Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (29)

30.

Вървеше из „Найтуиндс“ и я търсеше. Отвори вратата на киносалона, но и там я нямаше.

Излезе навън в нощта. Тя стоеше на ръба на басейна и гледаше надолу към водата. Когато го видя, само се усмихна тъжно и поклати глава.

— Не можеш да дойдеш тук — каза тя. — Има психична бариера.

Този път нямаше да се остави това да го спре. Продължи да върви напред, докато не застана до ниския парапет до нея.

— Бариерата няма значение — възрази той.

— О, има. Ти не я усещаш, защото не вярваш в нея, но за мен има значение.

Подводните светлинки се включиха. Видя Саймън Уендоувър да се носи във водата с лице нагоре, точно под повърхността на леко развълнуваната вода. Уендоувър се смееше с онзи тих смях на мъртъвците.

— Тя може и да остане при теб за малко, но накрая ще я загубиш, както и всички други преди нея — обеща Уендоувър.

— Не ме интересуват другите — каза той. — Искам само Зоуи.

Уендоувър се ухили.

— Не се притеснявай, няма да си самотен. Ще се отбивам понякога да ти правя компания. Никога няма да се отървеш от мен.

Събуди се внезапно, с напълно ясно съзнание, както винаги когато спящият му мозък регистрираше някакъв необичаен звук в жилището им. Остана да лежи неподвижен за миг, докато се ослушваше напрегнато. Разбра, че се е събудил заради съня, а не от шума от нечии прокрадващи се стъпки в апартамента.

Зоуи се размърда лекичко до него, унесена в съня си. Голият й крак се докосна до неговия. Искаше му се да я прегърне и притисне до себе си, но се боеше, че ще я събуди. Ако тя разбереше, че отново е сънувал кошмар, щеше да започне да му задава въпроси.

Скоро осъзна, че притокът на адреналин, предизвикан от виденията от кошмара, няма лесно да се уталожи. Сякаш препускаше из вените му и го правеше неспокоен и тревожен. Трябваше да се раздвижи, да стане от леглото.

Бавно отметна завивките и стана, като се опитваше да не събуди Зоуи.

Намери панталоните си и успя да стигне до вратата на спалнята, преди тя да се обади.

— Итън?

Той спря.

— Ще си налея чаша вода. Заспивай. След малко се връщам в леглото.

Но вярна на себе си, тя не се подчини на нарежданията му. Той чу прошумоляването на чаршафите, докато се изправяше на крака. После и шляпането на босите й стъпала по килима зад себе си.

— Какво има? — попита тя, грабна халата си от закачалката и го последва в коридора. — Пак ли кошмар?

— Да.

Итън влезе в кухнята и поспря, за да си обуе панталона. Вдигна ципа нагоре и направо се запъти към плота, без да си даде труд да включи осветлението. Луната проникваше през малкия прозорец и осветяваше тясното пространство с призрачното си сребристо сияние.

Отвори един шкаф, взе си чаша и пусна чешмата.

— Може би трябва да поговорим за сънищата ти — обади се Зоуи.

Гласът й бе нежен, но наситен с онази решителност и настойчивост, която му бе толкова добре позната. Този път нямаше да го остави да се измъкне. Вероятно бе обречен. Стори му се, че някъде в сенките отново прозвуча смехът на Уендоувър.

Седна до масата и се замисли над възможностите си. Не бяха много. Можеше да се опита да я залъже с някакво успокоение, което тя да преглътне за известно време, или пък можеше да й каже истината.

Не го биваше много в успокоителните лъжи.

— Сънувах теб и Саймън Уендоувър.

Тя бавно седна насреща му — лицето й бе неразгадаемо под призрачната светлина.

— И двамата ли? Заедно ли бяхме в съня ти? И каква беше връзката?

— Не съм сигурен. — Обви пръстите и на двете си ръце около чашата. — Уендоувър се появява в съня ми понякога, особено през ноември. Връща се, за да ми напомня, че заради него пресякох границата.

Тя не каза нищо, просто чакаше.

— Щом веднъж направиш такова нещо, никога вече не можеш да се върнеш назад. Нещата просто не са същите.

Зоуи отдели една от студените му ръце от чашата и обви топлите си пръсти около неговите.

— Бях обсебен. Жена ми каза, че съм полудял, и беше права. Кълна ти се: наистина вярвах, че ми трябва отмъщение, за да запазя здравия си разум. Но като се върна назад, разбирам, че онова, от което всъщност съм имал нужда, е опрощение за греха, че не успях да защитя малкия си брат. Няма нужда да казвам, че такова никога не получих.

Пръстите му стиснаха по-здраво нейните.

— Още тогава знаех, че отмъщението не може да ми върне този душевен покой — добави той след малко.

— Ако можеше да върнеш времето, щеше ли да се откажеш от отмъщението?

Итън си спомни как се бе почувствал в деня, когато Саймън Уендоувър си бе тръгнал от съдебната зала с усмивка на уста.

— Не — заяви твърдо накрая. — Но трябва да живея с мисълта, че причината той да си излезе като свободен човек беше, че аз не успях да запазя достатъчно дълго живота на наемния му убиец, за да може да даде показания. Провалих се и цялото дело отиде по дяволите.

— Полицаите са били длъжни да опазят жив наемния убиец, а не — ти.

— Няма значение. Уендоувър се докопа до него и това бе краят. — Усещаше топлината на ръката й. — По дяволите, не биваше да ти разказвам това. Не исках да те натоварвам.

— Аз вече се бях досетила за повечето — простичко каза тя. — Още първия път, когато Бони ми каза, че Уендоувър е загинал при мистериозен инцидент с лодката си, разбрах.

Конвулсивно стисна пръстите й — толкова силно, че едва не ги счупи.

— Никога не си ми казвала нищо.

— Итън, разбери, моля те. Боли ме, като знам какво ти е струвало да сториш онова, което си направил. Освен това разбирам, че не си могъл да спреш, преди да въздадеш правосъдие за брат си. Би направил същото за Тео, за Джеф, Бони или за мен. Това е част от теб. Мисля, че зная това от самото начало. Съжалявам само, че се налага да живееш с кошмарите и спомените.

— Мога да ги преживея — увери я той, като избра пределната откровеност. — Не това ме плаши до смърт.

По цялото й тяло премина тръпка, но не се опита да изтегли ръката си от неговата.

— А какво те плаши толкова силно?

— Че не мога да бъда онзи невинен, нежен мъж, когото някога си обичала. Никога няма да мога да съм като Престън Клийлънд. Никога няма да мога да се освободя от миналото си.

— За мен няма значение. — Тя се наведе леко напред и сега стисна толкова здраво ръката му, колкото и той стискаше нейната. — Ти не си единственият, който е променен от миналото си. И аз съм различна. Не съм нормална. По дяволите, та аз вярвам, че имам паранормални способности, забрави ли? Мислиш, че ти някога си бил като луд? Е, аз пък имам дебело медицинско досие, което доказва, че съм наистина луда.

— Зоуи…

— Повярвай ми, след преживяното в „Кендъл Лейк Менър“ аз не съм онази жена, която се омъжи за Престън. Тази, която съм днес, обича теб, Итън.

Нощните сенки сякаш въздъхнаха около него. Остави думите й и обещанията в погледа й да се запечатат в съзнанието му. Усети как проникват в душата му. Вече не чуваше смеха на Уендоувър.