Димо Кисьов
Никола Петров — най-силният човек на века (12) (Биографичен роман)

Нови успехи

Няколко дни след срещата си с Подубний получи писмо от Хамбург. Директорът на цирк „Буш“ го канеше да участвува в традиционния европейски турнир по борба. Писмото му напомни за Ани Сет и въпреки изгодните условия, които му предлагаха, той го накъса с яд. Беше намразил Хамбург, но и Петербург му беше станал противен. За пръв път почувствува нужда да се уедини, да не мисли за никакви турнири, да си почине далеч от шумните градове и циркови сделки. Беше се и поуплашил, че силите му го напускат.

След няколко дни замина за Цюрих.

Нарочно не отседна в хотел, а нае стая в една селска къщурка близо до река Лиман. Стопанката, червендалеста селянка, го посрещна с недоверчива любезност и веднага му тикна в ръката ценоразпис за услугите и лист за хранене с подробна калкулация за всяко ястие.

Петров пренебрежително захвърли ценоразписа, дръпна перденцата и отвори тесния прозорец.

— По-внимателно, моля! Пердетата струват пари — предупреди го стопанката.

Влезе файтонджията и дотътри два куфара.

— Дяволските, сякаш са пълни с желязо — изпъшка той.

В куфарите имаше гири.

— Слушай, лельо! — обърна се Петров към селянката. — Ако не се спогодим, файтонът чака.

Жената се сепна.

— Че какво има да се спогаждаме. При мене е всичко точно и ясно. Тук са почивали артисти, музиканти, писатели…

— И сигурно всички са заболели… Я сядай и пиши какво искам да ми поднасяш сутрин, какво на обед и за вечеря! Не ми харесват твоите картофени манджи и овесени каши.

Когато селянката свърши да записва, лицето ѝ бе добило цвят на морков.

— И така може, но имате ли пари?

— Ще се намерят… Сега махни от кревата тези пухени възглавници и ми напълни една с прясно сено.

Селянката стоеше вдървена.

— И не ме занимавай с никакви калкулации. Колкото искаш, толкова ще ти платя…

Вечерта на масата седнаха четирма: Петров, стопанинът — гушест дангалак, червендалестата му жена и дъщеря им Грети, момиче с луни около носа. Стопаните бяха весели, защото гостенинът плащаше цялата вечеря.

И тук както при леля Куку Петров си изготви програма. Тя беше доста разнообразна: освен чувала и гирите имаше гребане с лодка, разходка в планината, цепене на дърва и пренасяне на сено от връх на връх. От последните две точки на програмата и дангалакът беше доволен.

Вечер всички седяха под едно дърво на двора и дангалакът им свиреше на бръмбазък. Когато бръмбазъкът млъкнеше, започваха щурците и жабите. По това време изгряваше луната и очите на Грети ставаха замислени. Майка ѝ даваше знак за спане с прозявка и всички се упътваха към леглата. Петров веднага заспиваше, а Грети продължаваше да гледа луната и галеше рошавото си одеало, представяйки си, че гали този силен и красив чужденец.

За десетина дни Петров завърза приятелство с краварите и с косачите, които виртуозно бръснеха главите на алпийските баири. Приятно му беше да говори с тях за земята, за сеното, за добитъка; да гледа ведрото небе, да слуша песента на вятъра и звъна на хлопатарите. И тук, както и в България, пастирите прескачаха ручеите с геги, и тук премерваха силите си с хвърляне на тежки камъни. И швейцарските селяни продаваха млякото, сиренето и маслото в града, а се задоволяваха с ръжен хляб, картофи и суроватка, за да спестят някоя пара за къща. Не ламтяха за земя, защото земята им раждаше само трева, а мечтаеха да имат мебелирана стая за чуждестранни гости.

Гребането по Лиман и километрите по стръмните алпийски пътеки освежиха Петров и възвърнаха предишното му самочувствие на непобедим. Споменът за неуспеха му в Петербург вече рядко го спохождаше, чувствуваше се бодър, здрав и без задъхване изкачваше и най-високите върхове.

Един следобед, когато се връщаше от връх Ютлиберг, му се стори, че някой вика за помощ. На върха беше ясно, но под него пълзяха тъмни облаци и човек лесно можеше да обърка пътя. Петров напусна пътеката и тръгна по посока, откъдето се чуваше гласът. След дълго търсене и подвикване стигна до остри скали, под които намери млада жена и мъж с побелели коси. Мъжът лежеше на едно бедро и пъшкаше.

Отишли до върха със зъбчатата железница, решили да се върнат пеш, заблудили се и при скалите мъжът си навехнал крака.

— Повече от час викам и никой не ми отвърна. Ако не бяхте вие, може би трябваше да нощуваме тук, а е толкова студено — потрепера жената.

Бяха американци. Той се казваше Д. Ф. Алтман, а тя Пеги.

— Ако ни помогнете, ще ви възнаградим — обеща Пеги.

Петров прегледа крака на пострадалия и подсвирна.

Глезенът се беше подул.

— Идете да повикате спасителната служба — изпъшка Д. Ф. Алтман.

Петров свали ризата си и превърза глезена му.

— Ако изстина, цял живот няма да се отърва от ревматизъм — поясни той, хвана американеца под мишците и го повдигна.

— Какво правите? Той не бива да ходи — извика Пеги.

Петров го метна на гърба си и тръгна да дири пътеката.

— Но това е невъзможно! Вие ще капнете. Той е толкова тежък — мърмореше жената след Петров.

По здрач намериха истинската пътека. Бяха изминали около четири километра, а до Цюрих имаше още десетина.

— Как се чувствувате? — запита Петров.

— Като във файтон — отвърна Д. Ф. Алтман.

— Вие сте необикновен човек! Цял Херкулес — възкликна Пеги.

— Който прилича на горила, нали?

— Не, нямам такова впечатление от вас, вие сте толкова…

Петров занесе пострадалия до селската си квартира, накара хазайката да сгрее вода и изпрати дангалака до Цюрих да докара файтон.

Щом хазайката разбра откъде гостенинът ѝ е носил американеца, започна да се кръсти.

Петров отвърза глезена на Д. Ф. Алтман, потопи го в легена и лекичко започна да го разтрива със сапун. Пеги пушеше, замислено го наблюдаваше и може би правеше сравнение между него и дебелия си мъж, когато се чу ужасен вик. Викът наподобяваше изстрел: изведнаж изтрещя и заглъхна.

— Глезенът се намести — каза Петров. — Кракът е изкълчен. Ще му направим компрес и утре ще спадне…

Американецът започна да рови из джобовете си, събра стотина долара и му ги подаде.

— Струва ми се, че е достатъчно — каза той.

— Не е необходимо…

— Но вие трябва да си получите възнаграждението. Това са 100 долара.

— Не са особено много за един Д. Ф. Алтман — с ирония се обади жена му.

— Щом настоявате да ги дадете, то прибавете ги към зестрата на Грети — каза Петров, пое парите и ги подаде на слисаното момиче.

Пеги изръкопляска.

— А докато чакате файтон, подкрепете силите си — продължи той и влезе в стаята си.

Хазайката и дъщеря ѝ се втурнаха към кухнята. Когато вечерята бе готова, Петров се появи в елегантен спортен костюм, грабна Д. Ф. Алтман заедно със стола и го премести до масата.

— Джеймс, не обиди ли господина с твоите мизерни 100 долара? — запита на английски Пеги, която разбра, че спасителят на мъжа ѝ не е обикновен швейцарски селянин.

Д. Ф. Алтман измърмори нещо и заби нос в чинията.

— Но всъщност кой сте вие? — след малко вдигна глава той.

— Американски шампион по борба — отвърна на английски Петров.

Лъжицата на Д. Ф. Алтман издрънка.

— Ка-а-ак? Американец?

— Българин съм. Спечелих титлата от вашия шампион Корбет в Ню Йорк…

— Боже! Нима вие сте господин Петров? — плесна с ръце Пеги. — Та ние присъствувахме на борбата ви. Щастие е да се запознаем с вас…

Оказа се, че Д. Ф. Алтман е бизнесмен, пристигнал в Швейцария да инвестира капитали в някакво новосъздадено предприятие за оптика, а жена му — известната естрадна певица Пеги Дейвид.

— Вестниците писаха, че след борбата Корбет станал гангстер — каза Пеги.

— Та той си беше гангстер и по време на борбата — отвърна Петров.

Поканиха го да им гостува в Америка.

— Зарекъл съм се вече да не прекосявам океана… Не ме е страх от силни хора, но се отвращавам от гангстери. Вашият Корбет може да ме застреля и с лява ръка…

Най-после файтонът пристигна и понесе семейство Д. Ф. Алтман към Цюрих.

Същият файтон доведе Пеги при българина сутринта. Тя се бе въоръжила с бастун и фотоапарат.

— Искам да снимам лобното място на мъжа си. Бихте ли ме придружили до скалите? — с очарователна усмивка го замоли тя.

— Не се ли страхувате? Може и вие да си изкълчите крака?

— Не, не се страхувам. С вас бих отишла и в ада…

Този път нямаше мъгла и скалите се оказаха гостоприемни. Пеги им направи снимка.

— Никога не съм виждала по-приятни скали — когато се разделяха, каза тя. — А утре ще отидем ли да им направим още една снимка?

— Трябва да замина за Хамбург — неочаквано и за самия себе си, отвърна Петров.

Нослето на Пеги побледня.

— Но ти нищо не ми спомена за заминаване!?

— След седмица трябва да защитя титлата си в цирк „Буш“.

Пеги обви тънките си ръце около шията му, целуна го по белега и побягна.

Тази вечер хазаите го посрещнаха тържествено. Масата бе украсена с планински цветя. В средата ѝ стърчеше бутилка с вино.

— Вие сякаш сте разбрали, че ще се разделяме — щом видя масата, извика Петров.

Очичките на Грети се замъглиха.

— Не сме разбрали, че си отивате… Не ви ли харесва при нас? — делово запита хазайката.

— Харесва ми, но се налага да замина.

Грети избяга в стаята си.

Дангалакът зачупи възлестите си пръсти и се покашли.

— Ние пък решихме да ви предложим нещо — заговори той.

Хазайката прокара длан край устни и лицето ѝ се опъна.

— Опознахме се, харесахте ни, пък и нашата Грети…

Петров вдигна глава и хазайката млъкна.

— Не спирай насред пътя! — подкани я дангалакът.

Жена му попреглътна и в най-големи подробности разви бъдещите планове на семейството: построяване на триетажна къща с трапезария и баня.

— Това е много хубаво — поощри я Петров.

— От нашето място се вижда и планината, и езерото, а реката е на стотина метра. Ще издигнем цял санаториум. За пет години ще забогатеем… Моят дървеняк ще се занимава с кравите, аз ще готвя, Грети ще пере, ще чисти стаите, а вие ще посрещате гостите и ще ни ръководите. Разбрахме, че знаете чужди езици, а щом се отказвате от 100 долара, сигурно ще намерите 40–50 хиляди франка за нова къща… Дайте си ръката и останете тук. Грети е съгласна…

Петров се засуети и по стар навик започна да потупва джобовете си за цигари.

— Благодаря ви, но работата ми е такава, че не се свъртам на едно място. Днес съм в Швейцария, утре във Франция, Англия, обикалям държавите… Пък дал съм и дума на момиче от моя край… После вярата: вие се кръстите по протестантски, а аз съм православен… Грети е хубава, заможна, ще си намери по-добър момък от мене…

Чудеше се какво да излъже, та по-лесно да отклони неприятния разговор. Грети разреши въпроса: затръшна вратата и родителите ѝ млъкнаха.

Сутринта хазайката донесе сметката. Тя бе точна до сантим. В яденето бе калкулирана и солта. Изпрати го само дангалакът.

— Пак заповядайте. Много сме доволни от вас — каза той.

Файтонът се затъркаля по стръмнината. Петров погледна към къщата и зад едно перденце видя Грети. Махна ѝ с ръка за сбогом…

 

 

Тази година в турнира на цирк „Буш“ щяха да участвуват: Жон Пол, Хицлел, Еокерол, Станислав Циганевич — Збишко, Винцел, Али Ахмед, Джовани Райцевич, Ридер, Наги и още няколко световно известни борци.

Никола Петров нае най-луксозния апартамент в представителния хотел на Рудолф Сет и веднага отиде в цирка да се запознае с програмата на борбите. Директорът на цирка едновременно се учуди и се зарадва, като го видя. Преди да започнат деловия разговор, той вдигна телефона и съобщи в рекламната агенция за пристигането на световния шампион. После направи разместване в програмата и предложи на Петров да открие турнира със среща между него и пруския шампион Райтер, който се бореше с името на героя от „Нибелунгите“ Зигфрид.

Решението на Никола Петров да участвува в турнира предизвика голям интерес, а в „клюкарските“ си рубрики вестниците не забравиха да споменат, че той е бил годеник на Ани Сет. Това съобщение докара в цирк „Буш“ стотици жени, които никога не бяха и помислили да гледат борба.

Въпреки някои коментари, че Никола Петров не е във форма за такъв сериозен турнир, той всяка вечер побеждаваше по един шампион и отново обираше лаврите на публиката. Планината го бе освежила, той се бореше сигурно и с елегантна лекота излизаше от опасни положения. Отново доказваше, че владее техниката на борбата до съвършенство. Още в първите маншове разкриваше слабостите на своите съперници и с безпогрешна тактика ги принуждаваше да се чувствуват несигурни и по-слаби, отколкото всъщност бяха.

Само Лоран Бокероа, ученикът на Пол Понс, му създаде доста грижи. Французинът се бе амбицирал да отмъсти за поражението на своя учител и когато усети, че силите му го напускат, заигра непозволено. Петров се принуди да го накаже с хватка, която причини на Бокероа непоносима болка.

— Не се сърдя. Заслужавах си го — каза Бокероа след завършване на срещата.

— Борецът трябва да овладява нервите си — посъветва го Петров.

Французинът въздъхна.

— Вие не ни давате възможност да се доберем до голяма награда. Смятахме, че този път няма да дойдете. Така ни съобщи директорът на цирка, а ето, че ненадейно се появихте…

— Приятелю, и на мене не е лесно да побеждавам…

— А ние си мислим, че боговете ви покровителствуват…

— Искате да кажете, че имам шанс? — задържа погледа си върху него Петров.

Французинът се смути.

— Не го казах в такъв смисъл, но все пак ми се струва неестествено с вашите килограми да сразявате много по-тежки борци. Впрочем това не е мое мнение, а на Пол Понс. Той тогава беше сигурен в победата си, а след това се затвори в стаята си, никого не искаше да вижда, не се хранеше и се уплашихме, че ще умре. Не можеше да понесе позора, че го сразихте пред очите на сънародници, роднини и приятели.

— Знам. Знам… Страхувах се от Пол Понс, борех се с цялата си воля, сили и после мислех за него. Това е спортът: може да обичаме, да уважаваме и да се страхуваме от съперника си, но трябва да се стремим да го побеждаваме. Поздравете го и му предайте, че и аз вече изпитах неговата мъка…

Петров се окъпа, освободи масажиста и се прибра в хотела да напише някакво писмо. Преди полунощ ключът на спалнята му падна и друг ключ влезе в бравата.

Помисли, че е крадец, остави писалката и се втурна към спалнята. На вратата се появи Ани Сет, хвърли се към него и замря на гърдите му.

Петров я отдели от себе си.

— Не ме потърси. Не поправи грешката ми и ето аз самата… — пошепна Ани.

— Защо дойде при картоиграча? — запита я Петров.

Ани вдигна разплакани очи.

— Не се шегувай. Аз съм нещастна… Виновен е баща ми.

— Изчезна, върна годежния подарък и остави баща си да се разправя с мене… Съжалявам, че не обърнах внимание на Вардия. Тя беше честно момиче…

— Но тогава татко ме заплаши, че ще ме обезнаследи — разхълца се Ани.

Петров се обърна.

— Как е Ковиот? Как са шимпанзетата? — през рамо я попита той.

— Стига! Стига! — затисна с длан устните му тя. — Не ми говори за него!… Забрави ли езерото, островчето, вечерите във вилата? Не си ли спомняш за нашите мечти? Отново искам да живея в една къщичка край Янтра…

Петров заби поглед в тъмния прозорец.

— Не, не си спомням.

Ани се хвърли върху леглото.

— А аз, глупачката, си мислех, че си дошъл в Хамбург заради мене…

— Дойдох да защитя честта си и да се надсмея на някогашната си глупост… Прав е учителят ми Дублие. Той казваше, че борецът трябва да се пази от жените…

— Значи? — надигна се Ани.

— Вече е късно, трябва да си лягам. Утре ми предстои сериозна борба.

— А аз? — изхлипа тя.

— Върни се при Ковиот — каза Петров и отвори вратата.

На другия ден в пушалнята на хотела го намери Рудолф Сет. Брадата и мустаците му трепереха.

Петров пиеше кафето си и четеше вестника. Престори се, че не го забелязва.

— Искам да ви предложа нещо — седна до него Рудолф Сет.

Петров отпусна вестника.

— Да поиграем на покер ли?

— Не увеличавайте мъката на един нещастен баща — патетично каза Рудолф Сет.

— Нещастен!?

— Ани заплашва със самоубийство, ако…

Старият не се доизказа и нервно задърпа рунтавите си мустаци.

— Заплашете я, че ще я обезнаследите, и тя няма да се самоубие.

Германецът се изпъна, лицето му се удължи.

— Тази нощ тя е била при вас — с прокурорски глас каза той.

— Да.

— Целият град знае и мъжът ѝ… Ако бях по-млад, щях да ви извикам на дуел, но понеже съм разумен, настоявам да се ожените за Ани. Зестрата ѝ ще бъде този хотел…

— Хотелът е хубав, но се страхувам да не го проиграя на комар…

Рудолф Сет подскочи и зае гренадирска стойка.

— Тогава кажете какво искате?

— Да ме освободите от присъствието си.

Рудолф Сет дръпна сакото си, обърна се по войнишки и излезе.

Турнирът завърши с пълен триумф за Никола Петров. Ани Сет изчезна, но отново се появи Пеги Дейвид.

— Не исках да те безпокоя по време на борбите, но след като си вече победител, смятам, че няма да ми откажеш малка разходка — пресрещна го пред цирка тя.

— Как е глезенът на мъжа ти?

— Мъчно заздравява, но го убедих, че климатът на Хамбург е най-подходящ за него.

Разходиха се с лодка из езерото и я заведе на познатото му островче. Тъпчеше спомените си за Ани…

— Цяла вечер се оставих да ме дирижираш. Ще ми кажеш ли името на истинската героиня, чиято роля играх? — запита го Пеги.

— Казваше се Ани Сет.

— В драма ли играх или в комедия?

— В еснафска оперета, където накрая тържествува пресметливостта… Героинята напуска Херкулес и забягва с някакъв дресьор на шимпанзета, но после съжалява и…

— Достатъчно! — прекъсна го Пеги. — А сега ще изиграем една истинска любовна драма. В нея героинята ще напусне доларовия си мъж и ще тръгне подир Херкулес.

Петров не ѝ отговори.

 

 

И все пак споменът за първата любов теглеше българина към Германия и той често я посещаваше.

В навечерието на Световната война в Берлин се проведоха борби, на които голямата награда бе спечелена от Никола Петров. Турнирът бе определен за излъчване и на германски шампион. Победата на българина раздразни шовинистично настройваните граждани и особено военните. За да повдигне патриотичното самочувствие във войската, един адмирал покани Петров да се бори в най-голямата военно-морска база на Германия — Кил. Призова и други силни борци, но повече се надяваше на своите моряци да победят прочутия българин. Бяха му подшушнали, че борбите в Берлин са били предварително нагласени. Първата награда бе съблазнителна и Петров прие поканата.

Десет дни залата на „Адмирал Палас“ кипеше от развълнувани моряци и моряшки момичета, наричани на тамошния жаргон тудита.

Офицерите и моряците мъчно понасяха победите на българина над техните зигфридовци и името Никола Петров бързо се превърна в синоним на враг.

Всяка вечер адмиралът наблюдаваше борбите от замаскирана ложа, в която се виждаше цялата зала през система от огледала. От тази ложа дежурните офицери шпионираха поведението на моряците и когато настроението им прехвърляше границите на военния устав, взимаха дисциплинарни мерки.

За финала се класираха Петров и един борец, който по време на морската си служба бе стигнал чин боцман само заради заслугата си, че никой военнослужещ не можеше да го победи. На него разчиташе и адмиралът, без да знае, че навремето Петров го е побеждавал.

Преди още да излязат борците, залата се наелектризира от патриотични маршове. Моряците възторжено ревяха и тудитата им пригласяха. Адмиралът наблюдаваше морето от руси глави в огледалото.

Борбата започна и песните се смениха с ругатни по адрес на българина. Но както в песните, така и в ругатните германците не проявяваха особена фантазия.

По време на почивките моряците окуражаваха своя непобедим боцман прави, пеейки „Дойчланд, Дойчланд юбер алес…“ и боцманът-борец също трябваше да заеме войнишки стоеж.

Съдията, някакъв мичман, направи забележка на Петров да застане мирно, когато се пее германският химн, но българинът не му обърна внимание и докато залата възторжено виеше, той спокойно бършеше врата си.

Това предизвикателство още повече озлоби моряците и те заплашително почукваха каниите на ръбестите си ножове.

На Петров му омръзна да слуша разбесувалата се военна сган и бързо се справи с боцмана. Залата изрева като ранен звяр. Никой не допускаше, че техният кумир може да падне.

— Позор! Българинът го победи с хитрост! — категорично заяви една стригана глава и моряците извадиха ножовете си.

— Не е вярно! Никола Петров ме победи според правилата — провикна се уплашилият се боцман от сцената, но никой не го слушаше.

Фанатизираните моряци с ножове в ръце настъпиха към победителя. И когато се готвеха да атакуват, от ложата се подаде адмиралът.

— Що за безобразие!? Не ми харесва тази простащина — извика той и моряците замръзнаха.

Най-старшият офицер изкомандува „за среща!“ и сякаш мощен плесник отхвърли главите към ложата.

— Вън! — кресна адмиралът.

— Кръ-гом! Ходом марш! — изрева най-старшият и моряци, и тудита замаршируваха в такт…

Масажистът разтриваше Петров с одеколон, когато в съблекалнята влезе адмиралът.

— Поздрав на победителя! — сърдито извика той и подаде ръка на Петров. — Откровено да ви кажа, щях да се радвам, ако бяхте паднали. Вие разколебахте вярата на моите моряци в силата на германеца…

— Ако бях паднал, щях да изгубя вярата в себе си — отвърна Петров.

— Грешката е моя. Заблудиха ме, че предварително сте уговаряли кой борец да победи.

— Навярно вече няма да мислите така поне за мене…

— Съжалявам, че не сте мой моряк. Веднага щях да ви произведа мичман…

— Голяма чест ще бъде за един дезертьор да бъде мичман…

За да предпази Петров от патриотичния гняв на моряците, адмиралът нареди да го заведат в хотела под конвой…^[1]

 

 

След Хамбург Париж отново заговори за българина. „Босток“ не беше събирал толкова зрители от времето на Всемирното изложение. Най-силният човек на XIX век си оставаше най-силен и през XX век.

Този път противници на Петров бяха унгарецът Ноги, белгиецът Онер, турчинът Сали Сюлейманов, англичанинът Берлинг, шотландският шампион Мунро, австриецът Антонич и непобедимият от никого норвежец Стренж.

След двадесетдневни борби и този път без загуба остана Никола Петров. А на финала непобедимият Стренж падна още във втория манш. Петров бързаше. Беше обещал на Лазар Добрич да види номера му с въртящия трапец във „Фоли Бержер“, където отново гастролираше.

Пеги бе наела фиакър и го чакаше пред хиподрома. Тя вървеше неотлъчно по стъпките му като детектив.

— Глезенът на мъжа ми вече оздравя, но моето гърло ще заболее от викане — каза му тя.

— Дано са ти останали сили да повикаш и за Лазар Добрич.

В „Босток“ триумфираше Никола Петров, а във „Фоли Бержер“ — Лазар Добрич.

Пеги с нескрито любопитство следеше опасния номер на българина, но когато публиката го възнагради с овациите си, тя се заинати и не пожела да ръкопляска.

— Само за един мога да викам — отвърна тя, когато Петров ѝ направи забележка.

— Откажи се да оригиналничиш и да ми внушаваш, че си влюбена в мене — смъмри я той.

— За да ти докажа, че не лъжа, още сега съм готова да зарежа Д. А. Алтман и да замина за България с тебе.

— И аз бих искал да замина, но…

— За мене не съществува „но“ — каза Пеги.

— Но аз обичам друга.

Американката извади от чантата си пистолет със седефена дръжка.

— Ще си разчистя сметките с нея!

— Скрий пистолета! Хората ще помислят, че участвуваме в програмата.

Пеги прибра пистолета и след малко каза:

— Всъщност какво значение има, че не ме обичаш? Достатъчно е, че аз те обичам… Как се казва твоята… любима?

Смутен от любопитните погледи на съседите, Петров разтвори програмата и погледна в нея. Следваше номер на нашумялата певица Стефани.

— Запитах те как се казва твоята? — тропна с крак Пеги.

— Стефанка… Казва се Стефанка.

Без да иска, не я излъга. Далеч от Париж в подножието на Балкана се бе родило едно голямооко момиченце, което кръстиха Стефанка.

След досадното си преследване американката му бе омръзнала, излъга я, че заминава за Рим, а отиде да си почине при леля Куку. Поиска му се да поработи в зеленчуковата градина и да полови мренки в реката.