Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (44)

45.

Чудесно реставрираният кабинет на Уолтър Къруан бе претъпкан с известните хора на Уиспъринг Спрингс, членове на Историческото дружество и неколцина изследователи на творчеството му, както и ентусиазирани почитатели. Вратите към вътрешния двор бяха широко отворени, за да има място и за репортерите, фотографите и телевизионните камери.

Зоуи стоеше заедно с Бони, Аркадия, Хари и Сингълтън в дъното на стаята. Джеф бе успял да се промуши в тълпата и да заеме позиция на предните редове. Тео бе „кацнал“ на раменете на Сингълтън.

Едва успяваше да зърне за малко съпруга си. Итън бе в другия край на дългата стая, застанал до кметицата Сантана пред огромната каменна камина.

Облечен в тъмнозелена риза и черен панталон, той изглеждаше развеселен от медийната шумотевица около него. Тя му изпрати въздушна целувка над главите на хората пред нея. Той й намигна в отговор.

— Моля за вниманието ви — произнесе с властен тон Палома Сантана.

Всички начаса притихнаха и се обърнаха към нея. Зоуи забеляза, че Нелсън Раднър и съпругата му също бяха успели да влязат. Видя, че Нелсън е прегърнал жена си през раменете. Дария изглеждаше щастлива.

— Добре дошли в къщата на Уолтър Къруан — започна Палома, говорейки по микрофона. — Благодарение на усилията на много хора от града ни тя бе възстановена възможно най-близко до вида, в който е била, когато Къруан е живял и писал тук. Преди да стигнем до мистерията, свързана с него, ще помоля професор Милърд Котингтън — виден изследовател на творчеството на писателя — да ни каже няколко уводни думи.

Професорът, с вид на изтъкнат академик, взе микрофона и в продължение на няколко безкрайно скучни минути говори за значимостта на приноса на Къруан в литературата. Най-накрая стигна и до интересната част.

— Точната причина за смъртта на Къруан е предмет на предположения и клюки от много години — с напевен глас продължаваше той. — Но именно изчезването на последния му ръкопис се оказа най-объркващото в цялата мистерия за онези от нас, които са посветили живота си на изучаването на неговото творчество. Интересна бе възможността той да е бил откраднат, а не унищожен в нощта на смъртта на писателя. Мнозина днес очакват да видят дали Итън Труакс, частен детектив, който не е запознат като цяло с творчеството на Къруан и не е специалист по американска литература, може да разреши загадката, пред която са безсилни две поколения литературни изследователи и колекционери.

— Как се осмелява да представя Итън като някакъв неграмотен простак — тихичко беснееше Зоуи.

— Спокойно, приятелко — измърмори Аркадия.

В другия край на помещението Итън застана отпред, явно необезпокоен от снизходителните забележки на професора.

— Всъщност тук имаме само три възможности — спокойно започна той. — Първата е ръкописът да е бил откраднат и да е изчезнал в дебрите на частните колекции. Изключих това, след като моят сътрудник Сингълтън Коб, специалист по антикварни книги, проведе обширно проучване на нелегалния пазар на колекционерите и не откри никаква следа от изчезналия ръкопис.

Кимна към Сингълтън и всички се обърнаха да погледнат мъжа с вид на рокер, който стоеше в дъното на стаята с дете на раменете си. Книжарят целият се изчерви. Тео гордо се ухили.

Професор Котингтън загрижено се намръщи. Така ти се пада, снизходителен сноб такъв, каза си наум Зоуи. Очевидно Котингтън изобщо не си бе представял, че в Уиспъринг Спрингс може да има експерт по редки книги.

— Втората възможност — продължи Итън — е Къруан да е изгорил ръкописа в нощта на смъртта си. Последните му думи към неговата икономка определено могат да се тълкуват като намерение да направи точно това. Повечето литературни историци, включително и тук присъстващият професор Котингтън, приемат това за най-вероятния вариант.

Котингтън тържествено кимна.

— Проблемът с тази версия е — обясни Итън, — че икономката, Мария Торес, е казвала на семейството си неведнъж през годините, че тя не е забелязала никаква следа от онези няколкостотин страници печатна хартия в пепелта на другата сутрин. Всъщност тя винаги е твърдяла, че изобщо не е имало следи да е пален огън предната вечер.

Професорът сви побелелите си вежди в знак на очевидно безпокойство. Той се прокашля многозначително.

— Бих искал да напомня на всички присъстващи, че твърденията на икономката никога не са били подкрепени от друг и че има известни съмнения относно правдивостта им — високо каза той.

Елегантните черти на Палома се напрегнаха, но тя не каза нищо.

— Мария Торес всъщност е чудесен свидетел — поясни за хората в залата Итън. — Тя дълги години е работила съвестно за Къруан. Той явно е имал доверие в нея, а онези, които са я познавали отблизо, настояват, че тя е била почтена, трудолюбива жена, на която можело да се разчита безусловно.

— Освен това е знаела, че е спомената в завещанието на Къруан. — Злобно подхвърли Котингтън. — Според него е щяла да наследи същата тази къща.

— Както всички знаем, завещанието е било оспорено и не е получила нищо — отбеляза Итън. — Но това не е важно. Онова, което е от значение в случая, е, че дори и вашето предположение да е вярно, остава фактът, че тя би се интересувала единствено от къщата. Не би имала особена полза от ръкописа. Ако тя го бе взела, щяла е да го продаде.

Котингтън гледаше мрачно.

— Какво е твоето заключение, Труакс?

— Аз смятам, че ръкописът все още е тук.

Последва съвсем разбираемо драматично смайване сред всички събрани в стаята. Професорът направо зяпна с отворена уста. Зоуи чу как Бони се засмя тихичко. Итън измъкна отнякъде две отвертки с дълги дръжки.

— Ще ми трябва малко помощ. Бих искал да помоля другия частен детектив в града — Нелсън Раднър от „Раднър Секюрити Системс“, за малко професионално съдействие. Нелсън? Имаш ли нещо против? Ще стане по-бързо, ако сме двамата.

Зоуи хвърли поглед към Нелсън и забеляза стреснатото му изражение. Но той бързо се съвзе.

— С удоволствие. — Свали ръка от рамото на Дария и си проправи път през тълпата. — Какво си намислил?

— След като елиминирах другите възможности, ми хрумна, че Къруан наистина е пъхнал ръкописа в камината, но не в пламъците, както всички предполагаха. — Итън подаде една от отвертките на Нелсън. — Ти се заеми с дясната половина, а аз ще мина отляво. Започвай да почукваш.

Нелсън повдигна вежда, докато взимаше отвертката, но после само кимна.

В залата настъпи вълнение, докато двамата систематично почукваха по камъните. Камерите се приближиха още повече. Журналистите нетърпеливо задаваха въпросите си.

— Мислите ли, че някъде в тази камина има тайно скривалище? — попита репортерът от „Уиспъринг Спрингс Хералд“, насочил микрофон.

— Мисля, че това е единственото обяснение, което обхваща всички факти в този случай — отговори Итън.

Той почука по редицата от камъни. Всеки издаваше плътен звук, който се очаква от солиден каменен блок. От другата страна на огнището Нелсън се занимаваше със същото. И получаваше същия резултат.

Итън се премести на по-горната редица и удари голям сив камък точно от дясната страна на солидната дървена полица над камината.

За разлика от другите, той издаде определено кух звук.

Цялата стая се смълча.

Нелсън спря да почуква и погледна към Итън.

— Това прозвуча интересно.

— Да видим. — Итън опипа с пръсти ръбовете на камъка. — Обзалагам се, че някъде има скрит механизъм с пружина. Ти как мислиш, Раднър?

— Бих казал, че е много вероятно да има скрит механизъм с пружина някъде там — каза Нелсън с усмивка. В погледа му блестеше веселие.

Итън продължи да опипва още малко. После бръкна под полицата.

— Ето го — тихо каза той.

Последва отчетливо щракване. Камъкът, който бе издал глух звук при почукването, бавно се отмести.

— Чичо Итън, виж! — извика Джеф от предните редове. — Вътре има нещо.

Присъстващите избухнаха в бурни ръкопляскания. Репортерите го обсипаха с въпросите си. Професор Котингтън само зяпаше пред себе си като втрещен.

Итън много внимателно бръкна в тайното скривалище и извади голяма кожена кутия. Остави я на бюрото на Къруан и погледна Палома.

— Бихте ли ни оказали честта, госпожо кмет?

Усмивката огря тъмните й очи.

— С огромно удоволствие.

Тя разкопча кожената каишка и вдигна капака. В продължение на няколко секунди Палома само гледаше в кутията. После много внимателно бръкна вътре и извади нещо, което приличаше на куп хартия.

— „Видения в каньона“ — прочете тя на глас.

В стаята се разнесе удивено шушукане.

— Тук има два ръкописа — обяви Сантана. Извади друг куп хартия и прочете заглавието: — „Светлината на пустинната зора“ от Уолтър Къруан.

— Не мога да повярвам! — изрева Котингтън. — Дайте ми да видя тези ръкописи!

Палома му подаде и двете купчини листове.

— Разбира се, професоре. Заповядайте.

Котингтън разгледа двата ръкописа.

— Тези неща ще трябва да се подложат на проверка за автентичност. Ще се направят изследвания на хартията, на мастилото и почерка.

— Разбира се — съгласи се Палома.

Постепенно възмущението и неверието на професора се превърнаха в почтително благоговение.

— Ако тези неща са истински — прошепна той, — това безспорно е изключително събитие за историята на американската литература. Изключително.

* * *

Всички от „бандата“ излязоха да хапнат пица същата вечер. Зоуи бе гледала малко по-рано вечерните новини по телевизията с Итън и още беснееше.

— Не мога да повярвам, че от местния телевизионен канал са избрали за водеща новина цитата на Котингтън за „изключителното събитие“ — възмущаваше се тя. — Изобщо не биваше да му отделят толкова време. Трябваше да цитират теб, Итън. Вместо това видяхме само за две секунди как двамата с Нелсън Раднър почуквате по камъните на камината.

— Да — съгласи се Тео с пълна уста. — Едва-едва те показаха, чичо Итън.

— Защо оставиха онзи професор да говори толкова много? — попита Джеф. — Не той откри ръкописите.

Итън си взе парче пица.

— Славата е преходна.

— Коя слава? — настоя да разбере Джеф. — И какъв преход прави?

— Няма значение. — Итън задъвка пицата си. — Сложно е.

Бони го погледна от другия край на масата.

— Добре де, все пак трябва да те питам. Нали не си разчитал случайно да откриеш нещо?

— Аз съм детектив, а не магьосник — отвърна Итън. — Разбира се, че не съм разчитал на случайността. Преди два дни взех ключа от кметицата и двамата със Зоуи отидохме до хасиендата, за да поразгледаме. Почукахме тук-там и ни излезе късметът.

— Итън е страхотен в разгадаването на старите случаи, затова не бе голяма изненада, че успя да намери липсващия ръкопис — обади се Зоуи. — Но когато видяхме в кожената кутия и втория ръкопис, аз наистина се смаях. Помислете само какво значение ще има това за всички, които се занимават с литература. Не един, а два непубликувани ръкописа на Къруан.

Хари се замисли.

— Смяташ ли, че са оригинали?

Итън сви рамене.

— Ще се наложи да оставим това в ръцете на експертите, но ако се съди по прахоляка, който намерихме в онова тайно скривалище в камината, спокойно може да се каже, че никой не го е отварял от нощта, когато е умрял Къруан.

— Значи е починал от естествена смърт? — попита Аркадия.

Итън кимна.

— Това е очевидно. Ако Мария го бе отровила, щеше да направи нещо с ръкописа. Знаела е колко е ценен. Най-малкото би се опитала да го продаде на литературния му агент.

— Освен ако Къруан не го е скрил, преди да изгуби съзнание вследствие на отровата — размишляваше гласно Хари. — Очевидно Мария не е знаела за тайното му скривалище.

Итън поклати глава.

— Двамата със Зоуи разгледахме ръкописа. Къруан е отбелязал промените в него с червено мастило и е записал датата и часа от онази нощ. Изглежда, е прекарал часове наред в работа над книгата, преди да я скрие. Мария Торес е била икономка, а не — професионален убиец. Повечето от известните отрови, до които би могла да е имала достъп по онова време, са били много бързо действащи. А и освен това биха останали доста очевидни и неприятни следи, които властите щяха да забележат.

— Значи името на Мария Торес е напълно изчистено — каза Хари.

— Да, но нещо ми подсказва, че професор Котингтън ще си присвои изцяло заслугите за откриването на тези ръкописи — измърмори недоволно Зоуи.

Сингълтън се засмя.

— И какво от това? Итън пък спечели цял куп точки пред кметицата на града. Струва ми се, че в дългосрочен план това ще му е по-полезно, отколкото да види името си в учебниците по литература.

— Само изпълнявах гражданския си дълг — заяви Итън.

Зоуи огледа всички, които седяха около масата.

— Не че искам да сменя темата, но Трийчър ми обеща тази сутрин, че хората му ще довършат кухнята и големия хол в „Найтуиндс“ до края на седмицата. Какво ще кажете да отпразнуваме там Деня на благодарността тази година?

Думите й срещнаха весело хорово одобрение.

Итън срещна погледа й над масата. Усмихна й се. Тя му отвърна по същия начин и за миг му се стори, че направо може да усети как ги обгръща позитивна енергия.

* * *

След вечеря Сингълтън закара Бони, Джеф и Тео до дома им. Аркадия и Хари заявиха, че ще прекарат остатъка от вечерта в „Последен изход“.

Итън се качи в колата и погледна Зоуи.

— Какво ще кажеш да идем до „Найтуиндс“ и да видим докъде са стигнали бояджиите днес?

— Добре.

Голямата къща бе окъпана от лунната светлина. Итън паркира на алеята и слезе.

Двамата със Зоуи заедно влязоха и си проправиха път през покривалата за боя към кухнята.

— Виж — обади се Зоуи. — Свършили са тук. — Тя се обърна към него с блеснали от удоволствие очи. — Сега какво мислиш за цвета?

Итън стоеше на вратата и оглеждаше кухнята с прясно боядисаните й стени.

Някакво странно гъделичкане накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Усещането трая само няколко секунди, но би могъл да се закълне, че през този кратък интервал от време във въздуха пред очите му се мярна странно видение.

Видя как двамата със Зоуи закусват заедно на масата до прозореца. Две малки деца — момче и момиче — също седяха до тях и се смееха на някаква своя шега. Рисунките им, направени с цветни моливи, бяха залепени на хладилника. Цялата кухня бе обгърната от усещането за чиста и искрена любов.

Видението се разсея само за миг, но дълбоко в себе си Итън разбра, че макар да няма паранормални психични способности, току-що е зърнал частица от бъдещето.

— Цветът е чудесен — каза той. — Знаех си, че ще ми хареса. В крайна сметка ти си специалистът.

— Ха! — Зоуи обви ръце около врата му. — Признай си, че се съмняваше.

— Добре де, може и малко да съм се притеснявал за цвета на боята в началото. — Ръцете му обгърнаха нежно лицето й. — Но изобщо не се съмнявам в нашата любов.

Усмивката й бе изпълнена с толкова много любов, че щеше да им стигне за цяла вечност.

— Нито пък аз — отвърна тя.