Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (37)

38.

Декстър Мороу напусна Уиспъринг Спрингс на следващия ден. Когато се увери в този факт, Итън вдигна телефона и звънка в офиса на Зоуи.

— Хората от превозваческата компания тъкмо приключиха с товаренето на багажа му. Той им е дал адрес във Флорида. Проверих — подписал е договор за наем на апартамент в предградията на Маями. Със сигурност се изнася от нашия край.

— Къде е Мороу точно сега, в този миг? — направо попита Зоуи.

— Съкровище, трябва да преодолееш навика си да си подозрителна спрямо хората.

— Намери се кой да ми го каже.

— За мен е в реда на нещата да съм подозрителен. Това ми с работата. Но ако това ще те успокои, можеш да си сигурна, че проверих и Мороу наистина си е купил еднопосочен билет за Маями. Повярвай ми: вече го няма.

— Сигурен ли си?

— Хей, имай ми малко вяра, а? Аз съм професионален детектив.

— Е, добре. Щом си така категоричен.

— Точно така. Какво ще кажеш да излезем на среща сега, след като знаем, че едва ли ще разваля вечерта, като се сбия с някого на паркинга?

Тя се поколеба само за част от секундата, но той го усети и това накара сърцето му да помръкне.

— Звучи чудесно — каза тя.

Ентусиазмът й звучеше малко пресилен. Той се престори, че не го забелязва.

— Тази вечер? — предложи той.

— Добре. Но днес ще трябва да се включа в един от сеансите по медитация в къщата на Табита Пайн. Може би ще закъснея малко с прибирането у дома. Ще направя резервация за седем.

Затвори телефона и дълго седя зад бюрото си, задавайки си въпроси, на които нямаше отговор.

* * *

Улицата пред имението на Табита Пайн в пустинята бе задръстена от паркирани скъпи коли. Зоуи забеляза „Ягуар“-а на Линдзи Войл близо до входа.

Униформен портиер отвори вратата. Тъй като не бе сигурна какви психични вибрации може да се очакват в дома на гуру по медитация. Зоуи влезе с още по-голяма предпазливост, отколкото бе обичайно за нея.

Никакви странни крясъци от стените. От къщата се излъчваше само обикновения, слаб фонов шум, който бе често срещан при новите постройки — и това бе всичко.

Въведоха я в огромна чисто бяла стая, с изглед към планините. Зоуи преброи двайсетина човека, седнали в редици на прилежно подредени бели възглавнички. Линдзи Войл бе в първата редица. Тя изгледа Зоуи е хладен поглед.

Зоуи веднага забеляза, че бе направила сериозна грешка с облеклото си. Всички други желаещи да се научат да медитират носеха бели дрехи, подходящи за йога упражнения. С черния си клин и лилава тениска тя се открояваше като екзотична пъстра птица.

Табита Пайн бе единственият друг човек в стаята, който не косеше бяло. Бе облечена в развяващи се копринени одежди в сребристо и златно, а дългата й коса бе вдигната високо в странна прическа, която напомняше фигура от стара римска монета. Бе се настанила на нисък бял стол, лакиран в златисто.

Тя отправи на Зоуи сияйна усмивка.

— Добре дошла в нашата група от търсачи на духовното, Зоуи. Много се радвам, че успя да дойдеш днес.

— Благодаря.

Като че ли имам избор, ако искам да получа работата.

Осъзнала, че само тя стои права, Зоуи побърза да седне на най-близката свободна възглавничка. Озова се до привлекателна жена със стилно подстригана руса коса.

Жената се наведе към нея и тихо каза:

— Това първият ти сеанс ли е?

— Да. — Зоуи забеляза, че никой друг не носеше обувки. Тя свали сандалите си и зае поза с кръстосани крака. — Ами за теб?

— Аз идвам вече цял месец. Много е поучително.

Табита разтърси мъничко кристално звънче. Тишина обгърна малката група от хора.

— Събрани сме тук днес като търсачи, отворени към истината и новите усещания — с равен глас подхвана Табита. — Заедно поемаме по дългия път на просветлението, учейки се един от друг и от онези, които вече са минавали по този път преди нас. Уменията, на които се учим, изглеждат прости, но естеството на реалността е такова, че онова, което изглежда най-просто, всъщност е най-трудно за познаване и разбиране. — Табита им показа как да отпуснат ръцете си с дланите нагоре върху коленете си. — Затворете очи и оставете сетивата си да се разтворят широко. Погледнете на света отвътре. Пренесете се в специалната стая в ума си — онова място, където светлината е чиста и топла. Това е вашето лично, съкровено пространство — място, където няма стрес, няма напрежение; място, където не се налага да мислите, да планирате или да чувствате…

Зоуи покорно затвори очи и се опита да влезе в духа на сеанса, но след около пет минути я обзе скука.

— … позволете си просто да съществувате за мига, да съзнавате само настоящето…

Зоуи надникна през миглите си и видя как Линдзи Войл напрегнато се мъчи да се концентрира. Съвсем ясно бе, че тази жена не можеше да се отпусне дори и на сеанс по медитация.

Тайничко огледа просторната стая, опитваше се да усети естествения поток на енергията, обмисляше различни варианти за разполагане на мебелите.

— … освободете се от миналото и бъдещето. Понесете се на гребена на вълната на настоящето. Осъзнайте се като част от великия космичен прилив…

Работата по прозорците щеше да е особено трудна в жилището на Пайн, реши Зоуи. Къщата бе разположена така, че да има възможно най-добър изглед, а не съобразно с проблемите на отоплението и охлаждането. Силната светлина, която ще прониква през прозорците през лятото, щеше да е огромен проблем. Архитектът явно бе решил да разчита изцяло на климатичната инсталация, а не да предвиди козирки на покрива.

— … позволете си да се понесете към хоризонта. Това е астралната равнина. Тук нашите възприятия са толкова различни…

Къщата бе огромна. Табита несъмнено щеше да настоява да се придържат към белия цвят. Но може би би могла да я убеди, че има и други неутрални тонове, които също биха вършили работа, без да предизвикват такова яростно отражение на светлината през лятото.

— … ние сме едно цяло с вселената…

Четиридесет и пет минутният сеанс й се струваше безкраен, но най-сетне Табита подкани слушателите си да се върнат в телата си и да се пробудят в настоящето.

— Използвахме много повече психична енергия, отколкото вероятно осъзнавате — каза Табита, докато грациозно ставаше от украсеното си кресло. — Затова, моля, подкрепете се с билковия чай, който е приготвен за вас. По моя специална рецепта.

Жената, която седеше до Зоуи, се усмихна, докато и двете се изправяха на крака.

— Е? Как мина? — попита тя ентусиазирано. — Усети ли нещо специално по време на сеанса?

— Не мисля, че ме бива особено в медитацията — призна си Зоуи, чудейки се защо й се иска да се извини.

— Нужна е практика, както и при всичко останало. Аз вече цял месец идвам на сеансите и мога да кажа, че имам сериозен напредък. Цял живот съм се притеснявала за какво ли не, но медитацията ме учи как да се отпускам и да приемам нещата такива, каквито са.

— Това е чудесно.

— Все още ме чака дълъг път. — Жената се намръщи. — Например още не съм събрала кураж да кажа на съпруга си, че съм се записала на тези сеанси, защото той никога не би го одобрил. Добър човек е, но е много праволинеен в мисленето си, ако разбирате какво искам да кажа.

— Всичко е подозрително, освен ако сам не прегледа неоспоримите доказателства за противното, нали?

— Точно така. И всичко, което е, макар и далечно свързано с метафизиката, е по дефиниция измама или заблуда, или продукт на болно въображение според него.

— Моят съпруг е на същото високо просветено мнение — сухо отбеляза Зоуи. — Но в негова защита трябва да кажа, че, изглежда, приема моя интерес към метафизичното.

— Късметлийка.

— Не че ми влиза в работата — продължи Зоуи, — но ако не си казала на съпруга си за сеансите, как му обясняваш разходите? Курсът е доста скъп.

— В нашето домакинство аз се занимавам с финансите. Така е от самото начало на брака ни, защото съпругът ми е изцяло зает с управлението на бизнеса си. Не ми се смей, но през последните няколко седмици съм принудена да пиша чекове на свое име, за да тегля пари в брой, а после да давам парите на Табита, така че да няма следи на хартия, които съпругът ми да открие. Тези дни ще трябва да си призная всичко, но се страхувам от това. Знам, че ще последва страхотна сцена.

— Да няма следи на хартия ли?

— Е, все пак съм омъжена за частен детектив. Когато живееш с такъв достатъчно време, без да искаш, започваш да използваш професионалния жаргон. Между другото, май не се представих. Аз съм Дария Раднър.

Зоуи се разсмя.

— Какво е толкова забавно?

— И това ако не е случай на психично съвпадение… — Тя протегна ръка. — Зоуи Труакс. Омъжена съм за Итън Труакс. „Труакс Инвестигейшънс“?

— Разбира се. Радвам се да се запознаем. Нелсън е споменавал съпруга ти неведнъж. Опасявам се, че между тях има някаква конкуренция, но, честно казано, мисля, че той тайничко завижда на Итън, за това че се е измъкнал от ожесточената надпревара в корпоративния бизнес.

Преди Зоуи да отговори, Табита се присъедини към тях.

— Зоуи, очарована съм, че успя да дойдеш днес. С нетърпение очаквах да вземеш участие в някой от сеансите ни, преди да започнеш да работиш по предложението си. Това наистина е единственият начин да получиш добра представа за енергийния поток, който искам да се създаде в това пространство.

— Преживяването бе много полезно — учтиво отвърна Зоуи.

Усещаше, че Линдзи Войл ги наблюдава от другия край на стаята.

Табита присви очи, изучавайки Зоуи с особена, обезпокоителна настойчивост.

— Толкова често се оказваме заклещени в определен модел на възприемане на света около нас от една-единствена, ограничена гледна точка. Когато го правим, не успяваме да отворим сетивата си към другите реалности и възможности.

— Абсолютно вярно — съгласи се Дария.

— Имам своя теория. — Табита докосна ръката на Зоуи и мигновено се отдръпна, сякаш бе опарила пръстите си. Очите й за кратко се разшириха. После тя преглътна и се успокои, а на лицето й се изписа някаква странно многозначителна усмивка. — Вярвам, че страхът ни кара да избягваме другите гледни точки. Трябва да преодолеем страха си, ако искаме да открием отговорите на въпросите си.

За пръв път този следобед Зоуи долови следи от необикновена психична енергия в голямата стая. Проблесна за миг и изчезна.

Табита се извърна в облак от развети сребристозлатни копринени поли и се понесе към друга групичка.

Зоуи усети някакво замайване. Дланите й изтръпнаха. Едва дишаше.

Страхът ни кара да избягваме другите гледни точки.

* * *

— Шегуваш се. — Итън спря с вилица във въздуха. — Дария Раднър ходи на сеанси по медитация?

Седнала удобно от другата страна на масата, Зоуи се усмихна, без да се опитва да скрие задоволството си.

— Всеки вторник и четвъртък следобед през изминалия месец.

— По дяволите. — Помисли за напрежението, което бе видял по лицето на Нелсън. — Горкият човек е убеден, че тя има любовна връзка.

— Не знаех какво да направя. Не бих могла да й съобщя, че съпругът й е силно разтревожен от възможността тя да му изневерява и се е опитал да те наеме да я следиш. Затова просто си замълчах.

— Много мъдро решение. — Той хапна от салатата си. — Винаги съм казвал, че не можеш да сбъркаш прекалено, ако вървиш по този път.

— Е? Какво ще направиш по въпроса?

— Аз ли?

— Да, ти, Труакс. Трябва да направиш нещо.

Той разсеяно слушаше шума около тях. Уютното малко ресторантче тази вечер бе препълнено. Сингълтън бе предложил мястото, когато Итън му бе обяснил, че не му се ще да води Зоуи отново в „Лас Естрелас“ толкова скоро след онзи нещастен инцидент на паркинга на курортния комплекс.

Какво, за бога, би могъл да направи?

— Вероятно нищо. Най-накрая тя ще се престраши да му каже за сеансите.

— Най-накрая? Това може да се проточи много дълго. Седмици може би. Дария явно няма и представа, че Нелсън страда. Кой знае какво влияние могат да окажат върху връзката им все по-страшните му подозрения.

— Но, скъпа, това наистина не е…

— Табита Пайн каза нещо след края на сеанса за това как личните ни страхове ни ограничават в определена гледна точка. Мисля, че има право. Нелсън е хванат в капан от собствената си представа за най-лошия вариант на ситуацията. Не може да види нищо друго.

— Основно правило е да не се бъркаш в личния живот на други хора.

— Не се засягай, Итън, но ти непрекъснато го правиш. Изкарваш си прехраната, като се бъркаш в личния живот на другите хора.

Той въздъхва шумно.

— И това е вярно. — Замисли се още малко над ситуацията. — Раднър направо се съсипва от мисълта, че жена му си има любовник.

Тя го изгледа продължително и сериозно.

— Ако ситуацията бе обърната, как би искал да постъпи Раднър?

Той целият изтръпна вътрешно.

— Не бих помолил друг да открие истината вместо мен.

— Какво би направил?

Сви рамене и посегна да си вземе от хляба.

— Щях да попитам теб.

Отговорът му я сепна.

— Мен ли?

— Ти не би ме излъгала. — Усети как напрежението му се стопява, докато следваше пътя на собствената си логика. — Което означава, че изобщо не би ми изневерила, на първо място.

— Разбира се, че не бих.

— Което, на свой ред, превръща целия въпрос в напълно хипотетичен. Затова нека да сменим темата.

— Добре. Знаеш ли, трябва да си призная, че тази детективска работа ми се стори забавна. Почувствах се много добре, когато приключихме случая „Раднър“ днес.

Устните му леко трепнаха.

— Понякога има и приятни развръзки.

— Затова си струва, нали?

— Да.

— Това ми напомня… — Бръкна под стола си и измъкна дамската си чанта. — Имам малък подарък за теб.

— О, боже!

Тя извади малък, красиво опакован пакет и му го подаде над масата.

Итън го отвори бавно и се ухили широко, когато видя етикета на опаковката.

— Точно за каквото винаги съм си мечтал. Спрей за самозащита.