Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (22)

23.

Същата вечер отидоха в бар „Последен изход“, за да отпразнуват ранното завръщане на Хари от Лос Анджелис. Аркадия седеше близо до него, докосваше го леко с рамото си, като се възползваше от топлината му. Бавните, ниски звуци на мелодията „Хубав живот“ от Били Стрейхорн се носеха в неособено пълния нощен клуб.

Отдавна бе минало полунощ. Джазът бе страхотен. Аркадия си бе поръчала мартини. Хари си бе у дома жив и здрав. Животът й отдавна не й се бе струвал толкова идеален. Тогава защо не можеше да се отпусне?

— Върна се по-рано заради мен, нали? — попита тя.

— Не — Хари хапваше фъстъци от купичката пред тях. — Казах ти: клиентът ми отряза квитанцията за пазаруване на дъщеря си.

— Лъжец. — Тя захапа маслинката от малката декоративна червена сабя в чашата си, задъвка и преглътна. — Зарязал си работата си по-рано заради мен. Признай си!

Хари отпи глътка от бирата си.

— Е, много се зарадвах, когато задачата ми приключи. Хлапето направо ме побъркваше.

— Знаех си. Прибра се по-рано заради мен.

— Е — обади се Хари, облягайки се на меката тапицерия в сепарето, — ще ми кажеш ли какво не е наред?

Тя се поколеба.

— Доколкото мога да преценя, всичко е наред. Просто бях малко изнервена за ден-два, след като ти замина, това е — отпи от мартинито си. — Сега съм добре. Но…

— Но какво?

— Но ми липсваше, Хари.

Той не каза нищо. Само чакаше, търпелив като камък.

Тя бавно издиша.

— Добре, ще ти кажа онова, което споделих и със Зоуи. Малко след като замина, на няколко пъти изпитах странно чувство. Сякаш никой ме наблюдава.

Хари дори не мигна.

— И?

— Но чувството изчезна след два-три дни — бързи добави тя.

— Нещо друго?

Тя направи с пръста триъгълник около столчето на чашата си.

— Загубих химикалката с фигурката на Елвис, която ми даде. Търсих я навсякъде, но не я намерих.

— Не е голяма работа. Просто една химикалка.

— Харесвах я. Беше ми любимата.

Хари се замисли.

— Нещо друго да е било разместено в офиса ти?

Когато той изрече на глас собствените й страхове, тя усети как я пронизва студ.

— Не. Нищо. Вярвай ми, проверих. Като се има предвид миналото ми, считам, че параноята е крайно препоръчителна. Прегледах основно всяко чекмедже. Нищо не изглеждаше да е пипано.

— Един професионалист не би оставил следи в документите ти — каза той. — В офиса ти няма толкова добра охранителна система, като онази в дома ти. За човек, който знае какво прави, не би било трудно да проникне вътре.

Тя се намръщи.

— Наистина ли мислиш, че някой би се вмъкнал с взлом в кабинета ми само за да открадне химикалката ми? Няма никаква логика.

— Химикалката може да липсва случайно или да е станал инцидент. — Той небрежно махна с ръка. — Може да няма нищо общо дори. Или пък чистачката да я е счупила и да я е изхвърлила с боклука.

— Вярно. — Тя се опита да се усмихне. — В такъв случай изобщо няма защо да си мисля, че някой е влизал в кабинета ми след работно време. Просто поредния пример за прекалено развихрено въображение, Хари. Сега вече съм сигурна.

Той не отвърна на усмивката й.

— По-рано тази седмица, когато усещаше, че някой те наблюдава, огледа ли внимателно лицата на хората около себе си?

— Разбира се. Но не забелязах никого, който дори малко да прилича на него.

Нямаше нужда да обяснява за кого става дума. Хари знаеше, че тя говори за Грант.

— Забеляза ли някого, когото не познаваш, да се навърта наоколо повече от веднъж?

Този въпрос я накара да се замисли. В съзнанието й се появи образът на възрастна дама с пазарска чанта и фотоапарат.

— През седмицата бе доста оживено на площада. Минаваха много туристи. Забелязах неколцина повече от веднъж, но никой не ми се стори подозрителен.

— А коли?

— Кой гледа колите?

— Аз — отвърна Хари. — Помисли си, скъпа. Изпитала си онова странно чувство, защото си забелязала нещо, макар и да не помниш какво точно. Така става.

— Кое става така?

— Странните усещания. Изпитваш ги, защото си видяла нещо или някого с периферното си зрение и то ти се е сторило необичайно. Може съзнателно да не си го сметнала за важно, но нещо дълбоко вътре в теб е застанало нащрек.

Хари знаеше какво говори, убедено си помисли тя, облегна се назад и се опита да си припомни нещо за колите, които е забелязала през последните дни. След няколко минути се предаде.

— Просто не помня никакви коли — извинително каза тя.

— Опитай с хората.

В главата й отново изникна образът на старата жена пред витрината.

— Имаше една жена — бавно каза тя. — Видях я три или четири пъти.

— Опиши ми я.

— Там е работата. Не знам защо ми е останала в главата. Изобщо не приличаше на опасен човек. Сигурно беше поне на осемдесет години. Носеше широкопола шапка за слънце и от онези огромни слънчеви очила, които хората носят над очилата си с диоптър. Беше обикновена туристка, Хари.

— И какво още?

От този човек би излязъл страхотен полицай за разпити, мрачно си помисли тя. Изобщо не се отказва.

Аркадия отпи от чашата си и се опита да проясни мислите си. Преди бе изкарвала прехраната си в наситения с висок адреналин финансов свят. Милиони долари бяха поставени на риск всеки път, когато вземеше някакво решение. В онзи свят тя имаше голям талант да забелязва моделите и тенденциите в развитието. Бе се научила да открива дребните сигнали, които се появяваха, преди някоя компания да почне да се срива към дъното. Бе свикнала да търси леките вълнения в течението, които предупреждаваха, че назряват проблеми между членовете на борда на директорите в дадена компания. Можеше да надуши изтичане на вътрешна информация, преди хората от Комисията за контрол над паричните средства да си измият очите сутрин.

Именно талантът й да забелязва дребните отклонения в постоянно променящия се поток от информация я бе предупредил навреме за намеренията на Грант. Може би и сега трябваше да приложи тези свои умения.

— Видях я поне два пъти — и в двата случая като отражение във витрината на някой магазин. Спомням си как ми се стори, че фотоапаратът е много скъп, а не от онези евтини туристически вещи. Носеше една и съща пазарска чанта — синьо-бяла, от магазин за дрехи на „Фаунтин Скуеър“.

Хари остана мълчалив за известно време.

— Добре.

Тя повдигна вежди учудено.

— Какво добре?

— Добре, сега ще идем да си поприказваме с Труакс.

— Един и половина след полунощ е. Той и Зоуи сигурно спят дълбоко.

— Не е наша вината, че те двамата си лягат толкова рано.

* * *

Бродеше из огромната къща, отваряше всяка врата по пътя си, търсеше във всяка стая. Но Зоуи я нямаше. Трябваше да е там. Възможността да не я намери стисна съзнанието му като в менгеме.

Извика я силно, искаше да й обясни, да я моли, да я накара да разбере. Но думите отекваха до безкрай в дългите коридори на розовата нощ.

Накрая стигна до малкия частен киносалон — мястото, където бе извършено убийството, единственото помещение в къщата, което явно я притесняваше.

Бавно отвори вратите, настройвайки се да посрещне онова, което го очаква в мрака вътре.

Зоуи стоеше в сенките до ниския мраморен барплот. Саймън Уендоувър се бе настанил удобно в едно от меките кадифени кресла, с лице към екрана. Погледна към Итън през рамо и се ухили.

— Ти си мъртъв — каза Итън.

Уендоувър се засмя.

— Това е твой проблем, а не мой. И двамата знаем, че от време на време ще ме виждаш в сънищата си чак до края на дните си.

Итън се извърна от него и погледна към Зоуи.

— Ела с мен.

Тя поклати глава.

— Не.

— И тя ще те напусне, също като другите — весело се обади Уендоувър. — Винаги така става при теб. Винаги е било така. Ти ги спасяваш, а после те ти махат за сбогом.

Итън не откъсваше поглед от Зоуи.

— Ти си различна.

— Така ли е наистина? — попита тя.

Уендоувър злорадо се засмя.

— Как би могла да обича мъж с твоето минало? Ти си неудачник, Труакс. Не можа да спасиш брат си. Не можа да запазиш нито един от трите си предишни брака. Не можа да запазиш корпорацията си, която бе изградил от нищото. Месеци наред ме разследва, но в края на краищата не успя да представиш убедителни доказателства пред съда.

Итън знаеше, че трябва да отведе Зоуи от стаята, където Уендоувър злорадстваше. Опита се да влезе по-навътре в салона, но нещо го спря. Сякаш се бе натъкнал на невидима стена.

Зоуи го гледаше със загадъчните си очи.

— Съжалявам, Итън. Не можеш да влезеш. Има психична бариера. Не можеш да я преминеш, защото не вярваш в паранормалното.

Смехът на Уендоувър отекна в сенките.

— Итън. Итън, събуди се!

Гласът й. Толкова близо. До него.

Отвори очи. Зоуи се бе надвесила над него. От нея се излъчваше силна тревога.

— Всичко е наред. — Тя го стисна по рамото. — Добре си. Просто лош сън.

— И още как.

Разтри лице с една ръка и си наложи да диша дълбоко. Когато бе почти сигурен, че вече се контролира напълно, седна и пусна крака отстрани на леглото.

Тя коленичи зад него и започна да масажира раменете му.

— Много се надявам да не прихванеш моя навик да сънуваш кошмари. Мислиш ли, че лошите сънища може да са заразни?

— Съмнявам се.

Ръцете й му действаха успокоително. Не искаше друго, освен да се отпусне под нежното докосване на пръстите и дланите й, но напрежението направо наелектризираше цялото му тяло.

— Искаш ли да ми разкажеш съня си? — тихо попита Зоуи.

Стори му се, че някъде в далечината чува смеха на Уендоувър.

— Много е объркано — внимателно отвърна той.

Ръцете й сякаш замръзнаха на раменете му. Итън усети как тя се отдръпва вътрешно. За няколко секунди си помисли, че ще спре с успокоителния масаж.

— Аз мога да понеса бъркотиите, забрави ли? — напомни му тя. Ръцете й отново се заеха с раменете му.

Той потръпна от изпитаното облекчение.

— Итън?

— И двамата с теб бяхме в „Найтуиндс“, но къщата изглеждаше прекалено огромна — започна той с равен глас. — Имаше безброй стаи.

— Сигурно мисълта за пребоядисването на всички тези стаи ти е докарала кошмара.

— Може би. — Знаеше, че тя се опитва да разведри атмосферата, но не се получаваше. Беше прекалено вкочанен и изтощен. Трябваше да спре сега, каза си наум. Нямаше смисъл да й споделя останалото. Но сякаш някакъв силен магнит теглеше думите от устата му. — Ти беше някъде там, но не можех да те намеря.

— Аха, да, неуловимият декоратор, който все не отговаря на обажданията на клиента си — измърмори тя.

— Накрая те открих в киносалона. — Той се поколеба, после повдигна леко едното си рамо. — После ти ме събуди.

— Ти мяташе ръце насам-натам. Стори ми се, че се опитваш да си проправиш път през нещо.

Той замръзна.

— Ударих ли те?

— Не. Просто ме събуди. — Тя продължи да размачква раменете му. — Сигурен ли си, че нямаше и друго в съня, което да те разтревожи?

Някъде в сенките Уендоувър отново се ухили.

Телефонът звънна. Ръцете на Зоуи пак се вцепениха върху раменете му. Итън погледна към часовника. Един и трийсет и пет след полунощ. Обажданията по това време рядко бяха за хубаво.

— Аз ще вдигна. — Той взе слушалката. — Труакс.

— Обажда се Стаг — каза Хари. — Имаме проблем. Застанали сме пред входната врата на „Каса де Оро“. Ще ни отключите ли?