Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (36)

37.

Триото на малката закътана сцена се състоеше от пиано, китара и бас. Свиреха „Сладката Лорейн“ — прочутата композиция на Нат Кинг Коул — и я изпълняваха точно както трябва. Звученето бе жизнерадостно и прекрасно. Но този път не му се отразяваше по обичайния начин, помисли си Хари. Не го пренасяше в онова специално място.

Пийна от бирата си и се намести още по-удобно на възглавниците. Тази вечер в „Последен изход“ не бе много пълно. Двамата с Аркадия се бяха настанили в сепарето, което бе станало тяхно обичайно място.

— Съжаляваш ли за начина, по който се развиха нещата? — попита той.

Всъщност искаше да пита: Съжаляваш ли, че спиш с мъж като мен вместо с някого от онези типове от висшата класа, с които си излизала, когато си била в големия бизнес? Но се страхуваше да изрече думите гласно. Не искаше да я притиска до стената. Бе свикнал да приема настоящия миг и да не гледа прекалено напред в бъдещето.

Тя срещна погледа му над чашата си с мартини и той веднага видя, че е разбрала скрития му въпрос. Понякога сякаш четяха мислите си.

— Не — отвърна тя. — Никак.

Остави чашата си, наведе се напред и леко докосна с устни неговите.

— Ти си най-прекрасното нещо в живота ми, Хари.

Едно чувство, за което той нямаше име, разцъфна вътре в него.

— Обичам те. — Думите се изтърколиха трудно от устата му. Не можеше да си спомни кога за последен път ги е изричал. Може би никога.

Тя докосна бузата му.

— И аз те обичам. Ти си моята сродна душа, Хари.

Магията на музиката най-после започна да действа и ритъмът го поведе към онова специално място.

Тогава осъзна, че новото чувство си имаше име все пак. Това имаха предвид хората, когато казваха, че са щастливи.

Пресегна се през масата и хвана ръката на Аркадия. Пръстите й се преплетоха с неговите. Седяха заедно и се оставиха музиката да ги понесе на вълните си.