Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (14)

14.

Същата нощ сънува „Ксанаду“.

Стана от тясното легло и си наметна болничния халат. Дрехата увисна свободно около тялото й. Беше й по мярка, когато я приеха в „Кендъл Лейк Менър“, но бе отслабнала много през изминалите няколко месеца. Медикаментите, които доктор Макалистър се опитваше да й дава насила, с надеждата да я накара да сътрудничи при терапията, много успешно бяха пресекли апетита й.

В крайна сметка се бе научила как да се отърве от част от таблетките, без никой да разбере, че не ги гълта, но не можеше да избегне всичките. А дори и в редките дни, когато умът й бе горе-долу ясен, нямаше апетит. Огромните усилия на волята, които й бяха нужни, за да се справя с променливите пристъпи на ярост, страх и отчаяние, които редовно я заливаха, толкова я изтощаваха, че да се храни, й се струваше прекалено тежка задача.

Това трябва да се промени, помисли си тя. Налагаше се да започне да приема калориите, необходими й за възстановяване на силите. Никога не би могла да избяга, ако не се храни.

Приближи се до малкото прозорче с решетки. Стаята й бе на третия етаж на клиниката и оттам се откриваше изглед към високата ограда, заобикаляща „Кендъл Лейк Менър“. Можеше да види и езерото.

Студена лунна светлина проблясваше по повърхността на злокобните води. Понякога единственият възможен изход, който можеше да си представи, бе да доплува до средата на езерото и да се остави да потъне в дълбините му.

Но тази сутрин бе успяла да се отърве от отровите на доктор Макалистър и сега умът й бе по-ясен, отколкото през изминалите седмици. Не искаше да мисли за потъване навеки във водите на езерото.

Нуждаеше се от някаква цел; трябваше да започне да планира бягството си. Искаше да намери някаква надежда. Със сигурност никой друг в това място не би могъл да й я даде.

Обърна гръб на прозореца и отиде до вратата, за да пробва дали е отворено — както правеше винаги с надеждата, че някой е забравил да заключи.

Вратата се отвори. Някой от санитарите пак бе проявил небрежност. Не се случваше за пръв път. Персоналът в „Кендъл Лейк“ съвсем не се състоеше от всеотдайни медицински работници.

На доктор Харпър, ръководител на тази много скъпа частна лудница, не му плащаха, за да лекува пациентите си. Получаваше големи суми от клиентите си, защото приютяваше лудите им роднини далеч от очите и мислите им.

Излезе от стаята си, която много напомняше на килия, и тръгна по коридора. Сякаш бе призрак, отделен от реалността с тънък воал. Всичко й се струваше леко нереално. Напомни си, че все още в тялото й има остатъци от медикаментите на доктор Макалистър.

Светлините в коридора бяха приглушени за през нощта, както винаги, но никога не ги изключваха напълно. В „Ксанаду“ цареше зловещ флуоресцентен полумрак.

Трябваше да се научи да се ориентира в това място. Искаше да има нещо като карта в главата си, така че, когато настъпи моментът, да може да се придвижва бързо и уверено.

Мина покрай редица затворени и заключени врати и поспря, когато стигна до ъгъла. Смътно си спомняше, че когато санитарите я водеха до кабинета на докторката, завиваха наляво, затова тази нощ реши да тръгне надясно.

Това бе непозната територия.

Прекоси няколко коридора, зави на поредния ъгъл и се озова пред двукрила врата, която бе вход към друг коридор със заключени врати. Прочете черно-белия надпис на стената: „Отделение Х“.

Мина през вратата. И това отделение изглеждаше почти като онова, в което бе настанена самата тя, но тук имаше някакво различно психично поле.

Усети слабите, обезпокоителни течения да се носят около нея, но не ги разпозна. Тези усещания не приличаха на другите силни емоции, които насищаха атмосферата в клиниката.

Инстинктът я предупреди, че ако се оплете в тези лепкави нишки, ще остане завинаги в капана им.

Паяжината от енергийни нишки, изглежда, идваше изпод вратата на една от стаите. Тя любопитно се приближи. Невидимите нишки станаха по-тъмни, по-здрави и силни.

Спря, не можеше да направи и крачка напред към стаята.

Прониза я страх. Бе стигнала прекалено близо.

Невидимата енергия я обгръщаше, обвиваше всичките й сетива — зрение, осезание, слух, вкус, дори и обонянието й. Но най-упорито се бе вкопчила в шестото й чувство — онова, което я правеше различна.

Потъна в непрогледен мрак. Осъзна, че всеки момент ще припадне.

Трябваше да се измъкне.

Успя да направи крачка назад. Беше й трудно да пази равновесие. Сграбчи парапета покрай стената.

Тънките нишки сякаш я теглеха и не искаха да я пуснат.

Паниката й даде сили. Използвайки парапета като опора, тя се издърпа още малко назад. Някои от нишките се скъсаха. Направи още една крачка и този път успя да се освободи.

Извърна се бързо и избяга към сравнително безопасната си стая.

Бе минала през какво ли не в „Кендъл Лейк Менър“, но онова, което проникваше изпод вратата на стаята в Отделение Х, я изплаши повече от всичко преживяно досега.

Една последна копринена нишка от онзи мрак докосна врата й. Можеше да усети слабото потрепване в паяжината, което предупреждаваше за приближаването на паяка…

Събуди се с напиращ в гърлото й вик.

— Зоуи. — Итън се бе надвесил над нея, придържаше я към леглото за китките, а голият му крак обгръщаше нейните. — Събуди се! Всичко е наред. Събуди се!

Познатата реалност на спалнята, заедно с успокояващата топлина и сила на Итън постепенно замени виденията от кошмара. Тялото й се разтрепери от облекчение.

— Извинявай. — Гласът й звучеше странно дрезгав дори и в собствените й уши. — Не исках да те събудя.

— Не бях заспал.

Погледна го и нова тревога замени страха, който бе останал от съня й.

Отново ли те мъчи безсъние?

— Мислех за разни неща — каза той.

Да, как ли пък не. Лъжеше — и тя го знаеше. Не бе успял да заспи. За пореден път.

— Ти добре ли си? — попита той.

— Да. — Тя направи няколко дълбоки вдишвания. — Не съм имала от онези страшни сънища напоследък. Тъкмо си мислех, че съм се отървала от тях. Май не трябваше да се надявам толкова.

Итън се облегна на възглавниците, прегърна я с една ръка и я притисна силно до себе си. Нежно я погали по рамото и надолу по ръката, успокоявайки я, както би направил с някое уплашено животинче.

— Погледни го от добрата страна — каза той. — Фактът, че между кошмарите ти вече минава по-дълго време, вероятно е добър знак.

— Вероятно. — Тя опита да се успокои в прегръдките му, но сърцето й още биеше ускорено и мрачните видения от съня й я измъчваха. — Дай ми само минутка. Ще се оправя.

— Знам. Можеш да се справиш с това. Винаги успяваш — продължи да я гали с едрата си ръка, докато я притискаше здраво до себе си. — Много ли беше ужасно този път?

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Обзе я нов страх. Да му разкаже ли за съня си? Да се опита да му обясни какво я бе уплашило толкова силно? Не. Идеята не бе добра. Никак даже.

Бе споделила с Итън много от страшните преживявания в „Кендъл Лейк Менър“. Разказала му бе как корумпираният собственик на клиниката — доктор Иън Харпър, бе помогнал на роднините на бившия й съпруг и я бе затворил там против волята й.

Говорила бе с него и за Вениша Макалистър — психиатърката, която развиваше доходен страничен бизнес, като даваше консултации относно различни местопрестъпления. Тя бе обсебена от идеята, че Зоуи наистина притежава паранормални способности, и се бе опитала насила да я накара да сподели усещанията си, като я водеше на ужасни места, където е било извършено убийство или някое още по-противно престъпление.

Бе му разказала и за трудното си бягство от „Ксанаду“. Споделила бе с него толкова много от тайните си, колкото не бе разкрила пред никого, дори и пред Аркадия, но не смееше да му довери най-големия си, най-ужасяващ страх — онзи, на който се бе натъкнала през нощта, когато бродеше из коридорите на „Кендъл Лейк Менър“ и бе попаднала в психичната паяжина.

— Сънувах онази нощ, когато успях да се измъкна от стаята си, за да се поогледам наоколо — каза тя, като внимателно подбираше думите си. — Съзнанието ми не бе съвсем ясно заради различните медикаменти, но все пак се чувствах много по-добре. Един от санитарите неволно бе пропуснал да заключи вратата на стаята ми.

— Какво се случи? — тихо попита Итън.

— Ами… вървях известно време по коридорите и се опитвах да се ориентирам за разположението на стаите в сградата.

— Мислено си се опитвала да начертаеш пътя за бягство?

— Да.

Той продължаваше ритмично да гали ръката й, като мълчаливо я успокояваше.

— Ясно, разбирам защо споменът за онова време е способен да предизвика страшни сънища.

— Онази нощ сякаш бях попаднала в лабиринт. Вероятно защото главата ми все още бе леко замаяна. Опасявах се, че няма да мога да намеря верния път, когато дойде времето за бягство.

— Но двете с Аркадия сте намерили верния път?

— Да.

— И сега си свободна. — Той я целуна по главата. — Не го забравяй.

— Добре.

— Знам. — Усмивката му бе иронична и невесела. — Някои неща е по-лесно да ги кажеш, отколкото да ги направиш, нали?

— Аха.

Леко размърда крака под чаршафите и погали бедрото й. Тя потръпна. Ръката му замръзна върху рамото й.

— Този път май наистина е било много ужасно. Толкова си напрегната, че направо ще се прекършиш.

За миг затвори очи — нямаше сили да му каже колко точно думите му описваха състоянието й предвид обстоятелствата.

— Искаш ли да ти стопля мляко? — попита той. — То май ти действа добре.

— Така е. — Зоуи се намръщи. — Но наистина не обичам топло мляко.

— В такъв случай може би не е зле да пробваме лек екзотичен масаж. — Итън постави длан на заобления й ханш и предизвикателно я стисна лекичко.

Тя разбираше, че нарочно се закача с нея, за да разведри атмосферата с намеци за палав секс. Знаеше, че е прав. Отчаяно се нуждаеше да се разсее с любовна игра в този момент, веднага. Не можеше да си спомни друг път да се е нуждаела така силно от каквото и да било.

— Наистина ли знаеш техники за екзотичен масаж? — попита тя, като се постара да запази игривия и закачлив тон.

— В интерес на истината, лично съм направил задълбочено проучване по темата. — Ръката му се придвижи под ръба на дългата й до средата на бедрото нощничка. — Дамата ще желае ли нагледна демонстрация?

Тя леко се извърна в прегръдките му и докосна с пръстите на крака си голото му бедро.

— Зависи какво смяташ да демонстрираш.

— Мислех да започна така.

Пъхна дланта си между бедрата й и предизвикателно погали с палец чувствителното място, което откри там.

Изгарящият плам на реакцията й стресна дори самата нея. Може би се дължеше на адреналина, който все още препускаше във вените й след съня. Каквато и да бе причината, тя моментално се овлажни.

— Да разбирам ли, че точно този подход много ти допада? — попита Итън близо до устните й.

Тя си пое дълбоко въздух и потрепери от силата на нуждата, която я изгаряше.

— Да. Да, много ми допада. Има ли и други техники, които искаш да ми демонстрираш?

— Ами например тази.

Леко се плъзна надолу по тялото й, а топлите му длани нежно галеха талията и ханша й. Тя усети, че е напълно възбуден.

Той повдигна коленете й и започна да прави невероятни неща с езика си.

— Итън…

Без да откъсва устните си от тръпнещата й набъбнала сърцевина, той я изследваше с пръсти и намери онова специално място точно до входа на влагалището й.

Тялото й реагира така, сякаш бе дръпнал спусъка.

Тя се вкопчи с две ръце в косата му, докато се носеше по върховете на оргазма си. Потръпваше толкова силно, че не можеше да си поеме дъх. Безпаметната вълна на сексуално удоволствие помете всичко останало, включително и тънките нишки, останали от кошмара й.

Той вече бе в нея още преди да заглъхнат последните леки конвулсии на тялото й, изпълваше я, проникваше толкова дълбоко в чувствителната й сърцевина, че тя се зачуди как така още не се е пръснала на хиляди късчета.

Когато й неговият оргазъм ги разтърси мощно, тя се вкопчи в него с всички сили, тъй като неистово се нуждаеше от силната му опора, за да остане на земята.

Когато всичко свърши, останаха да лежат сред смачканите мокри чаршафи.

— Едно е сигурно — измърмори Итън във възглавницата. — Мисля, че съвсем недвусмислено доказахме, че екзотичният масаж е сто пъти по-добър от топлото мляко.

Тя се усмихна.

— Имаш предвид по отношение на кошмарите?

— Ами… вярвам, че може да послужи за абсолютно всичко.

Зоуи се обърна настрани.

— Сега ще можеш ли да заспиш?

— Не знам за сън — промърмори той с натежал, сънлив глас, — но ако ме извиниш, мисля да изключа за малко.

Тя обви ръце около него и го държа в прегръдките си, докато заспи, заслушана в равномерното му дишане. Беше благодарна, че страстта помежду им избухваше толкова лесно и естествено. Тя даваше временно убежище и на двамата.

Но дълбоко в себе си знаеше, че източникът на тревога, който бе провокирал кошмара й, вероятно нямаше да остане забравен за дълго, след като веднъж бе възкресен. Бе се изправила лице в лице с повечето от страховете си в „Кендъл Лейк Менър“, но имаше един, който не смееше да посрещне директно. Бе се опитала да го погребе дълбоко в някое забравено кътче от съзнанието си. Тази нощ той бе изскочил от гроба си.

Трябваше да намери начин да убие психичния паяк — или той щеше да я преследва през остатъка от дните й.

Можеше да разговаря с Итън за почти всичко, но за това не смееше. Той дори не вярваше, че тя притежава шесто чувство. Как изобщо би могла да му обясни, че най-големият й страх бе, че този психичен аспект от природата й може в крайна сметка да унищожи разсъдъка й?

Не можеше да понесе да му каже, че роднините на бившия й мъж и всички в „Кендъл Лейк Менър“, които твърдяха, че е луда, може би някой ден ще се окажат прави.

На другата сутрин се събуди с мисълта, че трябва да измисли как да се справя с психичните паяжини, на които се бе натъкнала в библиотеката в Къщата на мечтите за дизайнерите. Днес щеше да състави плана си. Решението да поеме контрола в свои ръце я изпълни с енергия и й вдъхна кураж. Итън забеляза повишеното й настроение на закуска.

— Май се чувстваш по-добре? — отбеляза той, докато си наливаше кафе.

— Много по-добре.

— Нямаш мрачни мисли заради кошмара?

— Невероятните ти умения в екзотичния масаж направо ме превърнаха в нов човек — увери го тя.

— А пък аз тъкмо бях свикнал с предишната жена.

— Разнообразието е същността на живота.

— Обичам разнообразието в работата си, но не си падам по това в другите сфери от живота си — отвърна той, странно сериозен.

Тя се сдържа да не отбележи, че трите му предишни брака говорят за обратното. Но подобен коментар не би бил справедлив. Бони й бе казала, че нито един от трите му развода не е бил по идея на Итън. Когато даде обещание, бе й обяснила Бони, той го спазва. Проблемът бе, че нито една от предишните му три съпруги не бе спазила своите обещания.

— Добре де, може да не съм напълно нова жена — призна тя. — Просто освежена и подмладена.

— Това ми харесва. — Той се усмихна, стана и я издърпа да стане от стола, за да я целуне. — Радвам се, че можах да ти помогна.

— Аз, разбира се, съм ти безкрайно признателна — каза тя, когато си върна дар словото.

— Признателността е хубаво нещо. — Той й отправи най-коварната си усмивка — онази, която винаги изпращаше електрически импулси във вените й. — Искам да знаеш, че съм готов да ти предложа своя специален терапевтичен масаж по всяко време.

— Щедростта ти ме трогва до дъното на душата ми.

— Така ли? Е, оказва се, че и аз извлякох известна полза. — Усмихна се иронично и се запъти към вратата. — Успях да поспя добре снощи.

Тя го последва доволна.

— Много се радвам.

— Имаме запланувана една от онези стимулиращи срещи за обсъждане на дизайна в къщата, нали?

— Виж сега, Итън. Знаеш, че трябва да вземем някои решения за „Найтуиндс“.

— Да, разбира се.

— Ти самият призна, че не можеш да живееш заобиколен от толкова розово.

— Силно подкрепям идеята да се отървем от розовото. Но не съм убеден, че жълтото ще е по-добро като заместител.

— Та аз не предлагам яркожълто като на някое такси, за бога! Имам предвид топъл цвят — като леко избледняла охра или старо злато. Онзи цвят, който можеш да видиш в някоя от средиземноморските вили.

— Никога не съм виждал средиземноморска вила. А и какво представлява охрата?

— Няма значение. Ще ти покажа някои мостри, когато идем днес до „Найтуиндс“.

— Добре. Но първо да хапнем нещо. Не мога да участвам в дизайнерска среща, ако не съм обядвал — поспря до малката масичка в хола и изгледа с любопитство предметите до ключовете си. — Какво, по дяволите, правят тези неща тук?

Тя се прокашля.

— Това е сигнализация за спешни случаи.

— Знам какво е. — Взе ключодържателя си и сигналните лампички. — Просто се питах какво правят тук.

— Реших, че може да поискаш да ги вземеш в колата си. — Усещаше как се изчервява. — Ако има някакъв спешен случай например.

Сигурна бе, че забеляза леко потрепване в ъгълчето на устните му, но той само кимна любезно.

— Добра идея — каза той. — Човек никога не знае кога може да му потрябват сигнални лампички.

За нейна изненада Итън излезе, подсвирквайки си.

* * *

На Зоуи обаче не й бе толкова весело, когато малко по-късно тръгна за работа. Отвън пред сградата тя бързо се отправи към новото си място за паркиране, докато умът й бе зает с бавно оформящия се план за борба с психичните паяжини.

Толкова се бе концентрирала в мислите си, че не забеляза Хупър от апартамент 1Б, докато не се блъсна в него. Грамадата от големи кашони, която бе понесъл в ръцете си, се строполи на тротоара.

— Опа, извинявай, Зоуи — измърмори той. — Не те видях.

Хупър бе нисък и пълен. Бе започнал да оплешивява много млад. Обикновено носеше панталони от изкуствена материя, които бяха специално скроени за пълни мъже, и омачкана тениска, която сякаш бе измъкнал от коша за пране.

Беше пристрастен към всякакви инструменти и апарати, продукт на високите технологии. На колана му бяха окачени поне пет килограма сериозна екипировка. Зоуи разпозна телефон и малък компютър, но останалите предмети, висящи около кръста му, й бяха абсолютно непознати.

— Няма нищо. — Тя погледна към големите кашони и забеляза позната марка. — Нов компютър?

— Аха. — Мъжът се наведе, за да вдигне един от огромните кашони. — Пристигна вчера. Това „бебче“ е направо върхът. Снощи го разопаковах и в десет часа вече сърфирах из интернет. Реших сутринта да изнеса кашоните. — Той се изправи. — Хей, вие нали скоро ще се местите? Имате ли нужда от някой здрав кашон?

— Не, благодаря.

Хупър сви рамене и огледа големия метален контейнер за отпадъци близо до стената на сградата. Беше пълен почти догоре с боклук, стари вестници и претъпкани найлонови торбички.

На стената зад контейнера имаше нова, голяма, четливо изписана табела: „Разгъвайте и сплесквайте всички кашони“.

Хупър присви очи.

— Виж ти, виж ти! Явно Сержант Дънкан е измислила още нови правила за нас. Да сплескваме кашоните, значи? Знаеш ли какво? Писна ми от госпожица Строги мерки. Ако иска кашоните да са сплескани, да си ги сплеска сама.

Един по един нахвърля празните кашони от компютъра си върху боклука и те напълно закриха новата табела.

Когато приключи с демонстрацията си на неподчинение, вдигна високо над главата и двете си ръце със стиснати юмруци, в знак на победа.

— Напук на теб, Сержант — ликуващо се засмя той.

Зоуи го разбираше много добре. И все пак, нямаше как да не забележи, че заради натрупаните върху контейнера големи кашони сега нямаше повече място за боклук. А от компанията, отговорна за почистването на района, щяха да минат да го изпразнят едва на следващия ден.

После си напомни, че има други належащи задачи, качи се в колата, запали мотора и потегли от паркинга.

Малко по-късно отвори вратата на офиса си в „Инхансд Интириърс“ и отиде направо до етажерката с книги. Сингълтън й помагаше да открие и да се снабди с книги в областта на вътрешния дизайн. Благодарение на него колекцията й растеше бързо.

Идеята за проектирането на жилищното пространство така, че да излъчва хармония и да оптимизира потока на положителната енергия, не бе продукт на съвременното мислене. Напротив, датираше от хиляди години.

През вековете редица мъдри хора бяха посветили много време и усилия да изучават психичните ефекти от подредбата на интериора. Някои теории бяха основани на древни религиозни принципи. Други бяха резултат от опитите да се въведе математически или астрологически подход към проблемите на дизайна. Все по-голямата й лична библиотека съдържаше и няколко тома, посветени на изучаването на принципите, формулирани от мъдреците на отдавна загинали цивилизации.

Изследванията в тази област продължаваха, макар съзнанието на съвременния човек да се нуждае от допълнителна научна обосновка. Зоуи притежаваше и многобройни доклади от контролирани психологически проучвания, които подробно описваха как различните цветове по стените на затвори, училища и болници много силно влияят на настроението на хората в тези помещения. Имаше и изобилие от данни относно терапевтичното приложение на зелени растения и аквариуми в домовете и в лекарските кабинети.

Някъде дълбоко в себе си, с интуицията си, хората отдавна бяха разбрали, че се повлияват положително или отрицателно от дизайна на стаите, в които живеят или работят.

Тя взе куп книги, занесе ги до бюрото си и седна. Тази сутрин нямаше уговорени срещи. С малко повече късмет щеше да е свободна да посвети следващите часове на търсенето на информация за психичните паяжини.

* * *

Няколко часа по-късно вдигна глава от един стар религиозен текст, в който подробно се описваше как да се пречисти една стая от духове и зли сили, и се сепна, когато забеляза, че е почти пладне. Трябваше да се срещне с Итън в дванайсет и половина, за да обядват и да обсъдят мостри на различни бои.

Записа една кратка бележка в тетрадката, която бе разтворена на бюрото, и бавно се изправи на крака. Бе се схванала от дългото време на напрегнато проучване. И по-лошото бе, че се чувстваше потисната от липсата на резултат.

Имаше нужда от чист въздух.

Грабна електриково зелената си чанта, заключи офиса си и се отправи към „Труакс Инвестигейшънс“.

Макар адресът да бе само на няколко преки, на улица „Кобалт“, кварталът бе много различен от модерния скъп район, където тя развиваше бизнеса си.

Офисът на Итън бе в един от старите квартали на Уиспъринг Спрингс. Зоуи харесваше мястото. Вярно, че имаше малко овехтял вид и някаква леко потискаща атмосфера около невисоките сгради в испански колониален стил, с техните потъмнели измазани фасади, червени керемидени покриви и високи портали отпред. Но те притежаваха свое собствено излъчване — също като Итън.

Когато стигна до номер четиридесет и девет на улица „Кобалт“, тя мина по алеята, прекоси малкото, застлано с тухли дворче и влезе в прохладния мрачен коридор. Насреща бе стълбището, по което се стигаше до „Труакс Инвестигейшънс“. Тя погледна натам, после се обърна и отвори вратата на единствената друга фирма, която се помещаваше в сградата — „Специализирани книги“.

В дъното на книжарницата забеляза обръснатата глава на Сингълтън, осветена от неестествената светлина, идваща от екрана на компютъра му.

— След минутка съм при вас — извика той.

— Не бързай.

— Зоуи? — Сингълтън се показа от мрачната дупка, която наричаше свой кабинет. — Какво има?

— Тръгнала съм към Итън, за да излезем на обяд. След това имаме планирана дизайнерска среща.

Приятелят й се ухили.

— Не е нужно да изглеждаш така, все едно отиваш на погребение. Сигурен съм, че си имала и по-трудни клиенти от Итън.

— Може би, но незнайно защо не мога да си спомня за нито един.

— Ами например онзи тип, дето бе убил жена си преди няколко месеца.

— Случаят бе напълно различен — увери го тя високомерно. — Дейвид Мейсън може и да е убиец, но не беше труден клиент. Изобщо не съм имала проблеми с него по отношение на дизайна.

Сингълтън скръсти ръце и се облегна на плота пред себе си.

— Е, какъв е проблемът с Труакс? За фотьойлите с подвижна облегалка ли става дума?

— Манията му за подобни фотьойли е само дребен проблем, ако питаш мен. Работата е там, че той явно изобщо няма никакъв усет за цветове.

— Не е честно. Знае, че не харесва розовото.

— Не съм много убедена. Подозирам, че ако двамата с Хари не му бяхте казали, че продължителното излагане на влиянието на цялото онова розово в „Найтуиндс“ би размекнало мозъка на един мъж, той вероятно щеше да продължава да си живее там щастливо и никога не би се съгласил да пребоядиса къщата.

— Но все пак се съгласи — изтъкна Сингълтън. — Явно дължиш на двама ни с Хари голяма услуга.

— Итън прие идеята за пребоядисването — призна Зоуи, — но ми се противопоставя за абсолютно всичко във всяка стая, що се отнася до цветовете. Успяхме да се споразумеем за кухнята, но сега се караме за големия хол. Наистина вярвам, че ако оставя нещата в негови ръце, цялата къща ще бъде чисто бяла — и отвън, и отвътре.

— Той твърди, че ако остави на теб, всяка стая ще е с различен цвят.

— И това ако не е преувеличение. Просто предлагам да опитаме нещо различно. И без това нямам голям избор. Итън настоява да се придържаме към крайно оскъден бюджет, а боята е най-евтиният начин да се постигне голям ефект.

Сингълтън, изглежда, се замисли.

— Мъжете не си падат много по драматичните ефекти, поне що се отнася до къщите им.

— Не съм сигурна за мъжете въобще, но определено разбрах, че такива като Итън са много нерешителни, когато става дума за промяна в личното им пространство. Сигурно има нещо общо с желанието за контрол.

— Или чисто и просто страх. — Той сви рамене. — Не забравяй лошия му опит с декоратора, който е направил обзавеждането на офисите му в Лос Анджелис.

— Онзи нещастен дизайнер, който и да е бил, няма нищо общо с факта, че е бил принуден да банкрутира.

— Знам, но мисля, че по някаква странна логика Итън свързва цялото онова скъпо обзавеждане, което са го накарали да купи, с финансовата катастрофа, която е преживял. Казвал ми е, че е получил едва жълти стотинки на търга за разпродажба на имуществото.

Тя отчаяно разпери ръце.

— Е, това определено не е по вина на дизайнера.

— Явно му е казал, че модерните бюра и скъпите дивани и масички в приемната са добра инвестиция.

Зоуи се намръщи.

— Вероятно е имал предвид, че са чудесна инвестиция в смисъл, че създават подходяща представа за бизнеса му.

— Подозирам, че Итън си е помислил, че може да получи добра цена за тях.

— Мебелите рядко повишават цената си с времето.

— Е, може би не му е било обяснено така ясно.

Зоуи изпъшка.

— Знам само, че всяка дизайнерска среща с него се превръща в истинска битка.

— Както ти казах, става дума за обикновен чисто мъжки страх.

— Аха. — Тя замълча за миг. — И като стана дума за страх…

— Да?

Тя се престори, че разглежда дневника от деветнайсети век, изложен под стъкления плот.

— Знам, че не е моя работа, но се чудех дали възнамеряваш да поканиш Бони на среща някой ден.

Сингълтън не помръдна.

— Обмислям го.

— О! — Изчака за секунда, но Сингълтън не продължи. — Радвам се. Притеснявах се, че може да се колебаеш, защото смяташ, че тя няма да приеме добре идеята, а аз съм почти сигурна, че ще се съгласи.

— Не бих я поканил, докато не мине годишнината от отвличането и убийството на съпруга й.

Поразиха я както самите думи, така и прозрението, което криеха.

— Прав си. Не бях се замислила за този аспект. Това може би не е най-удачният момент да я поканиш. Но се радвам, че все пак възнамеряваш да го направиш някой ден.

— Наистина ли смяташ, че тя няма да има нищо против да излезе с мен? Не бих казал, че съм точно неин тип.

— Кой би могъл да каже какъв точно е неговият тип? — много сериозно отвърна тя. — Вземи например мен и Итън. Обзалагам се, че никой не би предположил, че ще се съберем.

— Вярно. Това се казва противоположни характери. Ти — с твоя артистичен дух и идеите на фън шуй, и Итън — с праволинейния си подход към живота. Не, изобщо не вярвам, че един уважаващ себе си сватовник би свързал точно вас двамата.

Тази забележка никак не подейства добре на настроението й. Незабавно съжали, че е използвала аргумента за привличането на противоположностите.

Но Сингълтън явно бе с приповдигнат дух. Направо грееше насреща й.

— Благодаря ти, Зоуи. Даде ми надежда.

— Много се радвам — отвърна тя с искрено чувство.

* * *

Итън чу стъпките й по скърцащите стъпала. Крайно време беше.

Бе я забелязал да идва по улицата преди няколко минути и да влиза в сградата, но се бе забавила заради разговора със Сингълтън. Зачуди се какво ли са си приказвали двамата долу.

Седеше зад бюрото си и гледаше в огледалото, поставено на стената така, че когато вратата на кабинета му се отвори, да може да види кой е във външната стая. Зоуи не одобряваше разположението на огледалото. Бе обяснила нещо във връзка с нарушаването на хармоничния поток на енергията в офиса. Не харесваше и креслата за клиенти, като твърдеше, че са прекалено големи и плашещи. Но на него енергийният поток му се струваше съвсем наред, а и обичаше клиентите му да се чувстват леко стреснати. Това му даваше известно предимство пред тях, което той намираше за доста полезно.

Зоуи се показа в огледалото. Тъмната й, червеникавокестенява коса бе прибрана в стегнат кок ниско на тила й. Когато бе излязъл от апартамента сутринта, още бе наметната с домашния си халат. Но сега носеше лека тюркоазнозелена блуза, с ръкави малко под лактите, и пола в по-тъмен нюанс на същия цвят. Нежната материя грациозно се увиваше около прасците й. Усети как вътрешно се изпълва с очакване. Тя изглеждаше страхотно. Но всъщност всички дрехи й стояха чудесно. А без нищо изглеждаше още по-добре.

Спомените за предната нощ го накараха отново да копнее за нея. Жадуваше онези мигове в прегръдките й, защото споделената им страст бе като наркотик, който му даваше блажена, макар и временна, забрава. Когато лежаха с преплетени тела в смачканите чаршафи, можеше да забрави несигурното бъдеще, освен това можеше и да се преструва, че няма минало.

— Итън?

— Тук съм. — Стана и заобиколи бюрото.

Тя се появи на прага.

— Готов ли си за обяд?

Усмихваше се, но в очите й имаше тъмни сенки. Той се разстрои, че кошмарът, който я бе събудил посред нощ, все още я преследваше. Гняв изпълни вените му. С усилие на волята си наложи да запази самообладание, тъй като не можеше да стори абсолютно нищо. Би дал всичко на света да може да се върне назад във времето и да я избави от онези месеци в „Кендъл Лейк Менър“. Но някои неща не можеха да бъдат променени. Той най-добре го знаеше.

— Да, готов съм — отговори. Приближи се, прегърна я и я целуна настойчиво, опитвайки се да прогони сенките от очите й. Когато усети как тя се разтапя в ръцете му и обвива своите около врата му, вдигна глава. — И май няма да придирям много какво да хапвам точно сега.

— Мислех си за „Монтоя“ — предложи тя.

Той погали с палец челюстта й, наслаждавайки се на нежната й кожа.

— Аз пък си мислех за теб. Върху бюрото ми.

Тя бързо отстъпи крачка назад.

— Забрави, Труакс. Трябва да вземем решение за цвета на голямата спалня. Не можем повече да отлагаме.

— Как можеш да мислиш за боя, когато току-що ти предложих страстен секс върху бюрото?

— Аз съм професионалист. Знам как да се концентрирам.

* * *

След като обядваха в „Монтоя“ потеглиха към каньона Найтуиндс. Не след дълго Итън паркира на алеята пред старата къща.

Зоуи седеше малко напрегната в колата. После му отправи добре познатата му ослепителна професионална усмивка.

— Не е нужно да спорим за това, нали така? Можеш просто да се довериш на специалиста си по вътрешен дизайн.

— Скъпа, бих ти поверил живота си.

— Но не и кофа боя?

— Боята е много опасно нещо.

Яркорозовата входна врата на голямата къща бе широко отворена. Наблизо стоеше паркиран микробус. На едната му страна имаше голям надпис: „Хъл Пейнтинг Ко. — Ърнест Хъл“.

Зоуи веднага се оживи.

— Бояджия — каза тя. — Най-после! Трийчър сигурно е променил решението си и е изпратил някого да се заеме с кухнята още тази седмица. Хайде, да видим какво става. Искам да се уверя, че добре са разбрали инструкциите ми за корниза на северната стена.

Отвори рязко вратата и изскочи от колата още преди Итън да успее да извади ключовете от стартера. Видя как хукна нагоре по стъпалата и изчезна във вътрешността на къщата.

Неустрашимата дизайнерка се хвърля в акция, помисли си той. Невероятно колко бързо можеше да се движи, когато наблизо имаше бояджия.

Той слезе от минивана и тръгна към входната врата с по-спокойни крачки. Наличието на бояджия в къщата означаваше, че трябваше да бъдат взети решения, които той не изгаряше от желание да вземе.

По дяволите. Преустройството на „Найтуиндс“ се бе превърнало в нещо като странна метафора за брака му. Докато нищо не бе решено, можеше да се преструва, че нищо няма да се промени, че всичко ще си остане както си е. Нямаше да му се налага да се изправя лице в лице с бъдещето.

Когато минаваше покрай микробуса, надникна през прозореца на шофьорското място. На таблото имаше кутия с нещо, което гарантираше натрупването на мускули, подобряваше енергийния баланс и увеличаваше физическата сила. На пода имаше още пет неотворени кутии от същия продукт. На съседната седалка се виждаше хартиена торбичка с логото на магазин за здравословни храни.

Човек трябваше да уважава един бояджия, който се грижеше за здравето си и за правилното хранене, реши Итън. Зачуди се дали не трябва да изпитва вина за огромната порция специална енчилада, която бе изял преди малко в „Монтоя“.

Огледа по-внимателно надписа отстрани на микробуса. Беше от онези, самозалепващите, които лесно можеха да се свалят и да се сложат на друга кола, ако се наложи.

После се качи по стъпалата покрай розовите каменни колони, обрамчващи входа. „Найтуиндс“ вече не изглеждаше толкова стряскащо розова отвътре, тъй като сега розовият мрамор на пода и розовите килими с огромните розови орхидеи бяха покрити с платно, което да ги запази от пръски боя. За съжаление все пак оставаха достатъчно много розови стени и розови тавани пред погледа.

Видя, че Зоуи е притиснала злочестия бояджия близо до дрешника. Вече не изглеждаше въодушевена. Беше много ядосана.

Бояджията имаше отчаян вид. Бе облечен с искрящо бели работни дрехи. Подстригана по военному руса коса се подаваше изпод ръба на чисто нова шапка с козирка. Протеиновите шейкове явно имаха ефект, забеляза Итън. Мъжът бе висок близо два метра. Дебелият врат и масивен гръден кош говореха за сериозни занимания с бодибилдинг. Той се извисяваше доста над Зоуи, която явно не забелязваше този факт. Бе прекалено заета да го хока.

— Как така само си минал да оставиш някои инструменти? — настояваше тя, блокирала пътя му към изхода. — Трийчър сигурно те е изпратил да работиш по кухнята тук.

— Съжалявам, госпожо.

Бояджията погледна към Итън над главата на Зоуи с мълчалива молба за малко мъжка подкрепа и разбиране. Итън скръсти ръце, облегна рамо на розовата стена и леко поклати глава. Изпитваше съчувствие към горкия човек, но не чак дотолкова, че да се намеси в подобна ситуация.

Изразът по лицето на мъжа стана по-суров, когато разбра, че няма да получи помощ от страна на Итън. Той се намръщи към Зоуи, която твърдо стоеше пред него.

— Вижте какво, госпожо, знам само, че шефът ми нареди да мина оттук на връщане от обедната си почивка и да оставя пръскачката и стълбата. — Той посочи към двата предмета на пода в големия хол. — Това е. Не мога да остана да работя днес. Трябва да съм на друг обект този следобед.

— Кой обект? — попита Зоуи крайно подозрително. — Къщата в „Дезърт Вю“ или онази на улица „Аройо Гранде“?

— Ами… тази в „Дезърт Вю“.

— Аха. Знаех си! Трийчър ме излъга. Каза ми, че единствената причина да не започне тук още тази седмица е, че трябва да довърши другия ми проект на „Аройо Гранде“. Вместо това праща тайничко работниците си на обекта в „Дезърт Вю“. Това е проектът на Линдзи Войл, нали?

— Не мога да знам, госпожо. — Бояджията се опита да се измъкне покрай нея.

Зоуи отново се изпречи точно на пътя му, опряла ръце на кръста си.

— Ще видим тази работа. Имам подписан договор.

— Не отговарям за планирането на работите, госпожо. Знам само, че закъснявам. Хъл направо ще ме уволни, ако бързичко не стигна до другия обект.

— И кажи на Хъл да предаде на Трийчър, че наистина говорех сериозно онзи ден по телефона. Кълна се, че ако действително се опитва да ме изиграе, вече ще си наемам бояджии от Финикс и никога повече няма да се обърна към неговата компания, за който и да е от бъдещите ми проекти.

— Добре, госпожо. — Бояджията най-после успя да я заобиколи. Отправи се към вратата с широки крачки. — Ще му кажа.

— Да не би Линдзи Войл да е предложила на Трийчър премия, ако завърши проекта й по-рано? — извика Зоуи подире му. — Обзалагам се, че точно така е станало. Това е незаконно. Ще се обърна към адвокат, ако трябва.

Бояджията не й обърна внимание. Поспря за миг пред Итън.

— Вие ли сте собственикът на къщата?

— Да — потвърди Итън.

— Разбирам защо искате да я пребоядисате. Много розово има тук.

— Значи и вие сте го забелязали?

— Да. Може шефът ми да ме прати тук по-късно през седмицата.

— Много добре. Както виждате, декораторката ми никак не е доволна.

Бояджията вдигна ръка, хвана козирката на шапката си и я издърпа за по-сигурно надолу върху русата си коса.

— Да, господине, това се вижда.

— Човек никога не бива да ядосва един професионалист — отбеляза Итън.

Мъжът излезе, прекоси алеята, качи се в микробуса и потегли много бързо.

Итън погледна към Зоуи и се опита да прецени в какво настроение е. Направо кипеше от гняв. Хрумна му, че тя малко се вманиачаваше относно пребоядисването на „Найтуиндс“. Зачуди се дали това бе хубаво или лошо.

— И сега какво? — попита той, като реши да избере неутрална страна.

— Двуличен измамник и пълен глупак! Дотук с неутралната позиция.

— Говориш за Трийчър Хъл, бояджията, който току-що си тръгна, или за мен?

— За Трийчър.

— Ясно. — Итън отпусна ръце и се отблъсна от стената. — След като уточнихме това, да поговорим и за мострите боя.