Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (33)

34.

Униформата не му бе по мярка, а и шапката миришеше на чужда пот, но щеше да му скърши работа.

Грант Лоринг стоеше в сенките на тесния проход, който разделяше книжарницата от бутика за дрехи, и наблюдаваше входа на галерия „Еуфория“.

Минаваше осем часа. Есенният фестивал бе в разгара си. Вечерта бе истински кошмар. Бе принуден да изслуша безброй групи деца, които пееха и изнасяха представления на откритата сцена. Високите им тънички гласчета му бяха докарали главоболие. Тълпите от смеещи се, бъбрещи хора, които се разхождаха из пазара на открито, допълнително бяха вдигнали нивото на шума с още няколко децибела. И ако онова проклето малко локомотивче, което теглеше малките вагончета, пълни с пищящи деца, отново минеше покрай него, щеше да се изкуши да предизвика влакова катастрофа.

Наблюдаваше витрината на галерия „Еуфория“. Проклетницата показваше някаква огърлица на една клиентка. Помощничката й — едра жена с къса кестенява, коса, бе заета с друг потенциален купувач.

През цялата вечер имаше непрекъснат поток от хора, които влизаха и излизаха от магазина. Съпругата му явно печелеше добре. Това поне можеше със сигурност да се признае на проклетницата — имаше талант относно печеленето на пари. Точно тази нейна дарба му бе толкова полезна в миналото.

Планът му най-сетне се бе оформил. Вярно, Бранч бе оплескал нещата, като не можа да премахне Труакс, но независимо от това желаната цел бе постигната. Щеше да е по-добре, ако частният детектив бе мъртъв, но го устройваше и факта, че той и в момента бе зает да преследва тайнствените си неприятели във Финикс. Ако Труакс извадеше късмет и откриеше апартамента на Бранч, всички следи щяха да го насочат обратно към Лос Анджелис. А ако наистина успееше да се добере чак до офиса на Шели Ръсел, нямаше да открие друго, освен една дребна старица, която, бе погълнала свръхдоза от лекарствата си.

Бе настъпил моментът да грабне проклетата жена и да изчезва, реши Грант. Бе променил плана си и сега разчиташе точно на тази вечер, когато на „Фаунтин Схусър“ се провеждаше Есенния фестивал. Искаше да използва прикритието и шума на тълпите.

Нуждаеше се само от три или четири минути насаме с проклетницата. Бе се надявал да я отвлече преди около половин час, когато тя бе излязла, за да отиде до тоалетната в другия край на площада. Но онзи ходещ труп я бе придружил чак до вратата, а после я бе изчакал, за да я ескортира обратно до магазина.

Грант се ядоса, че Ръсел не бе набавила снимки или някаква информация за скелета в карирана спортна риза. Крайно непрофесионално.

Хубавото бе, че този тип явно нямаше да представлява особен проблем. Вероятно бе нископлатен счетоводител или може би управител на погребално бюро. Освен кратката разходка до тоалетната с проклетницата, той бе прекарал цялата вечер на една пейка точно пред входа на галерия „Еуфория“, зает с телефонни обаждания. Много телефонни обаждания. Може би се занимаваше с уреждане на залагания.

Вкусът й към мъжете очевидно се бе променил. Или пък тя нарочно си бе избрала любовник, който бе пълна противоположност на мъжете, които някога я бяха привличали, и то по същата причина, поради която си бе купила нова самоличност и бе сменила стила си на обличане. Глупачката се бе опитала да се преобрази напълно, защото знаеше, че може още да е жив и някой ден ще дойде да я потърси.

Вече ставаше късно. Нямаше да има други удобни възможности да я отвлече. Не можеше да си позволи да чака повече. Време бе да предприеме нещо.

Бе толкова нетърпелив да си свърши работата и отново да изчезне, че направо усещаше вкуса на победата.

* * *

Итън седна на стола на Шели Ръсел и не се учуди, когато незабавно се почувства като у дома си. Проскърцването бе съвсем същото. Ръсел си пазеше куп малки жълти листчета за бележки и неизползвани тетрадки, в едно чекмедже и няколко химикала в една табличка. Нещата отгоре върху бюрото бяха подредени и удобно разпределени.

— Мисля, че двамата имате доста общи черти — сухо отбеляза Зоуи. — Даже бележките й малко приличат на твоите. — Тя се наведе над рамото му, за да ги види по-добре. — Като йероглифи са.

— Всеки, който си води толкова много бележки, накрая си измисля собствен стил на стенографиране — разсеяно се обади Итън. — Но тя грижливо е записала всички имена четливо и се е постарала да отбележи цифрите правилно. Виждаш ли? Ето номера на микробуса, който Бранч шофираше.

— И защо й е трябвало да си записва номера на колата на свой клиент?

— И аз правя така. Според мен си е стандартна процедура. Винаги трябва да имаш възможно най-много информация за клиента си.

— Това се казва успокоение. — Тя се опря на ъгъла на бюрото. — Ако го знаех, преди да те наема, вероятно щях да се обърна към „Раднър“.

— Да, но само си помисли за страхотния секс, който щеше да изпуснеш.

— Е, така си е.

След името и номера на колата на Бранч, първото нещо, което привлече вниманието му, бе думата „федерални“. Бе подчертана два пъти.

— Казал й е, че е някакъв таен федерален агент — отбеляза той. — Сигурно е решил, че така няма да му задава прекалено много въпроси.

Зоуи преглътна задавено.

— Мислиш ли, че си обект на някакво федерално разследване? Може би затова някой иска да те убие. За да не можеш да говориш с федералните.

— Спокойно — обади се Итън. — Ако случаят беше такъв, досега щяхме да сме заобиколени от федерални агенти. — Поне така се надявам, добави той мислено. Помълча малко, докато разгадае още няколко изречения. — Изглежда, Бранч не е бързал да изтъкне причината, поради която е искал да я наеме. Проучвал я е, искал е да се увери, че ще свърши работата и ще си държи устата затворена.

* * *

— Благодаря за сведенията, Карл. — Опрял единия си крак на пейката от ковано желязо и облегнал ръка на бедрото, Хари наблюдаваше Аркадия през витрината на магазина, докато приключваше разговора със стария си познат от Лос Анджелис. — Считай онази услуга, за която се бяхме разбрали, че изобщо не съществува, за напълно изплатена.

Прекъсна връзката, без нито за миг да откъсва поглед от Аркадия.

Само шест седмици по-рано — преди да дойде в Уиспъринг Спрингс, за да помогне на Труакс — щеше да се изсмее на представата, че човек като него може да извади такъв късмет. Много неща се бяха променили за него в този град. Животът му никога нямаше да е същият.

От другата страна на витрината Аркадия се усмихна на клиента си. Заля го топлина, която все още му се струваше странна и непозната.

Наложи си да съсредоточи вниманието си върху хората, които минаваха по площада, като се стараеше да забелязва както онези, които се отличаваха прекалено, така и онези, който много лесно се сливаха с тълпата.

Погледът му се спря на един пазач, който се канеше да се шмугне в прохода между два близки магазина. На гърба на якето му с големи букви бе изписано „Раднър Секюрити Системс“. Носеше и шапка, която бе нахлупена ниско над очите му.

Този пазач за трети път се шмугваше в онзи тъмен проход за последния час.

Охранителите винаги го изнервяха. Първо, много бе лесно човек да ги пренебрегне. А и повечето от тях се разхождаха с цяла връзка ключове у себе си.

Погледна отново през витрината на галерия „Еуфория“. Спокоен, че Аркадия и помощничката й са заети с куп клиенти, той свали крака си от пейката и бавно се запъти към ъгъла на страничната уличка.

От дясната му страна изпищя свирката на малкото влакче.

— Преминаваме! — Машинистът бе едър мъж, който сякаш бе насила натъпкан в малкото локомотивче. На широкото му лице бе изписано някакво злорадо веселие. — Дайте път на „Фаунтин Скуеър Експрес“!

Хари побърза да отстъпи встрани, като едва успя да измъкне крака си от пътя на приближаващия се влак. Машинистът се ухили злобно. Децата запищяха от удоволствие и заръкопляскаха. После едрият мъж наду свирката в дълъг тържествуващ писък и отмина нататък към фонтана. Децата помахаха на Хари.

Когато и последният вагон с весели, кикотещи се хлапета мина покрай него, Хари забеляза, че пазачът е изчезнал в мрака на малката уличка.

Усети как косъмчетата по врата му настръхват.

Бързо се приближи до началото на тясната уличка и спря за миг, опитвайки се да се взре в мрачните сенки. Ярките светлини на празнично осветения площад не стигаха много навътре. За няколко секунди се почувства като сляп.

После забеляза някакво движение в края на алеята. Пазачът вдигна ръка. Хари едва успяваше да различи очертанията на някакъв предмет в ръката на мъжа.

* * *

Аркадия чу телефона. Погледна към най-близкия апарат и видя, че е личният й номер.

Погледна към другия край на стаята. Моли бе заета с купувач. Обсъждаха достойнствата на една ръчно изработена керамична купа. Трима-четирима други клиенти оглеждаха наоколо и търпеливо чакаха реда си.

Тя се усмихна на жената, която току-що бе купила скъп пръстен, и й подаде отличителната, покрита със сребърно фолио торбичка на бутика.

— Много ви благодаря — тихо каза тя. — Сигурна съм, че ще го носите с удоволствие.

Телефонът отново иззвъня.

— Разбира се — отвърна жената.

Взе торбичката от Аркадия и тръгна към вратата.

Телефонът отново настоятелно иззвъня. Много малко хора имаха личния й номер. Зоуи бе първа в списъка, а тя бе във Финикс. Може би имаше някакви новини.

Не й се искаше да провежда разговора в магазина, където клиентите биха могли да я чуят.

Побърза към далечния край на плота, зави по коридорчето и отвори вратата към офиса си.

Една голяма длан се притисна към устата й. Едновременно с това до гърлото й бе опрян пистолет.

Мъжът леко наклони глава и тя видя под прекалено голямата му шапка познато лице. Грант я бе открил.

Изпадна в такава паника, че направо се парализира. Започна да трепери цялата.

— Само опитай да направиш нещо, скъпа моя съпруга, каквото и да било, и ще застрелям първия човек, който се покаже през вратата.

Тя изобщо не се усъмни в думите му.

— Познавам те, проклетнице! — Звучеше странно доволен! — Няма да позволиш да умре невинен човек заради теб, нали? Ще излезем отзад. — Залепи устата й с широка лепенка. — Само ако издадеш някакъв звук, който да накара някого да се разтича след теб, и ще подпишеш смъртната му присъда. Между другото, на пистолета има заглушител.

Тя се сети за оръжието, което бе купила точно за такъв случай. Беше заключен на сигурно място в апартамента й, където не й беше от никаква полза.

Той я изтика навън през задната врата на оградената с тухли алея. Пътеката водеше към малка задна уличка и служебния паркинг. Гъсто насадени храсти олеандър служеха като декоративна преграда между пътеката и уличката.

Надеждата отново се върна в опустялото й сърце. Тази уличка много рядко бе съвсем безлюдна; дори и нощем продавачите от магазините излизаха тук да изпушат по цигара. Някои от тийнейджърите, които работеха в заведенията за бързо хранене, понякога се събираха под прикритието на контейнерите за боклук, за да вършат разни неща, които със сигурност биха ужасили родителите им. Минаващи скитници често се отбиваха да ровят в боклука и да пият евтино вино.

Чу приглушени гласове от другата страна на олеандровите храсти и долови слаб мирис на марихуана. Как ли си мислеше Грант, че може да я измъкне оттук незабелязано?

И тогава видя точно пред себе си на пътеката огромна количка на чистач. По решетката отпред бяха наредени най-различни четки, метли и парцали. На табла отстрани имаше картонен кашон.

— Ще влезеш в контейнера за боклук и ще стоиш скрита — нареди Грант. — Няма да те застрелям, освен ако не ми оставиш друг избор, защото предпочитам да те държа жива, за да можем да се споразумеем за онзи файл, който си скрила. Но ако възможностите ми се изчерпят, ще те убия, обещавам ти.

Тя се насили да върви напред, като отчаяно се опитваше да разсъждава трезво.

Когато се доближиха до количката, той измъкна една кофа от предната част и я обърна на земята, така че да служи като стъпало.

— Качвай се. Побързай, да те вземат мътните!

Тя се качи на кофата и погледна надолу. Контейнерът за боклук бе празен. Вътре имаше точно толкова място, че да се скрие слабичък възрастен човек, свит на колене.

Отчаянието я обзе с все сила. Никой не би се усъмнил и за миг в един чистач с количка, помисли си тя.

— Влизай! — изръмжа Грант.

Тя погледна кутията, която стоеше на страничната подложка. Горният капак бе отрязан. Вътре се виждаха няколко ролки тоалетна хартия.

Измъчено и непохватно, което само отчасти бе преструвка, тя вдигна крака си и го преметна над ръба на количката. Леко залитна, сякаш бе изгубила равновесие, и прехвърли и другия.

Върхът на единия от сребристите й сандали силно се блъсна в кутията с тоалетна хартия. Тя се катурна от таблата и съдържанието й се разсипа по земята. Ролките хартия се търкулнаха по настилката. Няколко паднаха в калта под олеандровите храсти.

— Проклета глупачка! Клякай долу. — Гласът му се извиси. — Веднага!

Не бе толкова спокоен, колкото изглеждаше, разбра тя. Това я шокира. Грант винаги бе толкова уверен в себе си. Но тази вечер сякаш бе на ръба на психическата си издръжливост.

Тя се снижи и опря ръце и колене на пода в количката. Грант хвърли отгоре й покривало. Тя потъна в мрак. Миризмата на стари боклуци заедно със страха й едва не я накара да повърне.

Само миг след това количката рязко потегли. Вътре в нея пламна мъничка искрица надежда. Грант бързаше. Не можеше да си позволи да се забави, за да събере ролките тоалетна хартия.

Колко ли време щеше да мине, преди Хари да дойде да я потърси?

Чу гласовете на двама души откъм контейнерите за боклук в задната уличка.

— По-добре да се връщаме обратно на работа — каза единият. Думите му едва се чуваха. — Знаеш какъв става Лари, когато закъснеем даже и минутка след почивката.

Другият отвърна нещо, но тя не можа да долови какво.

Количката рязко друсна, когато слезе на настилката на задната уличка.