Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (5)

5.

Шели Ръсел извади снимките от плика и ги остави на бюрото.

— Тези достатъчни ли са?

Едрият мъж се пресегна и взе снимките. Тя беше много доволна от тях. Бе й отнело три дни в Уиспъринг Спрингс, за да ги направи, но смяташе, че Джон Бранч и тайнственият му работодател ще са доволни.

Измерваше с поглед Бранч, докато той прелистваше купчината лъскави кадри. Тя бе на осемдесет и две години, а той — малко над трийсетте, но това не означаваше, че не може да си фантазира. А този мъж определено предизвикваше жените да си мечтаят за него, особено ако си падаха по мъжествените типове със стойка на военен.

Винаги бе имала слабост към мъже в униформа. По дяволите, дори се бе омъжила за двама такива. Бе погребала единия и се бе развела с втория.

Бранч имаше стоманена челюст, студени очи и красиво лице със скули, на които всеки викинг би завидял. Спокойно можеше да послужи за модел за плакат, с който се целеше набирането на кандидати за елитна военна групировка. Не би се изненадала, ако разбереше, че в миналото си е бил от специалните части.

Този тип определено се отнасяше сериозно към физическата подготовка. Мускулите му се издуваха и изпъкваха на всички подходящи места. Това бе втората им среща. Бе облечен почти както и предния път. Джинсите му бяха толкова опънати по мускулестите му бедра, че бе цяло чудо как шевовете не се пръскаха. Всеки отделен мускул по гръдния му кош се открояваше под плътно прилепналата сива блуза с къси ръкави.

Но дори да бе и с четиридесет или петдесет години по-млада, не смяташе, че би си позволила друго, освен да си помечтае за Джон Бранч. След като цял живот се бе занимавала с разследвания, знаеше, че не е разумно да се забърква лично с клиент. Но не професионалната етика би я спряла. Бе нарушавала правилата и бе преспивала с неколцина клиенти и все пак земята не се бе продънила.

Но Джон Бранч бе различен. Започваше да подозира, че има нещо сбъркано в него. Този мъж не само се държеше като военен; тя намираше и някаква прилика с робот, която си бе направо стряскаща.

— Снимките са чудесни, госпожо Ръсел — каза Бранч. Всяка думичка бе изречена с отсечената точност на военен. — Справяте се добре със задачата да наблюдавате.

— Радвам се, че сте доволен. — Столът й изскърца, когато се облегна назад. Скърцаше така вече двайсет години. Някой ден трябваше да го смаже. — Сигурен ли сте, че това е жената, която търсите?

— Обектът очевидно е сменил цвета на косата и се облича в друг стил, но някои неща не могат да се променят. Изглежда, че отговаря на физическото описание, което ви дадох.

— Успях на няколко пъти да се приближа съвсем близо до нея. Определено има същия ръст, фигура и очи. Може би е само малко по-слаба.

— Ще покажа тези на шефа си. Той ще направи окончателното разпознаване. — Бранч остави снимките на бюрото една по една и ги подреди в спретната редичка. — Успяхте ли да идентифицирате всички нейни близки приятели?

— Да. — Подаде на мъжа двете страници с бележки по случая, които бе нахвърляла на лаптопа си. — Всички са на онази групова снимка пред пицарията. Двете жени отдясно са Бони Труакс и Зоуи Труакс. Зоуи по-рано се е казвала Сара Клийлънд. Използвала е името Зоуи Лус през повечето време миналата година, после се е омъжила за Итън Труакс.

Бранч рязко вдигна поглед.

— Защо има различна самоличност?

— Явно се е опитвала да скрие факта, че е прекарала известно време в психиатрия.

Мъжът се намръщи.

— Ами двете момчета?

— Те са на Бони. Баща им е мъртъв — убит преди около три години в Лос Анджелис.

Бранч се вгледа в двамата мъже на снимката.

— Кой е гологлавият мъж в джинси, който прилича на рокер?

— Казва се Сингълтън Коб. — Развесели я оценката на Бранч за Коб. — Външността лъже, както казват. Има антикварна книжарница в Уиспъринг Спрингс. Търгува със стари и редки книги.

Бранч завъртя глава няколко пъти — като някакъв андроид, който се опитва да асимилира информация, която не отговаря на очакванията му.

— Изобщо не прилича на търговец на книги.

— Не — съгласи се тя.

— Знаете ли още нещо за него?

— Не ми дадохте достатъчно време, за да направя задълбочено проучване на някои от тези хора — напомни му тя. — Казахте, че шефът ви бърза с идентифицирането на жената.

Мъжът потупа по снимката.

— Смятате ли, че този Коб е замесен лично с обекта?

Тя сви рамене.

— Доколкото успях да разбера, е просто приятел. Искате ли да проуча по-внимателно?

— На този етап не. Ще разбера дали шефът ми се нуждае от допълнителна информация за него. — Бранч прехвърли вниманието си към другия мъж на снимката. — А този кой е?

— Итън Труакс. Съпругът на Зоуи. Той е частен детектив. Има малка фирма в Уиспъринг Спрингс.

— Детектив? — Мъжът се стегна. Мускулите изпъкнаха над лактите му. Вратът му стана по-дебел. — Шефът ми ще иска да знае защо обектът има приятел частен детектив.

— Няма никакви специални отношения с него, доколкото успях да разбера. Определено не и от професионално естество. Също както и Коб, Труакс, изглежда, е само познат. Определено няма интимни връзки с… ъъъ… обекта.

Бранч продължи да изучава Труакс още известно време, преди да посочи към следващата снимка.

— Обектът притежава този магазин?

— Галерия „Еуфория“, да. Намира се в един от скъпите търговски центрове в града — „Фаунтин Скуеър“. В него се продават специални подаръци и сувенири. Ръчно изработени бижута, керамика, произведения на изкуството — все от този род.

— Коренна промяна на професията за обекта — размишляваше гласно Бранч. — Преди е била финансист.

— Господин Бранч, абсолютно сигурен ли сте, че това е жената, която вашата агенция издирва? Съгласна съм, че отговаря на физическото описание, което ми дадохте, но трябва да отбележа, че нищо друго не съвпада. Направих доста задълбочена проверка на миналото й. Аркадия Еймис изглежда съвсем друг човек.

— Купила си е нова самоличност. Може би дори няколко. Не е трудно в наше време.

— Знам — търпеливо каза Шели. — Но ако случаят е такъв, явно е получила много добър пакет. От доста време съм в този бизнес и никога не съм виждала толкова цялостна промяна. Проследих я чак до следването й в колежа, годините й в гимназията и дори началното училище. Мога да ви кажа кога са й направени задължителните детски ваксинации. Такива подробности не са никак характерни за повечето фалшиви самоличности.

— Натрупала е състояние, докато е перяла пари за терористи и наркотрафиканти — тихо каза Бранч. — Може да си позволи най-доброто.

— Просто искам да съм напълно сигурна, че това е човекът, когото шефът ви търси. При подобни ситуации едва ли бихте искали да допуснете някаква грешка.

— Не се тревожете, госпожо Ръсел. Шефът ми няма да предприеме нищо, без да е абсолютно сигурен.

— И какво следва?

— Не съм оторизиран да ви давам подобна информация.

— Бях длъжна да пробвам. Малко съм любопитна. Не се случва често федералните власти да търсят сътрудничеството на малка фирма като моята. — Тя спря за миг. — Не че не оценявам възможността да работим заедно.

Русите вежди на Бранч се сляха в една сериозна линия. Знаеше, че той се чуди колко би могъл да й каже. Федералните никога не са обичали да отговарят на въпросите на цивилни граждани. Предпочитаха да дават информация само в краен случай.

— Уиспъринг Спрингс е сравнително малък град — отговори той накрая. — Моят работодател не искаше да рискува, като изпрати цял екип да се заеме с първоначалното наблюдение и идентификация. Предположи, че обектът може да забележи професионалистите. Сметна, че един неизвестен детектив, който знае как да върши работата по старомодния начин, няма да се набива толкова на очи.

Престори се, че не е забелязала дребните обиди. Тя е професионалист, да го вземат дяволите. Била е детектив дълго преди Бранч да се роди. Но той бе прав за едно. Тя бе абсолютно неизвестна и незабележима.

— В Уиспъринг Спрингс има съвсем прилична частна компания — каза тя. — „Раднър Секюрити Системс“. Защо шефът ви не се е обърнал към нея?

— По същите причини. — Бранч стана и се зае да събира снимките. — В малка, сплотена общност никак не е добра идея да се използва местен, за да свърши подобна работа. Всички се познават. Има прекалено голяма вероятност някой да се разприказва. И докато се усетиш, обектът е разбрал, че го наблюдават, и отново изчезва.

— Работодателят ви явно е много внимателен човек.

— Така е.

Тъкмо се канеше да зададе още някой и друг въпрос за шефа му, макар добре да осъзнаваше, че насилва късмета си, когато я прекъсна едно слабичко, настойчиво пиукане.

Бранч се намръщи.

— Какво е това?

— Часовникът ми. Съжалявам — раздразнена, тя натисна бутона, за да спре алармата. — Време е за хапчетата ми. Когато човек стане на моите години, му се ще да има акции от фармацевтичните компании.

Той кимна веднъж, явно успокоен.

Тя го гледаше как подравнява ъгълчетата на снимките и как внимателно ги пъха обратно в плика. Имаше нещо обезпокоително в начина, по който извърши това незначително действие — сякаш сгъваше парашут или почистваше пушка. Стараеше се всичко да е в идеална форма и готово за действие. Човек би помислил, че животът му зависи от това колко добре е подравнил крайчетата на тези снимки.

„Ред“ и „прецизност“ явно бяха думи закон, що се отнася до Джон Бранч.

— Оценяваме вашата помощ, госпожо Ръсел. Правителството ви изказва благодарност. — Мъжът пъхна под мишница плика със снимките и папката, която му бе дала. — Дължа ли ви още нещо?

— Не. Авансовото заплащане, което ми дадохте, покрива цената на времето ми и тази на снимките. — Не беше включила цената на допълнителните копия, които бе поръчала за своето досие. Това щеше да е нейният принос в справянето с националния дълг, помисли си тя.

Бранч кимна веднъж, завъртя се на пети и излезе от офиса й.

Когато вратата се затвори зад гърба му, тя стана, отиде до прозореца и го видя да се качва в бяла кола без регистрационни номера.

Бранч успя да превърне простичкото действие по излизането от паркинга и сливането с уличното движение на Финикс във внимателно планирана военна маневра.

Остана за миг замислена, докато часовникът й не изпиука отново.

Въздъхна и отиде до банята, която служеше и за склад, отвори чекмеджето до мивката и извади кутията с таблетките й за седмицата. Голямата пластмасова кутия бе разделена на редица квадратчета — по едно за всеки ден от седмицата. Всяко малко отделение, на свой ред, бе разделено на четири по-малки със съответния надпис „сутрин“, „обед“, „вечер“ и „нощем“. Всяка преграда бе пълна с таблетки, много. Имаше рецепта за всякакви болежки — от артрит и проблеми със задържането на урината до сърдечни оплаквания и високо кръвно налягане.

Толкова много хапчета, помисли си тя, но никое от тях не можеше да й даде онова, от което се нуждаеше най-много напоследък — спокоен сън нощем.

Когато изгълта съответните медикаменти, тя се върна в офиса си, седна до бюрото и издърпа малката тетрадка, която бе използвала, за да нахвърля първите си впечатления от Джон Бранч и тайнствения му работодател.

Загледа се в единствената дума, която бе написала и подчертала два пъти, след като мъжът й бе показал документите си за самоличност. Федерални.