Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (6)

6.

— Не ме тревожат двете й приятелки — Грант Лоринг говореше от уличен автомат. — От това, което ми каза, явно никоя от тях не представлява потенциална заплаха.

— Да, сър, съгласен съм — отвърна отсреща Джон Бранч.

Налагаше се Грант да се напряга, за да различи думите. Приглушеният страничен шум в оживения търговски център му пречеше да чува ясно.

Беше нелепо да се опитва да провежда делови разговор от уличен телефон, помисли си той. Освен това бе изморително и изключително неефективно. През изминалите няколко дни бе пропилял безумно много от изключително ценното си време в таксита, докато се придвижва от и до търговски центрове из различните големи курортни комплекси в Скотсдейл, за да използва анонимни телефонни линии.

Затрудненията с комуникацията бяха само част от проблема. Щеше да се наложи да нареди на Бранч да залепи копията от снимките и папката на дъното на казанчето в някоя мъжка тоалетна, защото не можеше да рискува да бъдат изпратени чрез компютър. Беше принуден да плаща в брой за всичко — а това също бе голямо неудобство. Но най-дразнещото в случая бе, че за събирането на сведенията се налагаше да разчита на третокласни изпълнители като онази възрастна дама частен детектив.

Но му бе пределно ясно, че във времето, когато телефоните можеха да се подслушват от хиляди мили, а плащанията с кредитни карти можеха също толкова лесно да бъдат проследени чрез интернет, старомодният подход бе единственият възможен път, ако искаше да не привлича вниманието на някои от старите си, безмилостни врагове.

Допреди две години бе извършвал дейността си изключително в интернет и това едва не го бе убило.

Изчака, докато една шумна групичка тийнейджъри отмине фоайето с телефоните, и тогава продължи разговора.

— Както казах, няма защо да се притесняваме за двете жени. Според доклада на Ръсел, едната е освидетелствана луда, която в миналото си е била затворена в психиатрия, а другата е самотна майка, която работи почасово в обществена библиотека.

— Да, сър — потвърди Бранч.

— Ако Аркадия Еймис просто изчезне, единственото, което двете могат да направят, е да подадат сигнал за издирване в полицията — отбеляза Грант повече на себе си, отколкото на Бранч. — Никой не обръща внимание на сигналите за изчезнали хора. Всяка година се регистрират хиляди такива и остават без последствия. Но частният детектив, Труакс, може да се окаже проблем. Ако Еймис изчезне, той може да реши да я потърси. И ще знае какво да прави. Според доклада на Ръсел, онази, лудата жена — Зоуи, е омъжена за него.

— Да, сър.

— Това е адски странно. Що за детектив може да е толкова тъп, че да се ожени за избягала от лудницата?

— Съжалявам, сър — сериозно отвърна Бранч. — Нямам отговор на този въпрос.

От безсилие на Грант му идваше да удари слушалката в стената няколко пъти. Бранч бе полезен, но си имаше и недостатъци. Този тип бе много стегнат. Тайничко Грант бе започнал да го нарича Странния Джон.

— Труакс е неизвестна величина, а аз не обичам неизвестните — продължи той.

— Ръсел предложи да направи по-обстойно проучване за него. Мога да й се обадя и да й кажа да се заеме с това.

Грант набързо обмисли варианта.

— Не, нека да не я замесваме отново. Вече знае повече, отколкото трябва. Ако Труакс действа законно, няма да е много трудно да го проверя. Сам ще се заема.

— Да, сър.

— Къде си сега?

— В апартамента си — отвърна Бранч. — Канех се да потренирам този следобед. Искате ли да остана до телефона?

Този човек бе обсебен от тренировките си, помисли си Грант. Или от нещо друго. Определено бе странен.

— Не е задължително — каза в телефонната слушалка. — Ще ми отнеме известно време. Ще ти се обадя в пет и половина. Дотогава би трябвало да съм разбрал дали Труакс ще представлява проблем.

— Да, сър.

Грант затвори телефона и се запъти към най-близкия изход. Точно от това нямаше нужда. Отново задържане. Но трябваше да е сигурен в действията си. Не можеше да си позволи да сбърка. Труакс предизвикваше някои въпроси, на които трябваше да си отговори, преди планът му да може да бъде изпълнен успешно.

Навън хвана такси. Бранч предполагаше, че той е шеф на правителствена агенция, която е толкова секретна, че официално не съществува. В едно бе прав, помисли си Грант. Агенцията не съществуваше. Бе си я измислил и бе изровил фалшивите документи за самоличност, които си пазеше от миналото, за да подкрепи историята, която бе разказал на Странния Джон.

Бяха го предупредили, че макар и да е склонен да убива, този тип си има свой собствен код на честта. Той се считаше за патриотичен войн. Би извършил убийство само в името на истината, справедливостта и американския начин на живот.

Грант предполагаше, че няма да му е нужно много време да получи някои основни сведения за миналото на Труакс. Трябваше му само анонимен компютър. Знаеше къде да го намери — в най-близкия клон на обществената библиотека на Скотсдейл.

Отговорите наистина се появиха бързо и никой от тях не му се понрави. Промени плана си.

В пет и половина същия следобед бе в друг търговски център и стоеше пред поредния телефонен автомат.

Бранч бе на мястото си. Грант си го представи как седи в малкия си мизерен апартамент, с предплатен за седмица наем. Трябваше да му го признае. Човекът умееше да изпълнява заповеди. Всъщност следването на заповеди бе нещо като религия за Бранч. Грант имаше тревожното усещане, че това е един от начините той да запази поне донякъде разсъдъка си.

— Труакс определено е проблем — каза Грант. — Голям. Всъщност онова, което научих днес следобед, поставя цялата операция в различна светлина.

— Да, сър?

— Моите хора в Лос Анджелис ме осведомиха, че Итън Труакс е бил замесен в прането на пари там. Никога не успели да го докажат, но били сигурни, че изпълнява поръчки за брат си Дрю Труакс, който бил начело на една от най-големите сделки. Итън свършил цялата мръсна посредническа работа. Той е човекът, който се е срещал с наркотрафикантите и терористите и е уредил парите да бъдат пренесени през границата и да бъдат внесени в различни банки.

— Какво е станало?

— В Лос Анджелис смятат, че е имало някаква вътрешна борба за надмощие — поясни Грант, като следваше сценария, който мислено бе нахвърлил. — Когато всичко приключило, Дрю Труакс бил мъртъв. Убийството явно било поръчано от мъж на име Саймън Уендоувър. След смъртта на Труакс всичко се разпаднало. Изглежда, Итън Труакс е решил да преглътне загубата и да се измъкне от града. Но очевидно първо се е отървал от Уендоувър.

— Убил го е?

— Официалната версия твърди, че Саймън Уендоувър се е удавил при инцидент с яхтата си. Нямало свидетели, така че не е имало и дело срещу Труакс. Изобщо не са му предявили обвинение.

— Какво прави той в Уиспъринг Спрингс?

— Мисля, че спокойно може да се заключи, че се е върнал към семейния бизнес.

— Прането на пари?

— Точно така. Ново място, но все така близо до границата — Грант помълча за миг, преди да съобщи голямата новина. — Ако се съди по снимките, можем да предположим, че си е намерил и нов партньор.

— Аркадия Еймис?

— Да. Ситуацията е много по-сложна, отколкото изглеждаше първоначално. Труакс е голям проблем. Но измислих как да убием с един куршум два заека.

Той обясни в общи линии новия си план, като се стараеше да говори пределно ясно с оглед умствените възможности на Странния Джон.

— Можеш ли да се справиш с, хм, новата мисия? — попита той, когато свърши. Странния Джон много се впечатляваше от думата „мисия“. За него това бе като някакъв Свещен Граал.

— Да, сър. Няма никакъв проблем с мисията, сър.

— Трябва да изглежда като нещастен случай — повтори Грант. — Ясно ли е?

— Да, сър.

Грант затвори и отиде да си купи кафе. Всъщност се нуждаеше от едно мартини. След разговор с Бранч винаги се чувстваше напрегнат и притеснен.

Беше му се наложило да се обади на човек, който му дължеше услуга, за да се свърже с професионалист с мускули за тази работа, и в резултат се оказа в позиция, която не му позволяваше да е прекалено придирчив. Бе принуден да приеме, каквото му предлагаха, защото не можеше да си позволи да пропусне удобната възможност.

Онази мръсница, без да се усети, бе задействала единствения капан, който той за свой късмет й бе заложил — една банкова сметка, която тя бе отворила под фалшиво име и самоличност. Близо две години бе следял тази сметка, дебнейки какъвто и да било намек за активност. Когато бе минала година и няколко месеца без никакъв знак, че е ползвала сметката, бе започнал да се чуди дали наистина не бе загинала онази нощ в езерото.

Но на втори ноември осем хиляди долара бяха изтеглени от тайната сметка и той бе принуден да се изправи пред най-ужасния си кошмар — тя беше жива и притежаваше проклетия файл.

Тогава бе направил онова, което умееше най-добре. Бе проследил парите чак до Уиспъринг Спрингс, Аризона.