Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (39)

40.

Тази нощ сънува „Ксанаду“.

Вървеше по безкрайния коридор на Отделение X покрай ред заключени врати, водена от следата, оставена от тъмните нишки психична енергия.

Лепкавата паяжина ставаше все по-плътна и по-страшна с приближаването й към стаята, откъдето идваше всичко.

„Спри. Обърни се. Не искаш да го правиш“.

Но нямаше избор. „Страхът ни кара да избягваме другите гледни точки“.

Най-сетне стигна до заключената врата, която криеше източника на противната пулсираща енергия. Протегна ръка да я отвори.

Тогава забеляза номера на стаята.

232.

Събуди се, плувнала в студена пот, задъхана и трепереща силно. Номер 232 в „Ксанаду“ бе нейната стая.

До нея Итън спеше. Очевидно този път не бе извикала на глас.

Отметна завивките и внимателно седна, като се стараеше да не го събуди. Останките от изпитания в съня й страх бяха толкова ярки, че тя цялата трепереше и едва не загуби равновесие, когато стъпи на пода.

Взе халата си от закачалката, наметна го и се запъти по коридора към всекидневната. Застана до прозореца и се загледа в небето тъкмо преди зазоряване.

Колко още би могла да се преструва, че всичко е наред? Достатъчно зле бе, че беше успяла да заблуди себе си през изминалите няколко седмици. Сега трябваше да се изправи пред факта, че е виновна в укриване на онова, което вероятно бе истината, от мъжа, когото обичаше.

Ти не би ме излъгала.

Не беше го лъгала. Не точно. Но той заслужаваше цялата истина, а не само цензурираната версия, която му бе представила.

Усети как сълзи напират в очите й. Ако истината се окажеше онова, което виждаше в кошмарите си, трябваше да остави Итън да си върви. Така бе редно. Знаеше го.

Знаеше също, че това ще разбие сърцето й. „На сутринта“, реши тя. Ще му каже на закуска. Съвсем скоро. Вече почти се зазоряваше.

Сълзите измокриха бузите й. Обърса ги с ръкава на халата си.

— Ще ми кажеш ли какво не е наред този път? — попита Итън с прекалено спокоен тон. — Или просто ще ме оставиш в неведение?

Тя се стресна, рязко се обърна и го видя, застанал в сенките. Бе обул панталоните си, но не носеше нищо друго.

С боси крака той се приближи към нея и спря на разстояние.

— На закуска — успя да прошепне тя.

— Не съм особено гладен.

— Имах предвид, че щях да ти кажа на закуска.

— Какво да ми кажеш?

Ето това бе моментът. Време бе да мине през огъня.

— О, Итън…

— Искаш да си тръгнеш, нали? — Той зарови пръсти в косата си. — Най-добре да си го признаеш открито. Оценявам това, че не искаш да ме нараниш, но изобщо не ми правиш услуга, като се насилваш да останеш в този брак.

Прозрението бавно я осени. То я разтърси до дъното на душата.

— Не го казвай — страстно прошепна тя. — Дори не си го помисляй. Нито за миг. Обичам те повече, отколкото съм обичала някого през живота си. Ще те обичам вечно. Никога няма да спра да те обичам.

Той замръзна.

— Но?

Тя се приготви да понесе вълната от отчаяние.

— Но мисля, че има реален шанс да полудея, а аз те обичам прекалено много, за да ти позволя да останеш женен за една луда.

Настъпи зловеща тишина.

— Я да опитаме пак — много предпазливо се обади той.

Зоуи приседна на ръба на дивана и обви ръце около кръста си.

— Чу какво казах.

— Ти наистина ли вярваш, че се побъркваш?

— Да. — Съсредоточи вниманието си върху орхидеите в златисто и розово, които бяха натопени в ниска стъклена купа на масичката. — За известно време се опитвах да убедя себе си, че паяжините, на които се натъкнах в офиса на Аркадия и в Къщата на мечтите за дизайнерите, са оставени от Джон Бранч или Линдзи Войл. Но сега съм сигурна, че никой от тях не е бил източникът им.

— И затова реши, че ти си тази, която оставя тези психични следи?

— И това е възможност, Итън. И то много вероятна. Аз съм единственият друг човек, който е бил и на двете места.

— Това са глупости.

Тя откъсна поглед от орхидеите и го погледна.

— Знам, че не вярваш, че аз мога да усещам психичната енергия. Но това е истина и аз трябва да се справям с нея, дори и ти да не го желаеш.

Той протегна ръка и я издърпа, за да стане на крака.

— Нека да приемем, само заради спора, че ти имаш паранормални способности и че си започнала да излъчваш някакви странни психични вълни. В твоя анализ има един голям недостатък.

— И какъв е той?

— Ако ти беше източникът, побърканата енергия щеше да е навсякъде наоколо в апартамента ни. Помисли за това. Та нали тук живееш?

Тя примигна няколко пъти, за да отпъди сълзите.

— Повярвай ми, много разчитам на тази вероятност, защото това е единствената ми останала надежда. Но е възможно онова, което ми се случва в психичното поле, да е частично и с прекъсвания. Като случайните избухвания на смущения, които се намесват в радиосигнала при смрачаване. Започват бавно и постепенно се влошават с настъпването на нощта.

— Глупости — повтори Итън.

— Знаех си, че няма да разбереш.

— Чуй ме, скъпа. Едно нещо разбирам прекрасно и това е, че ти не си луда.

— Как можеш да си толкова сигурен? — С мъка успяваше да не повиши глас. Страхът от това, че полудява, бе тясно свързан с този, че ще загуби Итън. Комбинацията от двете неща щеше да я смаже. — Как можеш да си толкова дяволски сигурен? Та ти дори не вярваш, че имам психични способности. Откъде, по дяволите, можеш да знаеш дали не съм психопат?

— По същата причина, поради която ти не вярваш, че аз съм убиец — маниак, макар да ти казах, че умишлено съм причинил смъртта на друг човек.

Последва кратка, напрегната тишина. Тя се намръщи.

— За бога, Итън, това е различно. Ти не си някакъв хладнокръвен убиец.

— Когато погледна в очите ти, не виждам никаква лудост.

— Това не е нещо, което можеш да видиш.

— Разбира се, че е. Как си мислиш, че изобщо поставяме диагноза на душевноболните? Хората, които наистина са луди, обикновено последни го разбират. Тези, които са около тях, забелязват, че нещо не е в ред. Повярвай ми: никой от приятелите ти не смята, че си побъркана.

— Итън, нещо не е наред. — Сега трепереше, надеждата и страхът се смесваха в душата й и действаха като страхотно тонизиращо средство. — Усещам го. Мисля, че Табита Пайн имаше право. Трябва да се освободя от страховете си и да погледна на реалността от различен, нов ъгъл.

— Табита Пайн може и да има някоя и друга удобна гуру фраза за всякакви случаи, но, както вече съм ти казвал, и ние, детективите, си имаме такива. Една от тях е, че не бива да търсиш сложни решения, ако точно под носа ти стои идеален простичък отговор. А най-простият отговор в този случай е, че ти беше подложена на голям стрес в последно време и реагираш на него по свой уникален начин. Ти си силна жена, но не си неуязвима. Никой от нас не е. Дай си време да се върнеш към нормалния живот, преди да почнеш да се тревожиш за психичните смущения.

— Ами ако нещата станат още по-зле, след като животът ни отново стане нормален?

— Сигурен съм, че няма. Имам предчувствие, че твоите тъй наречени паяжини ще се окажат много сходни с онези лоши дни, които ме спохождат всяка година през ноември. Някакъв посттравматичен шок.

— Но, Итън…

— Ако стане по-зле, ще се справим с това. — Той я стисна по-здраво за раменете. — Заедно.

Заедно. Думата сякаш светеше в мрака. Толкова голяма част от живота й бе преминала в самота, че за нея това бе станало нормално състояние. Дори и по време на краткия си брак с Престън пак бе усещала известна самота, защото никога не бе посмяла да му сподели истината за себе си.

Но Итън можеше да се справи с всичко, дори и със съпруга, която вярваше, че има психични способности.

— Обичам те. — Тя обви ръце около кръста му и го прегърна с всички сили.

Итън вдигна ръце, постави длани около лицето й и я целуна.

— И аз те обичам — промълви той. — Сега сме един отбор. Независимо какво ни предстои, оставаме заедно. Разбрано?

— Разбрано.

След малко той я хвана за ръка и я заведе обратно в леглото. Там, под светлината на новото утро, той я люби с такава изпепеляваща страст, че напълно заличи всичките й страхове.

Поне за известно време.