Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (25)

26.

В пет и половина същия следобед той стана, протегна се, взе бележника си и слезе да се посъветва отново с консултанта си.

Влезе в мрачното помещение на книжарницата и завари Сингълтън в малкия му офис, приведен пред компютъра.

— Дремеш ли, или наистина работиш? — попита Итън и опря рамо на рамката на вратата. — Не ти плащам да спиш в работно време.

— За консултантите е отдавна установена традиция да дремят по време на работа — Сингълтън си свали очилата и разтри слепоочията си. — Мислех, че го знаеш. Какво пък, всеки път, като вляза в твоя офис, ти стоиш с крака, вдигнати на бюрото.

— Това е знак, че съм потънал дълбоко в мислите си.

— Потънал в мисли, а? Ще трябва да го запомня. — Книжарят се откъсна от компютъра и се завъртя на стола си така, че да погледне Итън. — Дълбокото ти замисляне доведе ли до нещо полезно?

Итън разтвори бележника си.

— Линдзи Войл, изглежда, е точно такава, за каквато се представя. На трийсет и девет години. Била е омъжена за някакъв голям шеф в киноиндустрията, който се развел с нея миналата година, за да се ожени за някаква изгряваща звезда, наполовина на неговите години.

— Божичко, каква изненада.

Итън не му обърна внимание.

— Линдзи и съпругът й водели бляскав живот. Партита, филмови премиери, приеми у известни политици.

— Уиспъринг Спрингс явно е крачка надолу за нея. Занимавала ли се е наистина с дизайн?

— Аха. — Итън отгърна нова страница в бележника си. — За известно време явно е била сред най-нашумелите дизайнери в Лос Анджелис. Обзавела е домовете и офисите на някои от големите звезди. Изглежда, разводът е бил неприятен дори и по стандартите на Холивуд. Но се е измъкнала с достатъчно пари в брой, за да може да си купи къща в „Дезърт Вю“ и да започне нов бизнес. Няма данни за финансови проблеми или такива със закона. Няма тайнствени празнини в биографията й.

— Е, на теб ти се падна лесното, нали? — Сингълтън потропа с пръсти по края на клавиатурата. — Моята част беше по-сложна.

— Така е, защото ти си скъпоплатен консултант, който взема големи пари, за да се занимава със сложните задачи. Някакъв късмет?

— Свързах се със стария ни познайник Търговеца.

Итън усети как потръпва от очакване. Търговеца бе тайнственият брокер в интернет, който бе продал на Аркадия и на Зоуи нова самоличност, когато бяха избягали от клиниката за душевноболни.

— И? — подкани го той.

— Кълне се, че никой не е прониквал без позволение в системата му. И ако някой е проследил Аркадия, не е получил информацията от неговите файлове — Сингълтън млъкна.

— Май чух някакво „но“.

Приятелят му бавно издиша.

— Търговеца е добър, но винаги има някой още по-добър, а и няма такова нещо като идеална фалшива самоличност. Питай някого от хората, които не са оцелели в правителствената програма за защита на свидетели.

— Вярно е. — Напрегнатото му очакване леко се утаи. Разбира се, че нямаше да е толкова лесно. Как би могъл да си го помисли? — А има и други начини да откриеш някого, освен като проникнеш във файловете на човека, който е продал фалшивата самоличност.

— Ти знаеш. Нали го правиш непрекъснато.

— Грант Лоринг си е изкарвал хляба, като се е занимавал с различни сложни финансови измами — бавно каза Итън. — Хора като него винаги правят обстойно проучване. Мисля, че спокойно можем да предположим, че ако е жив, той знае много повече за личните финансови дела на Аркадия, отколкото тя подозира.

— Е, имаме поне едно предимство на наша страна — отбеляза приятелят му. — Търговеца смята, че ми дължи услуга заради случая отпреди няколко седмици, когато някой бе откраднал файловете на Зоуи. Каза, че ще направи някои запитвания сред своите източници. Съществува голям шанс, като се вземе предвид естеството на работата му, той да има достъп до информация, за която аз дори и не подозирам.

Итън разсеяно почука по вратата с бележника си.

— Поне не сме съвсем на тъмно. Благодарение на Аркадия знаем достатъчно много за Лоринг. Ако е решил да се раздвижи из нашия район, определено ще остави някакви следи.

— Тя твърди, че той е предпазлив и внимателен.

— Със сигурност не е отседнал в някой хотел или мотел в града. Прекарах цяла сутрин в проверяване на тази възможност.

— Е, значи ни остава целият огромен Финикс — Сингълтън се намръщи и протегна ръце над главата си. — Хубавото е, както сам каза, че има върху какво да работим благодарение на Аркадия. Когато говорих с нея сутринта, тя ми даде пълен списък с личните особености на Лоринг, както и с деловите му навици. Знам какво обича да яде, любимите му вина, предпочитаните от него дрехи, коли, спортове, фитнес зали.

— Когато една жена е живяла с даден мъж, знае много повече за него, отколкото той подозира.

— Вероятно е така, защото жените обръщат далеч по-голямо внимание на онези досадни дреболии, които ние, мъжете, предпочитаме да не забелязваме. Именно жена ти се тревожи за нивото на холестерол в кръвта ти и ти напомня редовно да ходиш на преглед за простатата.

— Аха. — Итън се замисли. — Никоя от бившите ми съпруги не се е притеснявала за холестерола или за простатата ми. Смяташ ли, че това е било знак, че не се интересуват от дълготрайна връзка?

— Може би. Зоуи вече спомена ли за простатата ти?

— Не. Но забелязах, че тази седмица ми е взела слънцезащитен лосион с фактор четирийсет и осем плюс.

Сингълтън подсвирна.

— Това обяснява свежия ти, младежки блясък на кожата.

— Още една подобна забележка и няма да ти дам да си поиграеш с новите ми сигнални светлинки. — Итън се изправи, обърна се да си ходи, после се поколеба. — Между другото, Джеф ми каза, че си е поговорил надълго и нашироко с теб. Очевидно вече се чувства много по-добре. Благодаря ти.

— Разговорът беше от полза и за двама ни — Сингълтън се вторачи в екрана на компютъра си, сякаш там имаше нещо безкрайно интересно. — И аз научих много, както и той.

— Радвам се да го чуя. Е, кога ще поканиш Бони на среща?

— Ти не трябва ли да ходиш някъде и да се занимаваш с детективска работа?

— Всъщност трябва да се прибирам. — Погледна часовника си и се запъти към изхода. — Зоуи ме чака.

— Късметлия — промълви приятелят му.

Каза го толкова тихо, че Итън едва го чу.

* * *

Зоуи бе на малкия паркинг пред „Каса де Оро“, когато той пристигна. Мъчеше се с голямата си черна чанта и две огромни пазарски торби, които се опитваше да измъкне от багажника на колата си. Позата й — наведена напред от кръста — му даваше прекрасен изглед към отлично оформените й задни части. Той се наслади на гледката, докато слизаше от минивана си.

Жена му успя да закрепи едната торба в свивката на лакътя си и посягаше към другата, когато той стигна до нея.

— Аз ще ги взема — каза той.

— Итън. — Сепната, тя едва не удари главата си в капака на багажника. — Не те чух.

— Сигурно защото съм тренирал да се движа много тихо.

— Така ли? — Тя хвърли поглед към обувките му. — Аз пък реших, че е заради гуменките, които носиш.

— Не са гуменки. — Той взе торбата от ръката й. — Това са високотехнологични, последен вик на модата спортни обувки.

— О, ясно.

Итън измъкна и втората торба от багажника и изчака, докато тя затвори капака.

После двамата заедно се отправиха към зелената порта от ковано желязо.

— Е? — Тя изрови тежката месингова топка на ключодържателя си от чантата и отвори. — Как мина днес? Откри ли нещо за Линдзи Войл?

— Знам, че не това искаш да чуеш, но тя, изглежда, е точно такава, за каквато се представя — наскоро разведена дизайнерка от Лос Анджелис, която току-що е започнала бизнес в Уиспъринг Спрингс.

— Не ти ли се струва странно, че някой от Лос Анджелис би избрал именно този град да започне отначало?

Той само я погледна. Тя сключи вежди.

— Добре де, ти си от Лос Анджелис и си дошъл тук да започнеш отначало. Не разбираш ли? Това само доказва тезата ми. Твоето минало не е сред най-нормалните.

— А пък аз толкова се старая.

— Не се отнасяш сериозно към Линдзи Войл, нали?

— Скъпа, кълна ти се, огледах всички възможности. Преди да се премести тук, целият й живот е бил посветен на обзавеждането на домовете на филмови звезди и пиенето на скъпо шампанско с богатите и известните. Няма никаква тайна.

— Но…

— Нямам претенции да притежавам паранормални способности, но и ти самата си казвала, че интуицията ми е доста силна, когато става дума за подобни неща.

Накрая тя се предаде, но с видима неохота.

— Предполагам, че имаш право.

Той обхвана брадичката й и докосна с устни нейните. Когато усети как тя леко омеква от целувката му, вдигна глава.

— Имай малко вяра в личния си частен детектив, става ли?

Тя му се усмихна измъчено.

— Добре.

Той я последва през вратата.

— Не открих нищо интересно относно твоята декораторка отмъстител, но пък имах много вълнуващо посещение от конкуренцията си днес.

— Нелсън Раднър? — Тя го погледна и веждите й отново се повдигнаха от притеснение. — За сделката с Валдес ли? Знаех си, че ще се ядоса.

— Не беше чак толкова ядосан, че да не ми предложи добре платена работа.

Зоуи се намръщи.

— Пак ли ти предложи пост в „Раднър“? Не се учудвам. Ти би бил чудесна придобивка за компанията му. Отказа му, нали?

— Всъщност искаше да ме наеме да проследя жена му. Мисли, че има връзка с друг мъж.

— О, не! — Тя спря по средата на пътеката, ужасена от идеята. — Нали не си се съгласил?

— Моля те. Само защото съм от Южна Калифорния, не значи, че непременно имам ум колкото някой сърфист. Казах му, че и бездруго не се занимавам много с разводи, а и е изключено да го направя за колега от бизнеса.

Зоуи потръпна и отново тръгна по пътеката.

— Това би те поставило в ужасно положение. Случаят с Катрин Комптън и Декстър Мороу бе тежък. Само си представи какво би било, ако Нелсън Раднър ти стане клиент и откриеш, че съпругата му наистина му изневерява. Той едва ли ще ти благодари за новините.

— Обясних му това. Не се зарадва особено, но мисля, че ме разбра.

Отново спряха — този път пред главния вход на жилищната сграда. Зоуи отвори със своя ключ.

Сякаш като по команда, вратата на домоуправителката се отвори. Оттам се показа Робин Дънкан. Напереността й донякъде се посмекчи, когато видя Итън, забеляза той. С решително изражение жената се обърна към Зоуи.

Итън не спря. Продължи направо към стълбите. Стой настрани, Труакс, нямаш никакво отношение към спора им.

— Чаках ви, Зоуи — оживено подхвана Робин. — Има проблем с ключалката на вратата ви.

Итън замръзна. Спря и се обърна.

— Няма никакъв проблем с ключалката ми. — Зоуи изобщо не спря. Запъти се към стълбите с бързи крачки. — Много добре си работи.

— Не е вярно — възрази Робин. — Не се отваря с главния ключ.

— Защото смених ключалката.

Зоуи вече се качваше към втория етаж. Мина покрай Итън, който стоеше на едно място.

— В правилата относно живеещите в сградата ясно е записано, че домоуправителят трябва да има достъп до всеки апартамент — изтъкна Робин. — Това е въпрос на безопасността.

— Предишният домоуправител нямаше нищо против това, че съм сменила ключалката.

— Предишният домоуправител вече няма никаква власт тук — Робин прочисти гърлото си. — Като се има предвид пълното му безразличие към детайлите, вероятно изобщо не е забелязал, че сте сменили ключалката.

Така си е, помисли си Итън. Но мъдро не каза нищо гласно.

— Сключила съм договора за наем с предишния домоуправител и що се отнася до мен, условията, които сме договорили с него, все още са в сила. — Зоуи поспря за миг насред стълбището към втория етаж и гневно изгледа Робин от високо. — Ще считам всеки опит да се променят първоначалните устни договорености като нарушение на правата ми на наемател. Ако настоявате да се задълбочаваме по темата, ще се консултирам с адвокат.

— Няма нужда да замесваме и адвокати — бързо каза другата жена. — Уверена съм, че ще успеем да се разберем. Можете да запазите сегашната си ключалка, щом искате, но ще ми трябва ключ от нея.

— Категорично не.

Последното, което би искал Итън в този момент, бе да застава между двете, но вече нямаше избор. Обърна се към Робин.

— Може ли да попитам как точно днес забелязахте, че ключалката на Зоуи е сменена?

Робин се стегна, придоби едновременно извинителен и целомъдрен вид.

— Забелязах го, когато се опитах да осигуря на техника достъп до апартамента. Макар че бих искала да отбележа, че за в бъдеще бих била благодарна, ако ме уведомявате предварително, когато сте повикали техник или пък доставчик в апартамента си. Само така мога да се погрижа да няма конфликти при ремонти или доставки до други апартаменти в сградата.

Итън видя как Зоуи сграбчи по-здраво дръжката на чантата си. Кокалчетата на пръстите й побеляха. Тя го погледна бързо, в очите й проблесна тревога.

Той задържа вниманието си върху Робин Дънкан.

— Да не би да искате да кажете, че някой ви е помолил да го пуснете да влезе в апартамента на Зоуи днес?

— Точно така. И както вече казах, макар това да не ми беше предварително съобщено, реших, че ще ви направя услуга, ако го пусна. Тогава разбрах, че главният ключ не може да отвори вашата ключалка.

— Кой беше? — попита Итън.

Робин се намръщи.

— Техникът от телевизионния сервиз, разбира се. Дойде около обяд. Трябва да отбележа, че беше чист късмет, че изобщо ме завари в офиса ми. Работното ми време е ясно написано на вратата. Обикновено затварям за обедна почивка от дванадесет до един. Но ме задържаха заради едно телефонно обаждане и…

— Не сме викали телевизионен техник днес — обади се Итън.

Робин спря насред думите си. Примигна няколко пъти и после се съвзе.

— Сигурно сте извикали. Той носеше надлежно попълнена бланка и всичко останало.

— Щели сте да пуснете напълно непознат човек в моя апартамент? — Зоуи вече кипеше от гняв. — Каква домоуправителка сте вие?

Жената изглеждаше дълбоко засегната.

— Никога не бих допуснала посетител в апартамент на наемателите, без да е придружаван. Установила съм много строги правила относно поправките и доставките в жилищната сграда. Ако наемателят не е у дома, аз оставам в апартамента с техника или доставчика през цялото време. Затова е абсолютно задължително подобни посещения да бъдат надлежно заявени.

— Опишете ми този телевизионен техник — намеси се Итън, като се стараеше тонът му да е спокоен и благ.

Не беше лесно. Робин отново замига с очи. Явно личеше, че най-сетне и тя бе разбрала, че има нещо нередно.

— Ами… изглеждаше като… като техник — каза тя. — Носеше униформа, куфарче с инструменти и имаше нужните документи.

— Какъв цвят беше косата му? — рязко попита Зоуи.

— Висок ли беше, или нисък?

— Колко годишен беше според вас? — допълни Итън.

— Косата му? — Робин направи крачка назад към убежището на офиса си. — Не забелязах.

— Дълга или къса? — настоя Итън.

— Къса… — Жената отстъпи още една крачка. Лицето й се набръчка. — … предполагам. Не съм сигурна. Беше покрита от шапката му.

— Каза ли ви името си? — продължи Итън.

— Не. — Домоуправителката преглътна. — Мисля, че беше избродирано на униформата му, но не помня какво беше. Нещо дълго.

— А името на компанията му? — подсети я Зоуи.

— Не си спомням — прошепна Робин. Очите й блестяха.

По дяволите, ще се разплаче, помисли си Итън. Това нямаше да им помогне.

— Спокойно. Само се опитваме да разберем нещо повече за този човек. Може да е бил крадец, който е знаел, че няма да сме у дома през деня, и се е опитал да ви подмами да го пуснете в апартамента, за да може да открадне телевизора или компютъра.

Робин пребледня като платно.

— Никога не бих позволила да се случи нещо подобно.

— Видяхте ли колата му? — попита Итън без особена надежда.

— Не — тихо отвърна Робин.

— Сега разбирате защо предпочитам да не оставям резервен ключ при домоуправителя. — Зоуи се обърна с гръб и продължи нагоре по стълбите. — Хайде, Итън! Трябва ми едно питие.

— Ако се сетите за нещо, което ви е направило впечатление в този техник, бихте ли ми казали, моля ви, Робин?

— Защо? — попита тя малко неуверено.

— Защото бих искал да го намеря — обясни Итън. — Искам да го попитам защо се е опитвал да се вмъкне в апартамента ни.

— Може да не е бил измамник — предположи Робин. — Може би само е объркал адреса.

— Човек никога не знае. — Итън последва Зоуи нагоре. — Ако е бил крадец, може да се опита да погоди същия номер в някои от другите апартаменти още утре или пък след седмица. В края на краищата сега вече знае, че вие с готовност бихте му отворили вратата.

Робин избухна в сълзи, завъртя се на пети и се скри в офиса си. Вратата се затръшна зад гърба й.

Зоуи стигна до площадката на стълбището към втория етаж. Поспря, обърна се и се загледа в затворената врата на офиса. Вина помрачи лицето й.

— Май бяхме прекалено строги с нея, нали? Може би трябва да поговоря с нея.

— Остави. — Итън се качи на втория етаж и тръгна по коридора. — Заслужава си го.

— Предполагам. — Тя го последва. — Итън?

— Да?

— И ти си мислиш същото, каквото и аз, нали? Че вероятно онзи телевизионен техник не е бил някой случаен обирджия? Че е замесен в онова, което става с Аркадия?

— Да, тази вероятност ми мина през ума. — Изчака тя да отвори вратата. — Ще се обадя на Хари и Аркадия и ще им кажа какво е станало.

След като влезе в апартамента, той остави покупките на плота в кухнята и извади телефона си.

— Ако е свързано с Аркадия — размишляваше на глас Зоуи, — защо ли се е опитвал да се вмъкне в нашия апартамент?

— Може би защото знае, че двете сте много близки. Вероятно е искал да събере повече информация за нея и да е решил, че може да я получи от най-добрата й приятелка.

Тя бръкна в едната от торбите и извади нещо, което приличаше на кутия мляко. По лицето й се изписа замислено изражение.

— Този път е бил мъж. А не жена с шапка и фотоапарат. Ако зад всичко това стои Грант Лоринг, то явно има куп помощници. Поне двама засега.

— Освен ако телевизионният техник не е бил самият Лоринг, дегизиран като такъв.

— О, божичко, не се сетих за това. Само ако госпожица Строгост ни бе дала по-добро описание.

— Типичен свидетел. Не е обърнала внимание. — Итън допря телефона до ухото си. — И защо да го прави?

Зоуи се изсмя пренебрежително.

— Интересува я само фактът, че не съм спазила драгоценните й правила.

Той я видя как отваря хладилника и прибира картонената кутия на най-горния рафт. Марката не му бе позната.

— Какво, за бога, е това? — попита, докато чакаше Хари да вдигне отсреща.

— Соево мляко. — Зоуи се обърна, за да извади от пазарската торба найлонов плик с броколи. — Твърди се, че е много полезно за холестерола и простатата.

— Така ли? — Изведнъж се почувства малко по-обнадежден относно бъдещето. Тя се тревожеше за холестерола и простатата му. Това вероятно бе добър знак.

Все още се усмихваше на себе си, когато Хари най-сетне вдигна телефона.