Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Димо Кисьов

Заглавие: Никола Петров — най-силният човек на века

Издание: първо

Издател: Медицина и физкултура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: биография; роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.12.1972

Редактор: Дончо Цончев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Рецензент: Атанас Лазовски; Светлозар Игов

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: И. Царева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1855

История

  1. — Добавяне

20 септември 1895.

— Запомни тази дата — посрещна го Дублие.

Въведе го в скромна хотелска стаичка, предварително ангажирана за него.

Никола погледна леглото, масата, гардероба и голямото огледало, до което бе изправен един чувал.

— Разчисти ли си сметките?

— Не посмях да отида при чорбаджията.

— Да не би да имаш да му даваш?

— Той има да ми плаща за една година…

— А Галя?

Не му хареса любопитството на французина.

— Какво ще правим? — припряно запита той.

— Първо с чувала. Пълен е с пясък. Вдигай го, подхвърляй го, удряй го в пода и така до обед.

Повдигна го, не тежеше повече от чувал с картофи и се засмя.

— По-тежки си носил — каза французинът, — но не си се борил с тях. Събличай се и почвай. Ще дойда за обед.

Никола седна на леглото. Разгледа всички предмети в стаята и започна да се бори с чувала. Когато се поумори, захвърли го и направи поклон пред огледалото. Не му хареса поклонът. Усмихна се. И усмивката не му хареса.

На обяд Никола изяде първата си дажба от печено говеждо и изпи чаша червено вино. Дублие не му разреши да вземе повече от две филийки хляб.

— Няма да се угояваме — каза той.

Следобедната лекция завърши бързо. Трябваше да се установи по какъв начин да се носят мустаците: надолу ли, по прусашки или щръкнали нагоре. Големи ли да бъдат или къси. Решиха да бъдат средни: тесни и засукани нагоре.

След вечеря Дублие обясни на своя ученик, че борбата е била на почит от най-древни времена и особено се е развила при елините и римляните, затова се нарича гръко-римска, а още и френска, тъй като преди стотина години французите са я възродили и популяризирали.

— И у нас открай време се борят — каза Никола.

— Вярвам, но не са се борили по същите правила. Ако човек редовно тренира, спазва спортен режим и се бори по френския начин, добива ловкост и сила на лъв.

— В нашия герб има лъв. Той е стъпил на задните си крака и е вдигнал лапи, сякаш иска да се преборва с някого — каза Никола.

— Сигурно българите са силни хора, за да си изберат герб с лъв?

— Силни са… Но не знам защо нашият лъв се плези? — замисли се Никола.

— И ти утре, щом разбереш стойността си, сигурно ще ми се изплезиш — пошегува се французинът.

Никола погледна гладко изрязаните си нокти, разтвори ризата и вдъхна аромата, останал по кожата му от парфюмирания сапун.

— Въпреки всичко, изглежда, борците си живеят добре — каза той.

— Зависи… Нашата сила е радост за хората и тирания за самите нас… За днес стига! Сега следва последната точка от програмата: здрав сън.

 

 

Браила остана село пред Букурещ. За пръв път Никола Петров виждаше толкова хубави къщи и широки улици, толкова много файтони и магазини. Дублие го остави да разглежда витрините на търговската улица и потърси Цезар Сидоли.

Директорът се съгласи да включи в програмата на борбите и българина, но не му предрече особен успех. Турнирът щеше да се проведе под покровителството на двореца и в него щяха да участвуват известни румънски и чуждестранни борци, а също и турският шампион Мехмед Али.

— Имал съм такива здравеняци. И по-яки от него съм виждал, но са падали още в първия манш. Борбата е изкуство. За нея не се иска само мускули, а ум и техника — каза Сидоли.

— Това по-добре знам от вас — възрази Дублие. — Моят българин наистина още няма техника, но има сила и ум.

— Ще видим — скептично отвърна Сидоли.

— Не видяхте ли в Браила?

Директорът се усмихна снизходително.

— Там ви повиках да спечеля нещичко… Букурещ не е Браила. Тукашната публика не мога да излъжа с Расо, Петерсон и Робине…

— Забравихте да допълните — и Дублие.

Сидоли приятелски го хвана за ръката.

— Аз ви ценя. Вие сте бивш борец, от когото младите могат да се поучат… Не се сърдете. И аз вече не съм прочутият акробат Сидоли, а цирковият директор Сидоли. Обидно нещо е старостта, скъпи. И все пак позволявам си да ви посъветвам: не си губете времето с този хамалин.

— Господин Сидоли, нямам намерение да правя от Петров акробат, а борец — сепнато отвърна Дублие

— Дано е така. Дано е така…

Сключиха приличен договор.

 

 

За три вечери Петров победи три от знаменитостите на Сидоли. Старият акробат не можеше да си обясни как за половин месец българинът се е обиграл. Недодяланият младеж вече се чувствуваше на сцената като господар. Наистина той бе научил само няколко хватки за събаряне, хвърляне и сваляне в партер, но ги прилагаше навреме и безпогрешно. Сполучливо се справяше и с контрахватките и не се страхуваше, когато го принуждаваха да застане в партер. И нещо друго, което особено харесваше на зрителите: не „мързелуваше“ на тепиха и успяваше да „разиграе“ и най-пасивния партньор.

На петата вечер Букурещ бе покорен. Сидоли побърза да увеличи цените на билетите, постави допълнителни столове, пусна и правостоящи.

Между голямата българска колония се разнесе слух, че Никола Петров бил син на Боримечката, който уж след опожаряването на Сопот от башибозуците се преселил да живее в Горна Оряховица. Романът на Иван Вазов „Под игото“ беше излязъл преди няколко години и всеки грамотен българин го четеше.

Други говореха, че градинарят бил син или внук на този или онзи войвода. Правеха се облози и споровете трябваше да разрешава самият Петров. А той с недомлъвки даваше право и на едните, и на другите. Искаше му се наистина да е син на Боримечката, внук на Желю войвода или правнук на Инджето.

Най-разпаленият почитател на младия борец беше легационният чиновник Павел Патев.

— Ашкоолсун бе, нашенец! — тупаше го по врата с тънката си чиновническа ръка той. — Ботев за пръв път стана известен в Браила, а после в Букурещ. И ти вървиш по неговия славен път… На нашата измъчена, неизвестна на света Българийка ѝ трябват повече ботевци та било с перо, било с глас, било със сила да я прославят!

 

 

След 15 дни всички знаменитости отпаднаха и за финала останаха да се преборят непобедените Мехмед Али и Никола Петров. Бе обявено, че на тази борба ще присъствува и кралят, затова всички билети бяха запазени за министри, царедворци, генерали, богати търговци и чокои. Бяха ангажирани места за чуждите дипломати и представителите на немските фирми, които строеха железопътни линии в Румъния и инвестираха капитали за разкриване на нефтени полета. Чрез консулството Павел Патев успя да снабди и българската колония с билети.

Мехмед Али беше силен и опитен борец, обиколил столиците на почти всички европейски страни. Тежеше 118 килограма, бе с 10 см по-висок от Петров, имаше голям гръден кош и жилави мускули.

Борбата беше тежка и за двамата, но този път Петров се вслуша в съветите на Дублие да не бърза, а да разузнава слабите места на противника. Турчинът се опитваше по най-различни начини да го свали и все не успяваше. На няколко пъти направи грешка, но Петров не посмя да я използува, защото вече от опит знаеше, че 120-килограмов чувал с пясък не се равняваше на 120 килограма живо, съпротивяващо се тяло.

Спомените за турските безчинства бяха още пресни в паметта на българите и те виждаха в Мехмед Али не спортиста-борец, а вековния си враг и при всяка негова грешка го подиграваха.

Дублие не беше доволен от виковете на българите, защото се страхуваше да не би да подведат Петров. И наистина в желанието си да угоди на своите сънародници той направи прибързана атака, бе принуден да застане в партер и с мъка успя да се надигне и разкъса „ключа“ на турчина.

— Мълчете, бе! — провикна се Патев към настръхналите българи, но те не разбираха, че с крясъците си вредят на Петров и продължаваха да обиждат противника му.

Отдавна Букурещ не бе виждал толкова интересна борба. Самият крал беше възхитен и неведнъж даваше сигнал за продължителни ръкопляскания. За него се говореше, че преди да седне на румънския престол под името Карол I, още като принц Карл Хохенцолер — Зигмаринген е обичал да се бори със своите другари в Германия. Как и за какво се е борил, не се даваха подробности, но се знаеше с каква цел се разпространява тази мълва.

През седмата почивка турчинът започна да се задъхва, бягаше извън тепиха и българите отново започнаха да го обиждат.

Петров обхвана ръцете му под мишниците, приклекна, дръпна го и го прехвърли през себе си с такава сила, че турчинът не успя да направи мост, а падна на кръста си.

От вълнение Патев се беше изпотил. Ризата лепнеше на гърба му, яката ѝ се беше размекнала; студени тръпки лазеха по бедрата му.

— Победа! — извика той накрая.

Хвръкнаха шапки и калпаци. Българите се целуваха, станал на крака, крал Карол ръкопляскаше.

Цветя и монети обсипаха победителя, който приятелски махаше с ръка на краля.

Мехмед Али за пръв път падаше. Той бавно се надигна, без да погледне към залата. Искаше му се да цапне непознатия гяур и да побегне.

Но „гяурът“ събра цветя от сцената и му ги подаде.

— Аго, голям пехливан си. Измори ме — каза му той и го прегърна.

— Ашкоолсун на тебе — с въздишка рече Мехмед Али и разкриви лицето си в измъчена усмивка.

Публиката отново стана на крака. От ложата на краля излезе наперен офицер и се качи на сцената. Той поздрави двамата борци и съобщи, че „негово величество кралят на Румъния, възхитен от силата на българина Никола Петров, е благоволил да го награди с орден“.

Изсвири тръба. Офицерът разтвори червена кутийка и я подаде на Петров. Разнесе се химнът на Румъния и залата се изправи. Но още химнът не беше свършил, Патев запя „Шуми Марица“ и българите я подеха. Пееше и Никола Петров. В този миг той обичаше всички българи по земята и мислено се кълнеше никога да не допусне те да бъдат разочаровани, защото разбра, че неговата победа не е само негова, а и тяхна.

— Петров ме изигра. Той не е никакъв градинар, той е опитен борец — по време на награждаването пошепна Сидоли на Дублие.

— Опитен борец? Вие се шегувате. Отсега нататък ще става борец…

— Отстъпете ми го за 5000 леи.

— Не! Сам открих златната мина и сам ще я разработвам.

— Ще ви избяга…

— Знам, но онова, което аз не можах да постигна като борец, искам да го постигне той.

Сидоли недоверчиво се усмихна.

— Тогава кажете вие какво искате?

— Повече да не говорим!

Когато Петров влезе в съблекалнята, ръцете му трепереха от вълнение. Той отвори кутийката, извади ордена и го целуна.

— Събличай се и стъпвай в коритото! — строго му каза Дублие.

Петров съблече трикото и Дублие започна да го полива.

— Защо се мръщиш? Лошо ли се борих — изпръхтя под водата Петров.

— Горе-долу…

— А ордена?

— Забрави го! Той няма да те направи по-силен… Сега се изтрий и клекни двадесет пъти!

Дублие започна да брои на ум и когато Петров клекна двадесет пъти, накара го да седне и му направи лек масаж.

— Банята възвръща силите — поучително каза Дублие. — Ненапразно гърци и римляни са имали богове на водата… А ти не се срамувай, че рядко си се къпал. Много мои сънародници още не са се потапяли във вода. Щом си изтрият лицето с гъба, смятат, че са се изкъпали. Нещо религията ни не се спогажда с хигиената. Дано спортът научи французите да обикнат водата…

Влезе адютантът на краля и поднесе на Петров букет с цветя и 5 бутилки коняк „Наполеон“.

— Негово величество ви ги подарява, за да пийнете за негово здраве! Той е много доволен от победата ви и ви пожелава да станете европейски шампион.

— Ще се постараем, щото господин Петров да стане европейски шампион! — отвърна по войнишки Дублие.

Българите не се бяха разотишли и когато зърнаха Петров, втурнаха се към него. Всеки искаше да го прегърне, да го заговори. Нямаха намерение скоро да го оставят, ако Дублие не ги помоли да се разотидат. Останаха само Павел Патев и наетият от него файтон.

— Братленце, сякаш аз се борих, сякаш аз победих! — провикна се той, когато седнаха във файтона. — Тази вечер ще се напия от щастие.

— А ние ще отидем да спим! — пресече ентусиазма му Дублие.

— Ама как? Няма ли заедно да отпразнуваме? — запита разочарованият Патев.

Дублие категорично завъртя глава.

Петров подаде една бутилка на Патев и втора — на файтонджията.

— Пийнете си кралски коняк! — рече им той.

Камшикът изплющя и конете се разиграха из улиците на Букурещ.

Още на сутринта се качиха във влака за Париж. Дублие се страхуваше да не би Сидоли да се срещне с българина.

Бяха сами в купето. На Петров му се говореше.

— Значи много си пътувал?

— Много. Обиколил съм почти всички страни на Европа. Бил съм и в Цариград. Интересуваше ме да разбера как народите спортуват и се уверих, че борбата на древните гърци и римляни, изчистена от ударите с юмруци и обогатена преди стотина години от Линг, Митц и Ян, е най-съвършената. Тя създава у човека сила на полубог, а на зрителите дава вълнуващи мигове… Жалко, че англичаните се опитват да я развалят: разрешават на борците да се хващат за краката, да прилагат болезнени хватки… Заклевам те да не се опитваш да се бориш по друг начин, освен по правилата на френската борба. Тя си остава класическа. За нея се изискват сила и голяма техника.

Влакът сънно потракваше, но на Никола Петров не му се спеше. Всичко, което се мяркаше през прозореца на купето му, се струваше интересно и той често питаше Дублие коя река прекосяват, през кой град минават, как се наричат далечните, вече покрити със сняг планини.

А когато денят избледня и кондукторът запали ацетиленовите лампи, Петров започна да се интересува от миналото на своя учител.

Дублие отправи поглед към вече помътнелите стъкла.

— Животът ми донякъде се схожда с твоя… И аз от малък се борих за хляба си: чуках камъни по шосетата, зъзнех в една вятърна мелница през зимата… Грижех се крилата на мелницата да бъдат винаги срещу вятъра, а това не бе лесно. Мелехме брашно, а се хранех с картофи…

Дублие спусна стъклото и вятърът разпиля оределите му коси.

— Има ли вятърни мелници у вас?

— Казват, имало по сухите места, но не съм ги виждал… Караджейки се намират, колкото щеш. На всяка бара и камък се върти… А ти кога стана борец?

— Късно. Много преди да стана борец, бях ратай при абат Мюри… Той мразеше думата ратай и навсякъде разправяше, че съм бил негов духовен син, въпреки че вършех цялата черна работа в дома и нивите му… Беше скъперник, но лека му пръст, научи ме да чета и пиша.

Дублие говореше бавно и се мъчеше да употребява всички румънски думи, които знаеше, за да може българинът по-добре да го разбира.

— Едва ли скъперникът би ме изтървал, ако не ме ухапа бясно куче — продължи той. — Дали кучето беше бясно, не се знае, но селяните твърдяха, че е изяло умряла чучулига и от устата му прокапала бясна пяна… Според тогавашните санитарни разпоредби кметът на селото ме заключи в клетка и ме изпрати в Париж при учения Луи Пастьор, за да прави опити с мене… Лекуваха ме и чакаха да дам признаци на бесен, но, изглежда, организмът ми сам победи болестта и скоро ме пуснаха.

Дублие затвори прозореца и тракането на колелата заглъхна. Зад стъклото се застрелкаха искри и се размириса на пушек.

— Замолих професора да не ме връща на село при абата и останах в болницата. Грижех се за бесните, а те горките все се опитваха да ме ухапят… След години и аз се запознах с една Галя.

— Галя ли? — ококори се Петров.

— Наричаше се Жоржета. Беше бюфетчийка в цирк „Ориентал“… Циркът тръгна на турне и аз след него. Метех арената, пренасях реквизити, помагах при опъване на шатрата и накрая станах борец.

— Как така стана борец?

— Ами гледах как се борят и веднъж се опитах и аз… Побеждаваха ме, но щом се отървах от Жоржета, потръгна ми… Оттогава минаха двадесет години. Двадесет години! — повтори с въздишка Дублие. — А сега да се помъчим да дремнем. До Париж има още три дни път…