Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (3)

3.

Аркадия Еймис се събуди, понесена от разтърсващ мощен прилив на адреналин. Отвори очи, заслушана напрегнато, разтреперана от реакцията си. С разтуптяно сърце, тя се опита да диша бавно и дълбоко, но това се оказа невъзможно. Нуждаеше се от въздух.

Нищо не помръдваше в мрака на спалнята й. Лунната светлина бе достатъчно силна, за да може да види, че и ъглите бяха пусти. Никой не се надвесваше над леглото й. Нямаше застрашителни фигури до вратата. Нито издайническо прошумоляване на стъпки във всекидневната или в кухнята.

Всичко, което можеше да види с очите си или да долови със слуха си, я успокояваше, че сложната алармена система, която Хари бе монтирал, не е била задействана. Бе сама в апартамента.

Но не можеше да се отърси от силното чувство, че някой я наблюдава. Объркване и страх се бореха вътре в нея.

Какво й ставаше напоследък? Бе изпитала това странно усещане неведнъж през изминалите няколко дни, а тази вечер бе наистина много силно. Може би онези месеци, прекарани в психиатричната клиника „Кендъл Лейк Менър“, й бяха повлияли повече, отколкото осъзнаваше.

Нарочно бе постъпила сама в онази лудница, като част от сложния план, който бе измислила, за да се скрие от съпруга си. Грант бе искал да я види мъртва. Тя бе решила, че не би му хрумнало да я потърси в частна психиатрична клиника.

Но изборът на „Кендъл Лейк Менър“ се бе оказал изключително неудачен. Управляваше се от корумпирана администрация, която позволяваше на безскрупулните санитари да правят каквото си искат след работно време.

По-голямата част от нощните им забавления бяха безобидни. Някои от санитарите продаваха наркотични вещества от медицинския шкаф. Други сами се възползваха от откраднатите медикаменти. Повечето просто спяха по време на дежурство. Но неколцина от тези грубияни се забавляваха, като изнасилват безпомощни, упоени пациентки.

Единственото хубаво нещо, което й се бе случило там, бе сприятеляването й със Зоуи. Двете заедно бяха обмислили как да избягат. Бе се наложило да избързат с плана си, тъй като една нощ двама от покварените санитари бяха дошли и за Аркадия. Тя потрепери при спомена за онзи опит за изнасилване. Ако Зоуи не бе чула мъжете, докато я влачеха по коридора към стаята за прегледи онази нощ…

Не. Не си го помисляй. Нямаше причина да се страхува от когото и да било от „Кендъл Лейк Менър“. Итън се бе погрижил мястото да бъде изличено от картите миналия месец.

Единственото, от което би могла да се страхува, бе Грант.

Предполагаше се, че този мръсник е мъртъв, но тя го познаваше прекалено добре, за да повярва на версията за инцидент при каране на ски в Швейцария. Тялото му така и не бе намерено, уж било погребано под стотици тонове сняг. Интуицията обаче й подсказваше, че той е инсценирал смъртта си и сега живее някъде под друго име.

Също както и тя.

Много бавно протегна ръка надолу и намери пистолета, който винаги криеше под леглото си нощем, когато Хари го нямаше. Почувства се по-сигурна, след като го стисна в дланта си. След бягството си от „Кендъл Лейк“ и двете със Зоуи бяха взели мерки за по-голяма сигурност. Приятелката й се бе записала на курс по самоотбрана.

Като знаеше, че Грант може някой ден да реши да възкръсне от гроба, Аркадия бе предпочела да си купи пистолет и да се научи да го използва.

С оръжие в ръка, тя измъкна крака изпод чаршафите, стана и отиде до вратата, за да надникне в коридора. Лампата във всекидневната, която винаги оставаше да свети, нежно огряваше белия килим и бледите мебели. Никоя от обичайните сенки не помръдна.

Тя пристъпи предпазливо, а сребристосивата й копринена нощница се развя около глезените й. Когато стигна до панела с електрическите ключове, тя натисна едновременно всички и така освети целия апартамент заедно с килерите.

Методично провери всяка ключалка и всяка аларма на прозорците и на входната врата. Когато се увери, че всичко е обезопасено, отново изключи светлините и застана до прозореца. Нарочно си бе избрала апартамент на втория етаж — не само защото смяташе, че би било по-трудно някой да се промъкне през прозореца, а и защото така имаше по-добър изглед към басейна и градината в центъра на жилищния комплекс.

Взря се в тъмната пустиня. Също както и в Седона, а и други населени места в Аризона, в Уиспъринг Спрингс нямаше много улични лампи. Официалното становище бе, че яркото осветление на жилищните и търговските комплекси би попречило на жителите и на туристите да се наслаждават на прекрасното нощно небе. Аркадия подозираше, че това е само удобно извинение. Предполагаше, че местните власти предпочитат да спестяват от разходите за електричество. Съвестните граждани на Аризона не бяха много стриктни данъкоплатци. Членовете на асоциацията на собствениците на къщи в района, към която и тя се бе включила, бяха поставили ниски лампи покрай алеите и около оградата край басейна. Светлината на слабите крушки обаче не стигаше далеч. Когато се загледа надолу, видя множество сенки.

Остана да се взира дълго, но с изключение на една скитаща котка, нищо друго не помръдна.

Иззвъня телефонът и я стресна. Ядоса се, че пулсът й отново се ускори. Раздразнена от собствената си реакция, тя прекоси стаята и се поколеба, преди да вдигне слушалката. По дяволите, нямаше да позволи на страховете си да вземат надмощие.

— Ало?

— Добре ли си? — попита Хари Стаг без предисловия.

Изненада се от огромното облекчение, което изпита само при звука на гласа му. Въздъхна дълбоко и едва тогава забеляза, че досега не е смеела да диша спокойно.

От другата страна на телефонната връзка се долавяше приглушеният ритъм на рок музика. Тя лекичко се усмихна. Хари не си падаше особено по рока. Също като нея и той бе поклонник на джаза.

— Добре съм — отговори тя. Леко се облегна на едното от двойката кресла, тапицирани с бяла кожа, които бяха подредени до ниската масичка.

— Не звучиш особено добре — отбеляза Хари. — Напрегната си. Събудих ли те? Мислех, че още си будна.

И двамата бяха нощни птици. Това бе сред многото общи неща помежду им. Не й се искаше да му обяснява, че не може да спи добре, откакто той бе заминал, и затова бе решила да си навакса, като си легне по-рано тази вечер.

— Не. Не спях. — Остави пистолета на масичката и отново отиде до прозореца с телефона. — Как върви работата?

Хари Стаг не приличаше на никого от мъжете, които познаваше; бе много далеч от изисканите, богати и властни финансисти и инвеститори, които населяваха света, в който се бе движила по-рано. Беше пълна противоположност на Грант.

Бе го срещнала предния месец, когато Итън го бе извикал от Калифорния, за да я пази, докато той и Зоуи се разправяха с роднините на бившия мъж на приятелката й, които й отправяха заплахи.

Чисто физически Хари поразително приличаше на оживял скелет. Когато се усмихваше, наподобяваше на някой тиквен фенер от украса за Хелоуин. Но през кратките седмици, откакто се бяха запознали, тя бе започнала да вярва, че двамата са сродни души.

На визитните му картички пишеше, че е „консултант по сигурността“. Бе подразбрала, че този термин покрива доста обширна територия. Но в този случай знаеше, че е просто евфемизъм за бодигард. Миналата седмица бе заминал, за да се погрижи за дъщерята на някакъв тексаски бизнесмен. Младата дама тъкмо завършваше гимназия. Изпращаха я на запад, за да обиколи и разгледа различните колежи в Калифорния. Заявената от родителите цел бе, че трябва да събере информация, която би й помогнала да реши в коя точно институция би искала да продължи образованието си. Но според Хари досега тя проявявала интерес изключително и само към пазаруването и зяпането на звезди.

— Както обикновено — отвърна Хари. — Хлапето си купи още три чифта обувки днес, няколко дамски чантички и изрязана блузка, която разкрива обицата на пъпа й. Освен това си взе и джинси, които са толкова прилепнали, че според мен ще се наложи да си ги рисува по краката.

— Не би трябвало изобщо да забелязваш подобни неща, Хари. Ти си професионалист, нали?

— На професионалистите им се плаща, за да забелязват всеки детайл. След като я видях в онази оскъдна блузка, съм почти сигурен, че си е правила операция за уголемяване на бюста.

— На нейната възраст?

— Останах с впечатлението, че явно момичетата на нейните години и с подобен доход считат, че да си оправят бюста е почти същото, като да им изправят зъбите.

— Тя прекара ли изобщо някакво време в някой от колежите?

— Успяхме да се задържим цели петнайсет минути в „Помона“ и около половин час в Южнокалифорнийския колеж днес.

— Добри училища. Има ли достатъчно високи оценки, за да влезе в тях?

— За това не знам, но татко й има достатъчно пари, за да й осигури достъп до всеки колеж, който си пожелае.

Рок музиката на заден план се засили.

— Къде се намираш? — попита тя.

— Някакъв тийнейджърски клуб. Голям късмет ще е, ако не ми трябва слухово апаратче след това изпълнение.

— Колко още ще продължи?

— Работата ми или музиката?

Тя леко се усмихна.

— Работата ти.

— Ами трябва да ти кажа, че едва не получих удар, когато тази сутрин девойчето заяви, че искала да удължи престоя си до края на месеца. Но за щастие татенцето й се обади и нареди да се прибира в Тексас след десет дни.

— Ще се наложи ли да летиш дотам с нея?

— Не. Баща й ще изпрати служител от агенцията, чийто редовен клиент е в Тексас, да я вземе оттук и да я придружи до Далас. Единствената причина да наеме мен била, че иска да разчита на някого, който познава местната сцена, докато тя е в Южна Калифорния.

— Значи се прибираш у дома след десет дни?

Последва продължителна тишина. Отначало тя си помисли, че телефонната връзка е прекъснала. После осъзна, че все още чува на заден план рок музиката.

— Хари?

— Тук съм — обади се той със странно безизразен глас.

— Мислех, че сме изгубили връзка. Има ли нещо? Да не би да се налага да прекъснеш?

— Не. Просто осъзнах, че досега не съм мислил за Уиспъринг Спрингс като за „у дома“, това е.

— О!

Аркадия не знаеше какво да каже. Истината бе, че макар да бе живяла в този град повече от година, тя самата едва напоследък бе започнала да мисли за това място като за „у дома“. Не бе съвсем сигурна кога точно бе настъпила промяната. Малко след като бе срещнала Хари, помисли си тя. Но каквото и да означаваше мястото за нея, то определено не бе дом за Хари, напомни си тя. Адресът му бе в Сан Диего. Не би трябвало да забравя такива важни факти.

— Да — каза той и вече изобщо не звучеше безизразно. Хрумна й, че току-що е изтървала нишката на разговора.

— Да, какво?

— Да, връщам се у дома след десет дни, веднага щом кача хлапето на самолета — спокойно обясни Хари.

Увереността в гласа му й подейства като някакво вълшебно хапче антидепресант.

— Чудесно — обади се тя.

Облекчение и чувство на задоволство замениха прилива на адреналин, който я бе събудил по-рано.

Когато малко по-късно приключиха разговора, тя се чувстваше много по-добре и по-спокойна.

Вече не се страхуваше от тъмнината.