. Между мъжете стърчеше брадатият виенски кмет.

— Господин Петров, вие ни възхитихте — обади се най-наконтената жена.

— Радвам се, че съм ви създал удоволствие — отвърна Петров.

— Ако всички българи са така силни, тежко на империята… — опита се да бъде духовит един генерал.

— Силни сме, но страната ни е малка — бавно отвърна Петров.

Чу се шушукане, няколко жени кокетливо се изсмяха.

— Простете ми за моя немски! Ще позволите ли да отговарям на френски или английски? — с престорено смущение запита Петров.

Царедворците се спогледаха.

— Но, моля ви се, ние не се засмяхме заради немския ви, а останахме задоволени от отговора. Все пак, за да не ви измъчваме, говорете на френски — каза един генерал, който, изглежда, беше най-важната личност.

— Вие сте шампион на Америка. Бихте ли ни разказали нещо за тази страна? — запита на френски жена със зелени очи.

Петров неопределено повдигна рамене.

— Разочарова ме… Страната е богата, хората са делови, но им липсва културата на Дунав, на Темза, на Сена…

— Добре казано. От отговора ви пролича, че не само спортът ви интересува — важно поклати глава кметът на Виена.

Петров не можа да му отвърне, защото в този миг влезе началникът на протокола. Групичката се разби, отстъпиха, като оставиха бореца отпред.

Двете крила на вратата едновременно се отвориха и се появи дребно старче с уморени очи и големи мустаци, които се преливаха в къдрави котлети по увисналите му бузи.

Фон Форнер представи Петров.

— Много ми е приятно! Много… Разказаха ми. Та вие сте били по-силен и от Херакъл! Надявам се, че и друг път ще зарадвате моите виенчани с борбите си… — каза кайзерът и стисна разтрепераните си ръчички.

— Благодаря, Ваше апостолско величество!

— Но, заповядайте! — посочи към масата кайзерът.

Докато Петров усети, някакъв лакей натрупа в чинията му грамада с желе. Българинът погледна чуждите чинии, в които бе поставено само по една лъжица от желето, почервеня и доста силно каза „Стига!“

Подпрял китки на масата, Франц Йосиф мълчаливо чакаше с наполовина спуснати клепки. По всичко личеше, че този обед му е безкрайно скучен, а може би си мислеше как да накаже оня провинциален генерал, който го бе уверил, че един австрийски капорал ще спечели всички борби. Този капорал бе свален на втората минута преди седмица от Панаи.

Кайзерът отлепи китки от масата и се прекръсти. Всички останали се прекръстиха и присегнаха към салфетките.

Започнаха да се хранят, по-право да си играят с приборите в чинията. Петров продължаваше да чака. Дамата със зелените очи тихо се изсмя и останалите край нея също тихо се засмяха.

— При нас храненето става по доста сложен начин — казаха зелените очи.

— Знам и чакам второто блюдо. Не обичам риба с желе, госпожо! — спокойно отвърна Петров.

Дамата лапна парче риба и започна да го върти зад здраво сключените си устни.

Обедът протичаше бавно и мъчително. Никой не подкачи разговор. Устните не изпуснаха да излезе звук от устата, а позлатените прибори нито веднъж не звъннаха в китайския порцелан.

Лакеите сновяха зад гърбовете с котешки стъпки.

Когато прибраха последното блюдо и сервираха плодове, Петров се облегна назад.

— Интересно! Вие сте силен човек, а съвсем малко се храните? Очаквахме да ни отворите апетита — наведе се през масата фон Форнер.

— А вие сте много умен и ядохте колкото мене — отвърна Петров. Генералът се засмя.

Кайзерът чу гласове и сякаш стреснат от сън, повдигна глава.

По време на кафето от съседната зала се чу тъжна музика. Щом музиката спря, кайзерът стана и началникът на протокола му подаде червена атлазена кутийка.

Фон Форнер пошепна на бореца да се приближи.

Кайзерът извади от кутийката рицарски кръст с мечове и го закачи на шията на Петров.

— Носете го с чест и за спомен от мене — каза кайзерът и без да чака Петров да му благодари, обърна се към фон Форнер и му нареди да разведе българина из двореца.

Мъжете застанаха мирно, жените направиха реверанс, двете крила на вратата пак се отвориха и кайзерът със ситни крачки напусна салона.

— Е, мина церемонията! — щом останаха сами, каза фон Форнер.

— Мина — въздъхна Петров.

— Салонът, където се хранехме, се нарича „китайски“ — започна да обяснява генералът. — Той има едно приспособление, което императрица Мария Терезия е наредила да ѝ се направи, за да не я смущават лакеите при интимни разговори. Подът се разтваря и се появява маса, отрупана с различни ястия и напитки.

— Имала е право. Лакеите са досадни — отвърна Петров.

Двамата вървяха из коридор с големи полилеи. Генералът отвори една стая.

— Тук е живял Наполеон, когато е завладял Виена. На онова легло е починал неговият син Орлето. А тази препарирана чучулига му е била любимата птичка.

Петров разсеяно слушаше своя придружител, който продължаваше да го развежда из коридори, стаи и салони и да му разказва случки из живота на Хабсбургите.

Колосаната яка се впиваше в гушата му, беше му горещо, пък и мебелите на двореца издаваха някаква противна, старешка миризма.

Най-после разгледаха двореца и излязоха в парка, който приличаше на огромен цветен килим.

— Доволен съм, че вие спечелихте наградата. Имам добри чувства към вашия народ — при раздялата каза генералът. — Моят братовчед, капитанът на кораба „Радецки“, Дагоберт Енглендер много пъти ми е разказвал за вашия воевода Ботев.

Петров забрави, че яката го стяга.

— Ботев!?

— Братовчедът твърди, че е имал възможност да осуети намеренията на четата да слезе на българския бряг, обаче от очите на Ботев струяла такава сила, такава воля, че не можал да не ѝ се подчини… Той се гордее, че е видял Ботев и е поставил портрета му на почетно място в своя дом… Капитанът не е добре със здравето си, но заради вас дойде в „Ренц“ и знаете ли, когато победихте, той така се развълнува, че се уплаших да не му се случи нещо. Сега е на легло, лекарят не му разрешава да говори, а как искаше да се срещне с вас.

— Благодаря ви, господин генерал! Краят на приема ми донесе голяма радост.

Пред вратите на парка го чакаше една от императорските каляски.

 

 

Смяташе само да се обади на Бракалов, да му върне ордена и да отиде в ресторант, но в дома на бившия консул го очакваше приятна изненада: трапеза, отрупана с български ястия.

— Ха, сега да си похапнем и похортуваме по нашенски! — посрещна го Бракалов със светнали очи.

— Ей, братко, измъчих се. На тепиха толкова пот не съм пролял, колкото в този китайски салон!

— Почвай, докато чорбицата не е изстинала. Ето ти солчица, ето ти оцетец и не яж много хляб, защото има и яхнийка-пиперлийка и нашенска баничка-саралийка. Всичко е направено по мерак!

Петров се нахрани и присегна към чашата с вино.

— Наздраве! Това се казва истинско ядене за борец — провикна се той.

Бракалов сияеше.

— Кажи, че не съм дипломат! Видя ли какъв орден ти лепнаха? А сигурно бяха ти определили някое възпоменателно медалче. Какво ти каза кайзерът?

— Пророк си, само не ме сравни с Херкулес, а с Херакъл.

— Херакъл и Херкулес са едно и също лице, бе. На гръцки се казва Херакъл, на латински — Херкулес.

— Хитро старче. Много-много не говори и все под вежди надзърта.

— Ако не беше хитър, нямаше половин век да царува…

— Преди месец четох във вестниците, че някой си Лукени намушкал жена му с пила. Може би затова беше такъв мълчалив и тъжен?

— Ами! — изду устни Бракалов. — Отървал се е от нея. Елизабета беше една вещица. Говореше се, че спяла в ковчег и се завивала в окървавени чаршафи…

Царуването на Франц-Йосиф е цял театър: на сцената се играе едно, а зад кулисите — друго…

Петров го слушаше с внимание.

— И брат му Максимилиан застреляха в Мексико. Там го беше изпратил за император, за да не мъти водата във Виена… Ами чувал ли си за сина му Рудолф? Рядко се е раждал такъв пройдоха. Напусна жена си, залюби се с левантийката Мария Вечера и една вечер я застреля в ловния си замък „Маерлинг“. После и той се самоуби… Стига сме говорили за тях! — махна с ръка Бракалов. — То и животът им гнил, както и империята им… Кажи ми след тази победа какво смяташ да правиш?

Петров разкърши снага, дръпна завесите и освободеното слънце заигра в стаята.

— Ще се боря. Виена не е върхът. Тук си премервахме силите за европейския шампионат, обаче световният шампион ще бъде определен догодина в Париж.

— На олимпиадата ли?

— Не. На олимпиадата ще се борят любители. По време на световното изложение френското правителство ще организира борба между шампионите на всички страни за излъчване на истинския световен шампион.

— Как на истинския? — учуди се Бракалов. — Нали световен шампион е Пол Понс?

Петров взе цигара, помириса я и започна да я разтрива между пръстите си.

— Не ги разбираш тия работи, бай Бракалов. То не само при царуването има официална сцена и задкулисни игри, а и в борбите. Ние още нямаме световно дружество, което да организира истински европейски и световни турнири. Ето и сега само наградата ни събра във Виена. Купата и орденът, които получих, са царски награди. Бих предпочел да получа спортна купа и спортен медал. Тях никой не може да ми оспори…

— Нали нямате дружество, а как така в Париж ще има спортни награди?

— Щом още отсега се приканват борците от всички страни и континенти да се състезават за световната титла, работата е сериозна. Казват, че френското правителство щяло да осигури хотели и да плати пътя на шампионите, та да не кажат, че са били възпрепятствувани да дойдат в Париж заради липса на средства. Затова ти казах, че догодина ще се излъчи истинският световен шампион, и то за пръв път… А това, дето спомена, че Пол Понс бил световен шампион, колкото е вярно, толкова е и невярно. Решили двадесетина борци да се преборват за титлата, преборили се и си я присвоили… Така беше през 1895 година в Брюксел, така беше миналата и тази година в Париж. Това, което пишат вестниците, не е истина, а само платена реклама за този или онзи борец.

— Значи смяташ, че за пръв път, а?

— Не смятам, а е така. Но на борците няма да им бъде лесно да воюват за шампионската титла с Лоран Бокероа и колоса Пол Понс в пъпа на Франция.

— Ти срещал ли си се е тях.

— Не, но ги познавам. Учил съм се в школата на Пол Понс. За него не може да се говори, че е голям борец, а чудовищен борец. Обиколката на врата му е 56 сантиметра, на бицепса — 54 сантиметра, тежи 145 килограма, висок е над 2 метра, цяло страшилище… Той е кумир за французите, мерило за тяхната мощ и само той се осмелява да носи на трикото си галския петел…

— Наистина няма да ти бъде лесно — каза Бракалов.

— Знам, но бива ли да оставим българският лев да бъде победен от един петел, а?

Бракалов се втурна и го прегърна.

— Браво, Кольо! Стига ми и това, дето го рече…

Минаха в „Българията“, поизлегнаха се на миндерите и се унесоха в спомени за родния край.