Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (21)

22.

Малко по-късно същия следобед Зоуи слезе от предната седалка на минивана. Итън мина пред колата и дойде при нея. Заедно прекосиха паркинга, който наскоро бе асфалтиран наново, и стигнаха до входа на реставрираната къща в стила на испанските хасиенди. Отпред имаше само няколко коли, защото мястото още не бе отворено за широката публика.

— Бони ми каза, че Историческото дружество не се е скъпило по отношение на тази къща и изглежда, е напълно права. — Зоун махна с ръка. — Впечатляваща е, нали?

— Да — съгласи се Итън. — И дори не е розова.

— Не, определено не е — спокойно повтори Зоуи. — Прекрасна е.

Нямаше никакво съмнение, че къщата, която Къруан бе построил, напълно заслужаваше внимателната и всеотдайна реставрация, която й бяха направили. Беше стилна и елегантна сграда, боядисана в наситен, топъл оттенък на златистокафяво. Дълъг, засенчен и ограден с колони вътрешен двор се простираше по цялата дължина на фасадата и някога вероятно е служел и като част от всекидневната в топлите вечери. Стената бе осеяна с майсторски изработени свещници от ковано желязо.

— Знаеш ли — обади се Зоуи, — цветът на боята по фасадата на къщата е много близък до този, който се опитвам да те склоня да използваме за външните стени на „Найтуиндс“. Каза, че ти е трудно да си представиш нагледно как би изглеждала къщата в цвят, различен от розовия. — Тя направи широк жест с ръка. — Това би трябвало да ти даде известна идея. Какво ще кажеш?

Итън много бавно свали тъмните си очила. Дълго оглежда замислен хасиендата.

— Не е зле.

Тя скръсти ръце и известно време се взираше в стените на голямата къща.

— Много повече от това е. Признай си.

Итън остана мълчалив. Зоуи усещаше, че сега гледа нея, а не — къщата.

— Добре — каза накрая.

Сепната от внезапната му капитулация, тя отпусна ръце и се извърна, за да го погледне в лице.

— Сигурен ли си? Представям си „Найтуиндс“ в няколко нюанса по-близо до охрата.

Той сви рамене.

— Не мога да кажа какво е „няколко нюанса по-близо до охрата“. Но ако ти харесва, да го направим. По дяволите, всичко би било по-добре от крещящо розово.

Зоуи плахо се усмихна.

— Благодаря ти, Итън. Ще стане чудесно, обещавам ти.

Той леко присви устни.

— Както винаги съм казвал — рано иди късно човек трябва да се довери на декоратора си.

— Всъщност, напълно убедена съм, че това е първият път в живота ти, в който казваш подобно нещо, но няма значение, приемам го.

Тя направи крачка към него и се повдигна на пръсти.

Канеше се само леко да докосне с устни неговите, но преди да успее да се отдръпне, той обви тила й с ръка и я прикова до гърдите си.

— Не ми беше казала, че ще има награда, ако се съглася с избора на декоратора — отбеляза той.

Целуна я бавно и настойчиво.

Когато свърши, тя усети, че коленете й не я държат.

— Нека си изясним нещо — промълви, останала без дъх. — Няма да те подкупвам със секс.

— Всичко е наред. Сексът върши работа. Виждам пред нас да се разкриват цели нови области на компромиси.

— Хъм!

Преплете пръсти и нейните и заедно тръгнаха към широката арка на входната врата.

Тя се поколеба за миг, както правеше винаги, когато влизаше в непозната сграда. Итън не каза нищо, нито пък я подкани да побърза към сенчестата вътрешност. Вместо това търпеливо изчака.

Тъй като през последните няколко дни на два пъти се бе оказала неподготвена, сега Зоуи бе по-предпазлива в настройването си. Но не долови нищо по-различно от обичайното за старите къщи ниско ниво на психична енергия. С годините се бяха натрупали слой след слой човешки емоции, но само нормалните неща, помисли си тя, които лесно можеше да блокира.

Пристъпи навътре заедно с Итън, пренебрегвайки лекото, избледняло психично жужене в атмосферата, както ежедневно пренебрегваше и фоновия шум на някоя оживена улица.

Вътре в хасиендата големи, идеално проектирани прозорци осветяваха високите тавани, покрити с греди от тъмно дърво. Картините и произведенията на изкуството от колекцията на Къруан бяха артистично подредени в помещението, което явно първоначално е било предвидено като главна приемна зала.

В другия край на просторния салон Палома Сантана разговаряше с двама мъже в работни дрехи и колани с окачени на тях инструмента.

Кметицата хвърли поглед към входната врата и леко наклони глава за поздрав. Каза още нещо на работниците и после прекоси стаята, за да дойде при Зоуи и Итън. Токчетата на скъпите й сандали потрепваха по застлания с плочи под.

— Итън, толкова се радвам, че намери време да погледнеш къщата.

— Рядко ми се случва да имам възможност да посетя мястото, където е било извършено престъплението, когато се занимавам с подобен стар случай. Искам да ви представя съпругата си Зоуи.

Нотките на напрежение в гласа му бяха ясно доловими. Зоуи усети как се изчервява леко.

— За мен е чест, госпожо кмет — каза тя и учтиво протегна ръка.

— Наричай ме проста Палома. Разбрах, че си специалист по вътрешен дизайн, Зоуи. Какво мислиш за реставрацията на къщата?

— Прекрасна работа — искрено заяви тя. — Ще бъде чудесна придобивка за обществеността, а също и изключителна туристическа атракция.

— Съгласна съм. Всички сме много доволни. — Палома погледна към Итън. — Предполагам, че искаш да видиш кабинета на Къруан?

— Ако е възможно — отвърна той.

— Разбира се. Елате с мен.

Палома ги поведе през дългия приемен салон покрай реставрираната трапезария и кухня и ги въведе в една голяма стая, с множество лавици с книги по стените. Огромна каменна камина заемаше по-голямата част от стената в далечния край.

Зоуи отново поспря за миг на сводестия вход към кабинета, настройвайки се за онова, което я очакваше вътре. Изпита огромно облекчение, когато психичните й сетива не доловиха нищо необичайно. Днес не й трябваха повече драматични преживявания.

— Една от задачите, които си бяхме поставили, бе, да възстановим библиотеката на Къруан в оригиналния й вид — обясни Палома, докато се разхождаше из кабинета. — За щастие намерихме пълен каталог на колекцията му от книги. Успяхме да я попълним почти докрай.

Зоуи наблюдаваше как Итън обикаля кабинета. Можеше да усети как у него се пробужда любопитството на родения ловец.

Той крачеше из стаята, разглеждаше етажерките с книги, масивното бюро и голямата камина. Накрая се спря по средата на кабинета и се обърна към нея.

С малко закъснение тя осъзна, че очаква да види дали ще го последва вътре. Зоуи отново „опипа“ атмосферата и прекрачи прага. Сетивата й доловиха тихия шепот на стари, приглушени от времето емоции, но нищо силно, жестоко или тревожно.

— Как върви разследването? — обърна се Палома към Итън.

— На този етап все още събирам информация по случая. — Ловко се измъкна той. — Запознах се с няколко описания на смъртта на Къруан в различни вестници. Сингълтън Коб ми помогна да открия няколко писма, написани от биографа на Къруан, литературния му агент Ексфорд и някои негови приятели. Мнението на всички е, че Къруан е бил с труден характер и човек на настроенията.

Палома кимна съвсем сериозно.

— Баба ми твърдеше същото. Но винаги е казвала, че е знаела как да се разбира с него. Ами Ексфорд? Успя ли да го откриеш?

— Починал е при пътна катастрофа няколко години след смъртта на писателя. Имал е сериозни проблеми с алкохола.

— Предполагам, че не си намерил някакви доказателства дали той именно е взел последния ръкопис на Къруан?

— Все още разследвам тази възможност — заяви Итън.

Професионалният му патос едва не накара Зоуи да се разсмее с цяло гърло.

Вече навън, на паркинга, след като седна на мястото до шофьора и закопча колана си, тя повтори:

— „Разследвам тази възможност“?

— Това се казва на клиента, когато изобщо не си сигурен какво става. Обзалагам се, че и вие, декораторите, си имате подобни удобни фрази за пред клиентите си.

— Аз лично съм много привързана към: „Мислех, че сте разбрали, че специалните поръчки от Италия изискват до четири месеца допълнителен срок за доставка“.

— Напомни ми да не поръчвам специално мебели от Италия. — Той завъртя ключа в стартера. — Е? Усети ли нещо в онази стая?

Тя го погледна за миг, изненадана, че я пита подобно нещо.

— Ей, та ти не вярваш, че имам паранормални способности, забрави ли?

— Знаеш, че високо ценя интуицията ти. — Включи на скорост и потеглиха към изхода. — Какво ти каза тя?

— Нищо полезно — призна Зоуи. — Но вече съм ти обяснявала, че мога да долавям само много силни и мрачни емоции, помниш ли? Ярост, страх, паника, похот.

— Все забавни неща.

— Да. Както и да е, мислех си за това и реших, че едва ли бих усетила каквото и да е в случай на отравяне.

— И защо не?

Тя се помъчи да намери думи, с които да обясни нещо, което и сама не разбираше добре.

— В подобна ситуация може изобщо да не е имало някакво силно психично излъчване. Възможно е Къруан изобщо да не е разбрал, че е бил отровен. Може би просто му е призляло, изгубил е съзнание и е починал много тихо. Освен ако убиецът не е стоял надвесен над него, тържествуващ и излъчващ много силни емоции, предполагам, че ще има съвсем малко психични вълни, които да мога да доловя след толкова години.

— С други думи, не можеш да ми кажеш каквото и да било.

— Погледни го от добрата страна — възползваш се от консултантските ми услуги съвсем безплатно.

— Да. Е, човек получава това, за което е платил.

— Добре, господин Супердетектив, какво мислиш, че е станало в онази стая?

— Ами, като за начало, почти съм убеден, че Мария не е откраднала ръкописа.

Това привлече вниманието й.

— Не го каза на кметицата.

— Защото все още не мога да докажа нищо.

— И какво те кара да смяташ, че икономката не е взела книгата?

— Ако тя го беше убила и бе откраднала ръкописа, рано или късно той щеше да се появи на бял свят. Прекалено ценен е, за да остане скрит толкова време.

— Освен ако не го е изгорила същата нощ.

Той поклати глава отрицателно.

— И защо да го прави? От години е работила за Къруан. Достатъчно дълго, за да знае, че ръкописът струва много пари. Вероятно е дочула нещо от спора между писателя и литературния му агент и е била наясно, че има поне един потенциален купувач.

— Издателят?

— Аха.

— Ами агентът? Мислиш, че през онази нощ Ексфорд е убил Къруан и е откраднал ръкописа?

— Не. По същата причина, заради която не вярвам, че Мария го е направила. Агентът е имал финансови проблеми. Ако той го е взел, щеше или да го продаде, или да се погрижи да бъде публикуван.

Зоуи за момент се замисли над това.

— Знаеш ли, много си добър в подобни логически умозаключения.

— Благодаря. Със сигурност би било много по-вълнуващо да имам паранормални способности, но съм се научил да се оправям по трудния начин, като използвам логиката и здравия си разум.

— Всеки си има дарба.

Итън се засмя.

Това се случваше за пръв път от няколко дни насам. Незнайно защо смехът му й подейства много успокоително.