Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (17)

18.

Избра ресторанта в курорта „Лас Естрелас“. Някои биха могли да поспорят дали там предлагат най-добрата храна в града, но когато ставаше дума за „изискано хранене в стилна обстановка“, мястото бе сред най-търсените. И цените му го доказваха. Но какво пък, помисли си той, Дъг Валдес плащаше.

Луксозната обстановка в заведението бе като море от снежнобели покривки, искрящ кристал и бляскаво сребро. Ленените салфетки бяха сгънати под формата на екзотични цветя. Носеше се приятна тиха музика. Светлината бе приглушена, а келнерите бяха облечени в бяло и черно.

Итън поиска сепаре близо до леко извитата стена от стъкло, която гледаше към обгърнатото в мрак голф игрище и планините в далечината. Не че нощем можеше да се види много от зелените площи или назъбените върхове. Важен бе принципът. Всички знаеха, че там някъде навън са игрището и планините и че гледката струва скъпо.

Това бе едно от нещата, които хората правеха при истинска среща и което двамата със Зоуи не бяха имали възможност да правят преди онази полунощна сватба в Лас Вегас. Прибързаната им женитба на практика бе осуетила обичайното ухажване, което бе част от традиционния ритуал на любовните срещи.

Зоуи затвори менюто и го погледна над масата.

— Мисля да си поръчам паста с доматен сос по френски и салата от маруля. А ти?

Не му се искаше да откъсва поглед от нея. Тя бе великолепна, тайнствена и прелъстителна на светлината от свещите. Късата й червена рокля бе с голи рамене. Косата й бе вдигната в елегантен кок. На ушите й проблясваха златни обици.

С усилие извърна очи и разгледа менюто.

— Ами не смятам, че и аз мога да си взема същото. Не ми звучи като нещо, което би си поръчал един истински детектив.

— По-добре е от зеленчуков пай.

— Да, но все пак е женско ядене.

— Вероятно. — Тя отпи малка глътка от шардонето си и остави чашата обратно. — Надявам се, че не търсиш пържолите.

— И защо не? Това е Аризона, а не — Калифорния. Мога спокойно да си поръчам месо „алангле“, без риск да ужася всички клиенти на ресторанта.

— Ще ужасиш мен. Не прочете ли онази статия за вредата от консумирането на прекалено много недопечено месо, която бях изрязала и специално подчертала за теб?

Той се сети за изрезката от вестник, която бе намерил пъхната под преспапието на бюрото си преди няколко дни.

— Разбира се. Дори я прибрах, за да мога да си я препрочитам отново.

В очите й проблесна веселие.

— Напомни ми да не проверявам какво има в коша за боклук в офиса ти.

Итън остави забележката й без коментар и затвори менюто.

— Спокойно, няма да си поръчам пържола. Риба меч на скара ми звучи добре.

— Отличен избор.

Келнерът се появи и взе поръчката им, без да си записва нищо. Добрата памет на обслужващия персонал също бе признак за изискано заведение, каза си Итън.

Зоуи вдигна чашата си и леко я чукна в неговата.

— Да пием за новия ти клиент.

— Наздраве!

И двамата отпиха по глътка и оставиха чашите си. Лека загриженост помрачи лицето на Зоуи.

— Мислиш ли, че Нелсън Раднър ще се ядоса, когато разбере, че си бил нает да направиш одит на системата за сигурност, разработена от неговите хора?

— Няма да му стане много приятно, но той е професионалист, а това е просто бизнес.

— С такива неща си се занимавал в Лос Анджелис, нали? — попита тя. — Проблеми на корпоративната сигурност.

— Да. — Той си взе от хрупкавите хлебчета, които келнерът бе сервирал в средата на масата. — Истината е, че това не ми липсва особено и нямам намерение да създавам сериозна конкуренция на „Раднър“. В този град няма място за две големи фирми, занимаващи се с корпоративна сигурност. Но някой и друг случаен клиент като Катрин Комптън или Дъг Валдес, който иска нещо да бъде направено без много шум, е добре дошъл.

— Отразява се добре на репутацията на „Труакс Инвестигейшънс“, а и на банковата ти сметка.

— Аха. — Той се зачуди дали не изглежда прекалено незаинтересован от успеха. За известно време в Лос Анджелис бе направил много пари, но накрая бизнесът, както и трите му предишни брака, бе пропаднал.

Много добре знаеше, че първият съпруг на Зоуи имаше богати и влиятелни роднини в деловите среди. Макар да не бе в приятелски отношения с никого от тях, тя все пак притежаваше контролния пакет акции от „Клийлънд Кейдж Инкорпорейтид“. Ако компанията се съвземеше през следващите няколко години, тя щеше да е собственик на едно солидно богатство.

Той, на свой ред, можеше и да изкарва приличен доход от „Труакс Инвестигейшънс“ — но само толкова. Перспективата да забогатее беше почти нулева.

Когато донесоха салатите им, Зоуи грабна вилицата си и с удоволствие се нахвърли на марулята.

— Знаеш ли — подхвана тя, — едно от нещата, за които ти се възхищавам, е, че си решил кое е важно за теб и кое — не.

Думичката „възхищавам“ го притесни. Тя включваше уважение, но също и известна дистанцираност. Човек се възхищава на всеотдайни лекари, учители и футболисти, но от разстояние.

— Е, някои от решенията бяха направени от други хора вместо мен — каза той.

Тя поклати глава.

— Не е съвсем вярно. Би могъл да се изправиш срещу „Раднър“ и да се съревновавате за едни и същи клиенти тук, в Уиспъринг Спрингс, ако точно това искаш. Но тогава ще се наложи отново да станеш изпълнителен директор на компанията си, а това би означавало да се откажеш от личния подход към работата си.

Итън сви рамене. Беше права.

— Сега имаш други цели и приоритети — продължи тя.

Той леко се сепна.

— Не ми се ще да си признавам, понеже малко срива имиджа ми на човек с визия за бъдещето, но, честно казано, обикновено не се замислям над целите и приоритетите си.

— Знам. Ти просто продължаваш напред и правиш каквото трябва.

Зачуди се дали това не е начин да се каже, че му липсва въображение.

— Добре де, съгласен съм, че съм от хората, които обикновено правят крачка след крачка, докато стигнат до крайната цел, но пък не можем всички да сме бляскави специалисти по вътрешен дизайн.

Тя не обърна внимание на неумелата шега, само леко завъртя чашата в ръката си и се загледа в играта на светлината от свещите по кристала.

— Ти поемаш отговорности и държиш на тях. Независимо от цената, която трябва да платиш за това.

Не му беше ясно какво иска да каже с тези думи и бе почти сигурен, че не иска да узнае. Тази вечер бяха излезли на среща. Последното, което искаше, бе да развали атмосферата с разговор, който изтъкваше липсата му на дълготрайни бизнес цели. Време бе да смени темата.

Реши да опита с нещо безопасно.

— Как върви проектът за библиотеката ти? — попита я.

Без никакво предупреждение, помежду им сякаш падна някаква преграда. Надникна в очите й и видя, че крие някаква тайна. Усети как стомахът му се свива. Ако ставаше дума за някоя друга жена, би си помислил, че има любовна връзка. Но не и Зоуи.

— Добре — прекалено небрежно отвърна тя. — Върви чудесно.

Нещо определено не беше наред. Може би бе свързано с миналото й.

— Липсва ли ти понякога предишната ти работа? — попита той, като реши да подходи деликатно.

— В музея по изкуствата ли? — Тя поклати глава. — Не. Но много от нещата, които научих там относно излагането на предмети на изкуството и антични вещи, ми са от голяма полза в новата ми професия. Мнозина от клиентите ми колекционират. Сериозна задача при проектирането на вътрешното оформление в домовете им е да се впишат правилно частните им колекции в жилищното пространство.

Е, дотук с деликатния подход. Тя нямаше лесно да издаде тайните си. Може би не му се искаше да ги научава.

Но Итън знаеше, че в крайна сметка ще бъде принуден да разгадае тайните в очите й, дори и ако това означаваше катастрофа за него. Не би могъл да постъпи иначе. Крачка по крачка, докато стигна до крайната цел.

Изпиха кафето си, без да бързат. Минаваше десет, когато Итън посегна към портфейла си и извади кредитната си карта.

Излязоха от ресторанта, минаха край затъмнения вход на коктейлбара и прекосиха просторното фоайе.

Навън ги посрещна хладната, свежа нощ в пустинята. Веднага щом напуснаха ярко осветения вход и закрачиха по паркинга, нощното небе се изпълни със звезди.

Зоуи загърна голите си рамене с шала си.

— Прекрасна вечер. Знаеш ли, трябва по-често да го правим.

— Странно е, че го казваш. — Итън извади ключовете от джоба си. — Тъкмо си мислех същото. Всъщност така и нямахме възможност да излизаме на срещи…

Чу тежките, забързани стъпки зад тях още преди Декстър Мороу да извика името му.

— Труакс. Копеле такова!

Дотук с чудесната вечер. Бързо се извърна, за да посрещне човека, който застрашително приближаваше към тях.

— Стой настрани. — Не погледна към Зоуи, цялото му внимание бе насочено към Мороу. — Каквото и да става, не се намесвай. Бягай към фоайето, ако нещата излязат от контрол.

— Познаваш ли този мъж? — прошепна тя.

— Запознай се с Декстър Мороу.

Човекът явно бе прекарал по-голямата част от вечерта в коктейлбара. Миризмата на алкохол се усещаше от няколко крачки разстояние. За съжаление не бе мъртвопиян, помисли си Итън. По-скоро бе оглупял от пиене.

— Край с теорията ми, че ще напуснеш града — каза той на Мороу.

Декстър спря на около метър, свил юмруци, с уста, разкривена от гняв. Сигурно лицето му бе почервеняло, но светлината не бе достатъчна, за да се уточни тази подробност.

— Никъде не отивам, докато аз не реша — с дрезгав глас проговори Мороу. — Изобщо нямам намерение да се оставя да ме изгониш от града. За кого се мислиш, копеле? Кой ти дава право да проваляш живота ми?

— Единственото, което съм провалил, беше планът ти да ограбиш Катрин Комптън — спокойно отвърна Итън. — И двамата го знаем. Всичко свърши. Сега си обираш крушите и си намираш друга жертва в някой друг град, нали така правиш обикновено? Тук, в Уиспъринг Спрингс, всичко свърши за теб.

— Нищо не е свършило, докато аз не кажа. — Гласът му бе силен и още по-груб. — Чу ли ме? Не е свършило.

— Пиян си, Мороу. Върни се и си извикай такси.

— Не ми нареждай какво да правя, ти, проклето копеле!

— Ако искаш да поговорим, можеш да дойдеш утре в офиса ми.

— Не ми казвай какво мога и какво не мога. Ти развали всичко. Нямаше никакво право.

— Виж какво, Мороу…

— Аз я обичах, а ти развали всичко. Настрои я срещу мен. Тя ми вярваше, а ти я настрои срещу мен. Казах ти, че ще си платиш за това.

Мороу се хвърли напред и диво замахна.

Итън избегна удара. Противникът му бе толкова нестабилен, че изгуби равновесие, когато ударът му не достигна целта си.

Опря се с усилие на бронята на един мерцедес и разтърси глава, сякаш за да я проясни.

— Идеята ти не е добра — обади се Итън. С ъгъла на погледа си улови движение и разбра, че Зоуи се кани да хукне към фоайето, за да доведе помощ. — Не, Зоуи. Още не.

Тя се поколеба.

— Итън, той е побеснял.

— Копеле! — Мороу се оттласна от мерцедеса и повторно се хвърли към Итън, свил дясната си ръка и готов да нанесе нов удар.

Този път той го остави да се приближи повече, преди да избегне неточния удар. Сграбчи дясната ръка на мъжа и използва собствената му сила, за да го издърпа напред и да го извади от равновесие.

Мороу тромаво се заклатушка и падна тежко по лице на паважа.

— Итън? — напрегнато се обади Зоуи.

— Не — отново я спря той.

Тя се подчини, доверявайки се на преценката му, но си личеше, че не е доволна от това.

Мъжът се опита да седне на земята и да се надигне на един крак. Опитът му бе неуспешен. След няколко минути усилията му дадоха резултат и той успя да застане на колене и да се подпре с ръце.

— Кога точно стигна до извода, че я обичаш? — тихо попита Итън.

— Млъквай! — изръмжа Мороу през стиснати зъби.

— Предполагам, че е било онзи ден в хотелската стая, когато разбра, че всичко се проваля. Тогава ли ти стана ясно, че измамата ти ще ти струва много по-скъпо, отколкото си мислел?

— Наистина я обичам — дрезгаво се обади Мороу.

— Може би — съгласи се Итън. — А може би — не. Но едно ще ти кажа, Мороу. Тя много държеше на теб. Беше си наредил добре нещата, но провали всичко, защото не можа да устоиш на изкушението да направиш голям удар. Някои навици май са прекалено трудни за отказване, а?

Мъжът се разплака.

— Нямах намерение да стигам докрай. Щях да отменя всичко. После се появи ти с предложение да купиш предварителните прогнози. Реших, че ще мога да те изоблича и да се представя като герой пред Катрин.

— Хубава историйка. И може би, като се връщаш назад в спомените си, ти се иска да е била вярна. Може дори да си успял да убедиш себе си, че е било точно така. Но ти всъщност се опитваш да пренапишеш историята, Мороу. Много добре го знаеш, а и аз също.

— Не.

— Искаш ли да направиш нещо, за да се реваншираш пред Катрин? Напусни града, така че да не се притеснява, че може да те срещне в някой коктейлбар като този тук, в „Лас Естрелас“. Най-доброто, което можеш да сториш за нея, е да изчезнеш от живота й.

Мороу с мъка се изправи на крака и остана да се олюлява в продължение на няколко секунди. После запази равновесие и си тръгна, без да каже и дума повече. Но наведените му рамене бяха много красноречиви.

Зоуи здраво уви шала около раменете си.

— Мислиш ли, че ще си повика такси? Не бива да кара в такова състояние.

— Не, не вярвам да си повика такси — с въздишка на примирение той я хвана за ръка и тръгнаха обратно към фоайето. — Най-добре да поговоря с някого от персонала, който да се погрижи за него. По дяволите! Наистина мразя случаите да приключват по този начин.

Зоуи стисна леко пръстите му.

— Разбирам те. Итън, мисля, че той е опасен. Може би трябва да докладваш за този инцидент на полицията.

Той само я погледна, без да каже нищо.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Значи неписаните правила на частните детективи не позволяват да се жалваш в полицията, когато някой пиян идиот ти се нахвърли.

— Неписаните правила определено са сериозно основание — каза той. — Но има и по-важно в случая. Катрин Комптън ме нае, защото искаше проблемът й да бъде разрешен дискретно.

— А подаването на оплакване срещу Декстър Мороу със сигурност би привлякло вниманието на местните медии, което, на свой ред, вероятно ще доведе до разкриването на цялата неприятна история на бизнес страниците в утрешните вестници.

— Скъпа, направо си родена за съпруга на частен детектив. Идеално разбираш ситуацията.

— Ами ако опита нещо друго?

— Не мисля, че ще го направи. Това беше нещастно стечение на обстоятелствата. Мороу е прекарал вечерта в бара и беше лош късмет, че точно днес решихме да вечеряме тук. Вероятно ме е забелязал да минавам през фоайето на излизане и му е прекипяло. Изгубил е контрол над себе си. Утре вече отново ще започне да разсъждава като хитър мошеник, какъвто всъщност е, и ще осъзнае, че му се е разминало на косъм. Няма да се опита да прави нищо повече.

Личеше си, че тя не е убедена, но реши да не спори по въпроса.

— Смяташ ли, че наистина я е обичал? — попита го.

— Не. Смятам, че се самосъжалява, затова е убедил себе си, че не е възнамерявал да доведе нещата докрай и че чувствата, които изпитва към Катрин, са истински.

— По този начин може да обвинява теб за всичко.

— Да.

Зоуи изглеждаше все така разтревожена.

— Обещай ми да се пазиш.

— Утре сутрин ще взема допълнително хапче от онези суперсилни витамини.

* * *

Сингълтън показа голата си глава през вратата на „Специализирани книги“ тъкмо когато Итън вземаше служебната си поща от кутията в тясното коридорче.

— Как мина голямата среща? — попита книжарят.

— Нещата се развиваха чудесно до момента, в който си тръгнахме от ресторанта и Декстър Мороу ни последва навън с явно изразеното намерение да ме размаже от бой.

— О, боже, ето какво не харесвам на днешното положение със срещите. Слагаш си вратовръзка, вземаш заем, за да можеш да платиш сметката за вечерята, а после някакъв глупак се намесва и разваля романтичната атмосфера, като се опитва да те пребие пред дамата.

— Трябва да призная, че Мороу донякъде помрачи настроението на вечерта. — Итън преглеждаше набързо различните каталози и рекламни брошури. — За щастие съм женен за дамата си, иначе рискувах да се прибера сам.

Сингълтън го изгледа внимателно.

— Изглежда, онзи тип не е нанесъл сериозни поражения.

— Беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. От персонала на курорта се погрижиха да се прибере с такси до вкъщи.

— Вероятно и тази сутрин не е в блестящо настроение, също както и снощи. — Челото на приятеля му се набразди загрижено. — Внимавай.

Итън изхвърли в коша всичко, освен един каталог с градинско обзавеждане, и тръгна нагоре по стълбите.

— Типове като Мороу се възползват от момента. Не обичат да поемат физически рискове. Съмнявам се, че ще ме нападне пак, но ако го направи, съм подготвен.

— И как?

Той размаха новия ключодържател, който Зоуи му бе дала.

— Ще надуя малката свирка и ще му светна в очите с тези малки червени лампички.

— Аха, това вече ще го довърши — каза Сингълтън. — Знаеш ли, май трябва и аз да си взема такъв.