Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (38)

39.

Аркадия бавно се потопи в бълбукащите води на басейна и седна срещу Зоуи и Бони.

— Трябва да ви призная нещо — започна тя. — Зоуи, вече никога няма да се присмивам, задето купуваш всички онези полезни за здравето и самоотбраната приспособления за Итън. Вчера следобед излязох и купих витамини и суперсилен слънцезащитен лосион за Хари.

— Това звучи като крайно наложителна мярка предвид обстоятелствата — увери я Бони.

Зоуи потрепери.

— Настръхвам само като се сетя как двамата сте били съвсем сами в онази тъмна уличка с Грант Лоринг.

— Аз също — призна си Аркадия.

— Трудно ми е даже да си представя колко ужасно е било да стоиш в онази количка на чистач — обади се Бони.

— И това бе противно. Но най-лошото дойде, когато чух Хари да вика името на Грант. Разбрах, че не е сигурен кой точно е чистачът и се опитва да се увери, че именно това е търсеният от него мъж, преди да направи нещо. Ужасих се, че Грант може да го убие пръв.

— Затова си изскочила от количката, за да разсееш Грант и да дадеш на Хари възможност да стреля. — Зоуи отново потръпна. — Много смело от твоя страна. Грант можеше да реши да застреля първо теб.

— И вие двете щяхте да направите същото, много добре го знаете. Освен това, каква бе алтернативата? — изтъкна Аркадия. — Още не мога да повярвам, че Грант завинаги си е отишъл. Усещам, че за пръв път от много години мога да дишам свободно.

— Какво ще правиш сега? — попита Бони. — Ще се върнеш ли към предишния си живот?

— Не. Сега имам нов. Това е истинският ми живот. Ще остана тук.

— Много добре те разбирам — разпалено се съгласи Зоуи.

Аркадия леко наклони глава настрани и внимателно се вгледа в Зоуи.

— Как вървят нещата при теб? Нови срещи с онези странни вибрации?

— Не, слава богу. Но да си призная, убедена съм, че онези паяжини не са били оставени от Джон Бранч. Сигурна съм, че ако той бе източникът, щях да доловя следи от тях и в апартамента му.

— И сега какво? — любопитно се обади Бони.

Тя погледна приятелките си и се подготви за отпор.

— Има още една възможност, която бих искала да проверя. Линдзи Войл.

Бони и Аркадия я зяпнаха. Изглеждаха разтревожени, забеляза тя. Много разтревожени.

— И как по-точно се каниш да я провериш? — попита Аркадия.

— Ами всъщност вече имам план.

— От това се опасявах — каза Бони.

Аркадия, изглежда, се бе примирила.

— Разкажи ни.

Зоуи се поизправи на мястото си. Водата кипеше от мехурчетата около нея.

— Мислех си за двете места, където улових лошата енергия. Освен лудостта, има и още някои сходни черти.

— Като например? — подкани я Бони.

— И на двете места имаше нещо счупено или липсващо. — Погледна към Аркадия. — Откри ли химикалката с Елвис?

Приятелката й поклати глава.

— Не.

— Вчера прегледах снимките от плика, който бях забравила в офиса ти. Бях поръчала по две от всеки кадър. Една от снимките, на нас двете, която Тео бе направил, липсва.

— Това ли е всичко? — Бони не изглеждаше убедена.

— Не съвсем. В библиотеката ми в изложбената къща имаше счупена ваза и така и не намерих червената чаша, която бях оставила там.

Аркадия се замисли над тази информация за момент.

— Смяташ ли, че липсващите и счупените предмети са важни?

— Не знам — призна Зоуи. — Но съм убедена, че има връзка. Както вече казах, изключих възможността Джон Бранч да е бил източникът на паяжините, но тогава остава Линдзи Войл. Ще ми е нужна помощта ти, Аркадия.

— Не мислиш ли, че е добре да помолиш Итън за съвет? Все пак нали той е експертът?

— Не — отвърна Зоуи. — Не искам да замесвам Итън. Поне засега.

* * *

Итън спря пред лъскавото бюро на рецепцията и погледна добре облечения служител.

— Здравей, Джейсън.

— Господин Труакс. Дошли сте да се видите с господин Раднър?

— Да. Кажи му, че ще бъда кратък.

Джейсън вдигна телефона, размени няколко кратки реплики и затвори.

— Насам, моля.

Итън го последва в добре обзаведените помещения на централата на „Раднър Секюрити Системс“ покрай редица бюра, заети от множество професионалисти, работещи усърдно пред доста скъпи компютри. Всеки път, когато идваше тук, имаше странното усещане за дежа вю. Корпоративната централа на „Труакс Секюрити“ в Лос Анджелис много бе приличала на това място. Понякога се чудеше дали и двамата с Нелсън не са пострадали от един и същи декоратор.

Джейсън почука веднъж и отвори вратата на личния кабинет на Нелсън Раднър.

Той вдигна поглед от някаква папка. През последната седмица бе остарял с поне сто години, помисли си Итън.

— Малко съм зает в момента, Труакс. За какво става дума?

Итън погледна към вратата, за да се увери, че е добре затворена. После спокойно седна в едно от скъпите кресла за клиенти.

— Реших, че сигурно би искал да знаеш, че моята съпруга се натъкнала на твоята вчера следобед.

Нелсън не помръдна, но Итън разбра, че значението на вчерашния ден не му е убягнало. Ставаше дума за четвъртък.

— Къде? — дрезгаво попита Нелсън.

— И двете са присъствали на сеанс по медитация в дома на жена на име Табита Пайн. Това беше първото посещение на Зоуи, но явно твоята съпруга се е записала за пълния курс. Присъствала е на сеансите всеки вторник и четвъртък през последния месец.

— Всеки вторник и четвъртък?

— Следобед. Плащала в брой, защото смята, че ти не би одобрил, и не иска да се вдига скандал за подобно нещо.

Нелсън много грижливо затвори папката. Потърка горната част на носа си.

— Не знам какво да кажа. Постъпих като пълен идиот.

— Е, не бъди прекалено суров със себе си. Когато става дума за Зоуи, и на мен ми трябва много малко, за да престана да разсъждавам рационално. Предполагам, че такава ни е природата.

— Вероятно.

Итън стана и отиде до вратата.

— Съветвам те да купиш цветя на път за вкъщи тази вечер.

— Мисля, че точно така и ще направя. — Нелсън се облегна назад в стола си. — Значи казваш медитация?

— Да.

Нелсън се намръщи.

— Дария е била права. Ако ми беше казала, че се е записала на курс по медитация при онази измамница Табита Пайн, направо щях да побеснея.

— Но сега няма да го направиш, нали? — С равен глас попита Итън. — Искам да кажа, нали сега съзнанието ти е много по-отворено от преди.

— Кажи ми честно, Труакс. Какво би направил ти, ако твоята жена ти заяви, че ще похарчи няколко хиляди долара за курс по медитация при онази Пайн?

— Говориш с човек, женен за декораторка, чиято специалност е максимализиране на позитивния енергиен поток в жизненото пространство на клиентите си — сухо отбеляза Итън.

— О, да, вярно. Онази работа с фън шуй. Бях забравил. — Нелсън се ухили широко и сега изглеждаше подмладен със сто години. — Щом ти можеш да приемеш кариерата на жена си, и аз мога да преглътна новото хоби на Дария.

— Далеч по-добро е от онова, с което смяташе, че се е захванала.

— О, да — с благодарност в гласа се отзова Нелсън.

— Определено.

* * *

Линдзи Войл живееше в „Дезърт Вю“ — елитен, ограден квартал в близост до голф игрището, който бе свързан с много неприятни спомени за Зоуи. Опитваше се да не мисли сега за клиента си, който бе извършил убийство в една от скъпите къщи тук. Днес си имаше други грижи.

Униформен пазач, на чийто джоб на якето имаше карта, която го определяше като член на екипа по сигурността на „Раднър Секюрити Системс“, провери в компютъра си и после махна на Зоуи и Аркадия да минат през портала.

Зоуи последва насоките, дадени й от пазача, и мина по извит път, ограден отстрани с палми, зави надясно и спря пред голямо, измазано с хоросан жилище в югозападен стил.

Изключи двигателя и за момент огледа голямата къща.

— Линдзи може и много да желае работата за Табита Пайн — отбеляза тя, — но не изглежда да има нужда от нея, щом може да си позволи да живее тук, в „Дезърт Вю“.

— Има много причини човек да желае нещо силно — напомни й Аркадия. — И не всички са свързани с парите.

— Вярно е.

Излязоха от колата и минаха по пътека, която се виеше из драматично аранжирана градина от кактуси и камъни. Незнайно защо, Зоуи се учуди, че Линдзи е решила да използва кактуси. Но пък Градският съвет на Уиспъринг Спрингс не одобряваше никакво озеленяване, което изискваше много вода, освен, разбира се, ако не ставаше дума за голф игрище. В Аризона много ресторанти сервираха вода само по молба на клиента и частните морави бяха едва ли не незаконни, но голф игрищата никога не оставаха жадни.

Ако някой я бе попитал какво мисли за кактусите, преди да се премести в Уиспъринг Спрингс, помисли си Зоуи, щеше да отвърне, че няма особено мнение. Но след една година в пустинята се бе научила да гледа по различен начин на много неща. Бе открила, че разнообразието на кактусите винаги е поразително, а отделни екземпляри бяха направо фантастични. Линдзи бе подбрала особено впечатляваща колекция.

Имената на кактусите често бяха изключително описателни, размишляваше Зоуи. Обикновено назоваваха нещата направо. Забеляза Големия зъб, Рибарска кукичка и Клечка за зъби, докато се приближаваше към входната врата на Линдзи. Няколко Златни бъчви стояха близо до входа. Месестите им тъмнозелени тела бяха позлатени от хиляди жълти иглички. Бяха красиви и опасни като произведение на изкуството, създадено от ренесансов майстор.

— Обичайно ли е за теб да доставяш лично на клиентите си специално направените за тях бижута? — попита Зоуи, докато чакаха Линдзи да отговори на позвъняването им.

Аркадия погледна сребристата кутийка в ръката си.

— Не, но няма нужда Линдзи да знае за това.

Вратата се отвори. Собственичката надникна към тях откъм светло фоайе, настлано с варовикови плочи. Любезната й усмивка помръкна, когато забеляза Зоуи.

— Не разбрах, че и ти ще идваш — сухо каза тя.

— Двете със Зоуи ще ходим при наша приятелка, след като си тръгнем оттук — спокойно обясни Аркадия. — Нямаше защо да използваме две коли. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се, че не. — Линдзи бързо се окопити. Отстъпи назад, за да им направи място да влязат. — Моля, заповядайте. Имате ли нещо против да си свалите обувките?

— Няма проблем — каза Зоуи.

Внимателно прекрачи прага, надявайки се да усети полъх от лошата енергия.

Но във фоайето нямаше паяжини. По дяволите. Изхлузи червените си чехли. Аркадия се усмихна хладно на Линдзи, докато събуваше сандалите си.

— Мисля, че гривната много ще ти хареса. Според мен това е най-доброто, което Мейрик е правил до този момент. Истински шедьовър.

Част от напрежението сякаш изчезна от изражението на Линдзи. Погледна към малката сребриста кутийка с неприкрито желание.

— Нямам търпение да я видя. Да идем в хола. Светлината там сега е превъзходна.

Обърна се и ги поведе.

Зоуи улови погледа на Аркадия и мрачно поклати глава. Нищо.

Но това бе голямо жилище, напомни си тя. Паяжините — ако съществуваха такива — можеше да са затворени в някоя от другите стаи.

Домът на Линдзи много приличаше на спалнята, която бе обзавела в Къщата на мечтите за дизайнерите. Беше като етюд с чисто бели килими и облицовки, подчертани от светло дърво и бледи камъни. Прозорците на хола бяха като рамки за прохладната зеленина на голф игрището.

Линдзи наля три чаши студен чай и ги сервира върху бял поднос. Аркадия остави кутийката от галерия „Еуфория“ на ниската стъклена масичка и махна капака с елегантен жест.

Кехлибар и тюркоаз проблеснаха върху масивен сребърен обков.

— Великолепна е! — Линдзи бе направо замаяна. Взе гривната и я вдигна към светлината. — Направо разкошна!

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Аркадия.

Зоуи изчака да потънат в обсъждане на дизайна на гривната, преди лекичко да се прокашля.

— Мога ли да използвам банята? — измърмори тя.

— В другия край на фоайето е. — Линдзи не откъсваше поглед от новата си придобивка. — Отдясно.

Зоуи размени бърз поглед с Аркадия и скочи на крака.

Банята бе в началото на коридор, който явно водеше към крилото със спалните. Зоуи влезе в малката стаичка, включи вентилатора, за да има някакъв фонов шум, в случай че някой реши да провери какво прави, после излезе в коридора и затвори вратата зад себе си.

Благодарна на Линдзи, че ги бе накарала да се събуят в къщата й, тя тръгна боса по коридора, като набързо се вмъкваше във всяка стая, покрай която минаваше.

Набезите в голямата спалня и в една от стаите за гости се оказаха безрезултатни. Отникъде не се долавяха нишките на паяжина.

Нов страх я накара да се смрази. Надеждите й бързо угасваха.

Отвори и последната врата в крилото и се озова в пространство, което явно служеше като домашен кабинет за Линдзи. Стените бяха покрити със снимки в рамки на нея и мъжа, който несъмнено бе бившият й съпруг. „Голяма клечка в Холивуд“, бе й казал Итън.

На безброй снимки се виждаха Линдзи и бившият й съпруг в компанията на известни филмови звезди и бляскави на вид знаменитости. На някои от снимките двамата бяха застанали приятелски до важни лица от политиката.

Животът на Линдзи Войл много се бе променил след развода й. Уиспъринг Спрингс не бе сред любимите места на богатите и известни хора. Тук нямаше шумни и бляскави премиери. Нито прочути главни готвачи, които да отворят луксозни ресторанти. В местните курорти човек не срещаше политици и звезди.

Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато осъзна, че в кабинета се вихри някакво много силно енергийно поле. Гняв, емоционална болка и тъга се смесваха в едно.

В този миг разбра, че Линдзи скърби не само за предишния си начин на живот, но и за брака си. Бе обичала мъжа от снимките.

Неохотно се върна до банята, отвори вратата и изключи вентилатора.

Аркадия само бегло я погледна, когато влезе в хола, и скочи на крака.

— Ще те уведомя, когато получа нова пратка от работите на Мейрик — каза тя, докато премяташе през рамо дългата дръжка на синята си чантичка.

— Благодаря ти. — Настроението на Линдзи видимо се бе променило. Тя направо изглеждаше развеселена, когато изпращаше гостите си до вратата.

Придобивката на великолепната гривна вероятно бе стимулирало отделянето на значително количество ендорфин в мозъка й, помисли си Зоуи.

Седна зад волана. Аркадия се настани на седалката до нея и затвори вратата. И двете си сложиха коланите.

— Останах с впечатлението, че не намери онова, което очакваше в къщата — обади се приятелката й.

— Никаква следа. — Зоуи стисна по-здраво волана. — Бях толкова сигурна…

Спря. Нямаше защо да натоварва и Аркадия с грозните подробности на все по-дълбоките си страхове. Тя не можеше да направи нищо, освен да се тревожи заедно с нея.

Но между близки приятели нямаше нужда от думи.

— Ти не полудяваш — спокойно заяви Аркадия.

— Някой със сигурност е тръгнал натам.